Ана Годбърсън
Лукс (22)

Двайсета глава

Презокеанска телеграма.

Телеграфна компания „Уестърн Юниън“

За Пенелопи Хейс

Получена в Ню Йорк, НЙ, 13:25,

вторник, 26 септември 1899 г.

„Скъпа Пенелопи,

Новината за случката на вечерята стигна дори в Лондон. Искаше ми се да ти изпратя истинско писмо и скоро ще ти пиша. Междувременно, не забравяй, че сме с една кръв. Бъди безжалостна, малка сестричке, защото светът е безжалостен. Повече никакво повръщане пред свидетели.

Грейсън А. Хейс“

Пенелопи Хейс притисна към себе си бостънския териер, Робър, докато четеше телеграмата. Погледна към другия край на хола с мебели в стил „Луи XV“, тапицирани в коприна на синьо и бяло райе, където се бяха настанили майка й и архитектът Уебстър Йънгам. Майка й настояваше да се разбере, че му дават нова поръчка, този път да построи „вилата“ им в Нюпорт, къща с петдесет и шест стаи и мраморни подове. Подобна новина никой не би запазил за себе си, затова непрекъснато се срещаше с него, с надеждата да го видят възможно повече от гостите на семейство Хейс.

Пенелопи огледа внимателно майка си, Ивлин Арчър Хейс, облечена в рокля в лавандулов нюанс, за който бе твърде стара и подчертаваше възпълната й фигура. Пенелопи си обеща да не си позволи да стане и наполовина толкова дебела. Изправи се и пусна Робър на пода. Кучето припна към едно от високите до тавана огледала, украсено с позлатени орнаменти, поставено между шедьоври на стар майстор, за да погледне по-приятен образ.

— Пенелопи, махни това животно от пода ми — провикна се майка й от канапето.

Пенелопи направи гримаса, докато се оглеждаше, и нацупи устни, за да се порадва на изящността им.

— Знаеш, че ноктите му са изрязани — отвърна дъщерята.

Госпожа Хейс я дразнеше открай време, но откакто научи, че бъдещият й съпруг ще се жени за бившата й най-добра приятелка, дори дишането на майка й я изнервяше и й се струваше натрапчиво. Изчака закръглената госпожа Хейс да продължи да дрънка, смачка телеграмата и я пусна в сребърната ваза, пълна с жълти рози. Прииска й се големият й брат да е в Ню Йорк, за да я защити, но наставническата телеграма от чужбина постигна тъкмо обратния ефект.

Тъмната коса на Пенелопи, вдигната в стил „Помпадур“ високо над челото, бе прибрана на малък кок на тила. Едри лимби и тънки букли бяха на мода за момичета на нейната възраст, но Пенелопи отлично знаеше какво отива на изразителното й лице. Огледа веждите си и потри меката кожа на скулите, за да придобият цвят. С удоволствие оглеждаше безкрайните метри плат на бледосинята си рокля, когато една от прислужниците отвори украсената с позлатени елементи врата.

Майка й даде знак на слугинята, сякаш бе сигурна, че посетителят идва при нея, но момичето кимна любезно и пристъпи към Пенелопи. Естествено.

— Госпожица Холанд остави визитката си.

Пенелопи ахна, когато чу омразното име, и продължи да се оглежда. Смачка визитката, но се замисли. Най-голямото й желание бе да унижи Елизабет със студенина, макар това да бе твърде долнопробно, а и напълно неудовлетворително отмъщение. Бъди безжалостна, напомни си тя.

— След като госпожица Холанд желае да се види с мен, да влезе.

— Разбира се — отвърна прислужницата и отстъпи през махагоновата врата.

Пенелопи огледа стаята и остана доволна, че е по-хубава от хола на семейство Холанд, а най-хубавото бе, че майка й си говореше с архитекта. Така нямаше да перне Елизабет по тъпата руса глава. Роклята, която Пенелопи бе облякла, й стоеше безупречно, напомни си — богато бюстие, висока яка с капковидно деколте, цялата обсипана със ситни набори, бродирани с истински златен конец. Пристъпи към Робър, свит на кълбо в панер с тъмнолилава възглавница, взе го в ръце и пристъпи, гушнала дребното животно.

Заслуша се в гласа на икономката, която представяше гостенката, като обяви на висок глас омразното име госпожица Елизабет Холанд. Фините косъмчета на врата й настръхнаха, тя остана свела глава, близо до черната глава на Робър, заслушана в стъпките на Елизабет, докато приближаваше по безценния лакиран под на семейство Хейс. Когато новодошлата приближи толкова, че долови нервното й дишане, вдигна поглед.

— Пенелопи… — Челото на Елизабет се смръщи и устните й потръпнаха, докато произнасяше името.

Пенелопи не трепваше и мълчаливо оглеждаше роклята от кремава коприна.

— Какво става? Дошла си чак в центъра и все още не си измислила какво да кажеш?

— Не, аз… аз… имам да ти казвам много неща. Чувствам се ужасно заради случилото се онази вечер и…

— Жалка работа — прекъсна я Пенелопи. — Да си позволиш да ми съперничиш по този начин. — Погледна покрай бившата си приятелка и забеляза, че майка й посреща с искрена радост Ейва Астър, снаха на великата госпожа Астър, която очевидно бе новата й най-добра приятелка.

Лешниковите очи на Елизабет сякаш се смалиха.

— Не, не, изобщо не е така. Нямах никаква представа, че си толкова влюбена в Хенри Скунмейкър. Не ми беше споделила, Пенелопи, повярвай ми, наистина съжалявам, задето стана така.

Пенелопи изсумтя и нарочно извърна очи от Елизабет. Не се сдържа и на няколко пъти стрелна с поглед огромния диамант на лявата й ръка.

— Ти не го познаваш като мен. Повярвай ми, животът ти няма да е песен.

— Пенелопи. — Елизабет посегна към ръката на приятелката си, но другото момиче се отдръпна рязко. — В момента не мога да ти обясня, но те моля да ми повярваш, не съм преследвала Хенри. Когато ми предложи брак — кълна ти се, един ден ще ти обясня абсолютно всичко — нямах друг изход, освен да приема.

Пенелопи погледна измъченото лице на приятелката си, пълните със сълзи очи и разбра, че Елизабет нямаше никакво желание да се омъжи за Хенри Скунмейкър. Пенелопи не намираше смисъл, още повече болката й бе толкова непоносима, че в продължение на пет дни не успя да стане от леглото. Сега обаче бе сигурна: Елизабет няма абсолютно никакво намерение да злорадства. Напротив, бе нещастна. Личеше й, че не е спала, изглеждаше ужасно. Това поне бе някакво успокоение.

Пенелопи я погледна по-мило и тръгна бавно покрай стената, а приятелката й забърза след нея.

— Ти ме унизи — обвини я Пенелопи.

— Знам, Пени, но не съм искала.

— Всички ми се присмиваха — изсумтя, сякаш бе по-скоро наранена, отколкото разгневена. — Стана така заради шока. Ти определено ме шокира.

— Знам. Дори нямам представа как да ти обясня колко съжалявам.

— Не каза и дума. Просто си стоеше и чакаше. Изслуша признанието ми, а можеше поне да ме предупредиш, но не пророни и дума.

Елизабет започна да опипва нервно бродирания край на болерото в екрю.

— Останах без думи, Пенелопи, наистина, иначе щях да… — Замълча, което бе добре дошло за Пенелопи, защото гласът й стана писклив.

— Имаш ли представа какво ми причини мълчанието ти? — Пенелопи се опита да си придаде вид на наранена, не на възмутена.

Елизабет пак сведе поглед и прехапа устни.

— Не, не мога. — Вдигна очи и изглежда си даде сметка, че цялото това шаване и наместване ще развали болерото. Стисна ръце и продължи в опит да разведри настроението. — Помисли обаче. Ще можеш да се срещаш с най-различни мъже и да флиртуваш с когото пожелаеш, докато аз ще се омъжа млада и ще остана вързана завинаги. Ти ще обикнеш друг, ще се влюбиш в трети и така нататък!

— Така е — потвърди предпазливо Пенелопи. Издаде лакът и зачака Елизабет да пъхне ръка в сгъвката. Пристъпваха бавно покрай големите платна и влязоха в значително по-малката съседна стая, където майка й, господин Йънгам и Ейва Астър нямаше да ги виждат. Пенелопи си пое дълбоко дъх и се постара да се държи помило. — Както и да е, Лиз, няма да ти се сърдя дълго. Радвам се, че ти го пипна, а не някое тъпо момиче.

В първия момент Елизабет се шокира от грубите думи, но се съвзе.

— Благодаря ти, че проявяваш разбиране. Много ти благодаря.

Пенелопи се опита да й отвърне с усмивка, която можеше да мине за топла и сърдечна. Цветът започваше да се връща по лицето на Елизабет и вече изглеждаше облекчена. Чувството за вина обаче продължаваше да я измъчва — Пенелопи го усещаше и бе готова да се възползва. Двете се настаниха на кадифеното канапе с цвят на узряла боровинка, а Робър се настани между тях.

— Толкова бях нещастна, страхувах се, че съм наранила чувствата ти. Щеше да е ужасно, ако сега, след като едната от нас е сгодена, другата не изпълни обещанието да й стане кума. — Елизабет се усмихна, почти срамежливо и вдигна поглед от черните очи на кучето към синия взор на стопанката му.

Пенелопи разтегли устни в широка, безсрамна усмивка. Насили се да поеме ръката на Елизабет в своята — мерна отново пръстена — и леко го натисна. Сватба нямаше да има, разбира се, не и ако Пенелопи се погрижеше. Вече осъзнаваше, че колкото по-близо до себе си държи Елизабет, толкова по-лесно щеше да дирижира събитията според желанията си.

— Наистина ли все още искаш да съм ти кума? — прошепна тя.

— Разбира се, коя друга…

— Даяна. Сестра ти е, няма ли да се обиди?

Елизабет изглежда посърна, щом чу за сестра си, но на Пенелопи й стана приятно, че е готова да жертва сестра си заради нея. Не се сдържа и се засмя при мисълта, след което изрече още едно име.

— Ами Агнес Джоунс?

Елизабет й се стори шокирана, но после лицето й се отпусна и тя също се разсмя. Напрежението между двете изчезна.

— Би било истинска катастрофа — призна Елизабет и избърса една сълза.

— Или пък Пруди. Искам да кажа, че…

— Пенелопи, ти си единствената, на която мога да разчитам.

— Добре. Разбрахме се. — Запърха с мигли и стисна двете ръце на Елизабет. — Разбрахме се.

— И още нещо. В петък вечер е празненството в чест на адмирал Дюи в „Уолдорф Астория“. Това е първото събитие, на което с Хенри ще присъстваме като двойка. Ще дойдеш ли като моя кума?

— Разбира се. — Пенелопи се постара да не се усмихва прекалено широко. И без това вече бе поканена там, където щеше да направи най-големи поразии.

— Трябва ми нова рокля, разбира се, затова в четвъртък ще ходя в „Лорд енд Тейлър“ за проба. — Бузите на Елизабет бяха поруменели от облекчение и обмисляше плановете си с лекота. — Ела с мен, така ще поръчаме нещо и за теб.

— Добре, но тази рокля не е важна сега. Ти, разбира се, ще бъдеш облечена в бяло на сватбата. Кажи, кой ще ти шие сватбената рокля? Трябва да е с много дълъг шлейф и…

— А, да — прекъсна я Елизабет и преди да разбере какво става, Пенелопи слушаше сравнението, което приятелката й правеше между слонова кост и екрю, различните нюанси на розовите цветя, кои момичета ще покани за шаферки и питаше за мнението й за пръстена.

Малката сестра на Грейсън Хейс не повърна, макар да усети как й се повдига. Наблюдаваше блесналите очи на Елизабет Холанд, докато описваше тоалетите за пищната сватба, и гневът й се надигна с нови сили. Въпреки прилива на горчивина, който би съсипал тена на момиче с по-слаба воля, Пенелопи Хейс продължи да се усмихва. Усмихнатата приятелка е истинска приятелка, напомни си, а сега бе задължително да се представи като такава — поне за известно време.