Ана Годбърсън
Лукс (16)

Четиринайсета глава

„Вчера следобед млад господин, високо ценен от дамите, които непрекъснато обхождат пазара на ергени и все хвърлят погледи към дома на семейство Скунмейкър, е бил забелязан в «Тифани енд Ко» на площад «Юниън». Източникът ми от щанда за пръстени сподели, че си е тръгнал с необичайно голям диамантен пръстен на стойност доста над хиляда долара…“

Из „Сите Чатър“, петък, 22 септември 1899 г.

Пенелопи Хейс напрегнато се усмихна на дребничката английска слугиня, която чакаше в антрето на семейство Хейс да й подаде черната наметка от норка — нова, също като роклята от сатен в слонова кост, обшита с черно кадифе в стил Ар нуво — изключително модерно. Никога не бе виждала момичето с малки, жадни очи и немного чиста коса и реши, че е от последните попълнения. Напоследък се бяха нароили толкова много нови слуги заради размерите на къщата, че определено започваше да се страхува за неприкосновеността на кореспонденцията си. Пенелопи опита да покаже раздразнението си, като дръпна от лъскавия сребърен поднос кремавата визитка, която слугинята едва ли не пъхна под носа й.

— Господин Айзак Филипс Бък е тук и чака да ви придружи — обяви официално момичето. С Бък бяха достатъчно близки приятели и не очакваше от него да оставя визитката си, когато идва, но той не успяваше да устои на подобни дребни жестове.

— Благодаря — отвърна Пенелопи и забърза нагоре по широкото, бяло, мраморно стълбище на семейния дом. Погледна назад и едва сега осъзна грешката си. Момичето се подсмиваше от радост след милите думи на господарката. Пенелопи опита да овладее раздразнението си — не се отразяваше добре на кожата й, а й предстоеше вечеря у Хенри Скунмейкър и искаше да изглежда безупречно. Обърна се и видя Бък да я чака. Беше с лице към улицата и над шапката му се виеше цигарен дим.

— Какво гледаш? — попита го, когато той се обърна да поеме ръката й. Тя се наведе напред и го целуна по двете бузи.

— А, просто известните дами. — Бък изсумтя и поведе любимата си светска дама надолу по стълбите. Вечерта бе топла, имаше лека мараня, а по улицата минаваха съвсем бавно най-красивите карети в града. — Нито една не е красива като теб.

Кочияшът на семейство Хейс ги чакаше с един от четирите черни, безупречно чисти файтона на семейството. Бък й помогна да се качи, последва я и кимна на кочияша. Момиче, което държеше на приличието, не би отишло на вечеря в открит файтон, но в момента Пенелопи бе неземно щастлива. Отпусна се на червения плюш, разкопча наметката и я пусна зад себе си. Искаше да почувства вечерния въздух, въпреки че моралистите със сигурност щяха да я сочат с пръст, задето си е позволила да разголи рамене.

Конете бяха поели спокойно на юг, когато Бък бръкна в джоба си и извади страница от вестник.

— Реших, че това може да ти се стори интересно — подхвърли небрежно, но не се въздържа и навлажни устни, за да не проличи доволната му усмивка.

— Я! — възкликна Пенелопи, когато разгърна страницата. Очите й пробягаха по статията и се ококори, щом прочете „Тифани енд Ко“, диамант и над хиляда долара. Запърха с клепки, натежали от аркансил, и леко сви рамене, макар скромността да бе черта, която нито притежаваше, нито харесваше. Извърна се на изток така, че каретите, с които се разминаваха, да виждат лицето й от най-благоприятния за нея ъгъл и се наслади на краткото пътуване по широкия булевард. Хенри беше подхвърлил, че ще разбере в най-скоро време, и поне този път бе използвал израза както трябва. Днес бе достатъчно скоро за нетърпеливо момиче като Пенелопи.

След малко резиденцията на семейство Скунмейкър се показа. Заемаше половин пресечка от Пето Авеню до Трийсет и осма улица и макар сградата да бе дори по-млада от Хенри, вече изглеждаше демодирана, с мансардите и стръмните предни стълби. С Хенри щяха да си имат нова къща, разбира се; навярно татко щеше да им я построи като сватбен подарък. Файтонът спря и Бък слезе — съвсем леко и грациозно за мъж с неговите размери — на тротоара, за да помогне на Пенелопи. Тя видя каретите на други гости, спрени отстрани, кочияшите облегнати пушеха, готови да чакат дълги часове. Позна кочияша на семейство Холанд, подпрял се със сгънат вестник на старата им таратайка — имаше широки, груби рамене, а Пенелопи не можа да си припомни името му. Веднъж Елизабет спомена, че като деца били приятели, а Пенелопи се подсмихна презрително, защото в Грамърси Парк продължаваха да държат на старите традиции и странната измислица да се сближават с прислугата. Тук, на Пето, дамите и господата се качваха по варовиковите стъпала по двойки, пристъпваха към ярко осветената врата и напълно забравяха за кочияша.

— Може да се забавя, Том — предупреди тя, без да среща погледа на кочияша. Насочи вниманието си към високите до лактите ръкавици и изглади всички гънки. Вече изглеждаше съвършена и го знаеше.

— Ще ви чакам, госпожице Хейс — отвърна Том.

Тя се облегна на ръката на Бък, докато се качваха към входа. Един от икономите на семейство Скунмейкър пое наметката й и я покани. Младата Изабел Скунмейкър с бузи, поруменели от усилието да посрещне толкова много гости, я очакваше. Беше облечена в лъскава тюркоазна рокля, разкроена зад нея, така стегната в талията, че домакинята приличаше на едрогърда статуя на жена на носа на кораб.

— О, Пенелопи — започна тя и се наведе напред да целуне младата дама по бузата. — Да знаеш само колко съжалявам, че родителите ти и брат ти не успяха да дойдат.

— Изабел — заговори Пенелопи, след като отвърна на целувките й. Родителите й вечеряха със семейство Астър, покана, която никой не би отказал, а по-големият й брат Грейсън беше в чужбина, в Лондон, където се грижеше за семейните интереси. — Не се тревожи за мен. Бък ми е напълно достатъчен.

— Сигурно. — Изабел пое ръката й и я стисна тъкмо когато влизаха семейство Ричард Амори, женени от три години, но също толкова скучни, колкото и по времето преди да се оженят. — Ще оставим забавленията за по-късно — прошепна Изабел. Точно тогава се появи един от слугите на семейство Скунмейкър в кадифена ливрея с фамилния герб и я поведе по коридора към залата със стени в наситено червено, където сервираха шампанско във високи тесни чаши.

— Ще отскоча до кухнята да проверя дали нямат нужда от някои насоки. — Светлината хвърляше отблясъци по лицето на Бък. — Върви да правиш онова, което умееш най-добре — намигна й той.

Тя застана на прага, за да постигне желания ефект, и остави грижливо набраните метри плат на роклята в кремаво и черно да се разстелят по дъбовия под. Както обикновено, усети мълчаливото и леко завистливо одобрение на хората около нея, но се постара да бъде на ниво, с гордо вдигната брадичка. Единственият човек, когото имаше желание да види в момента, беше Хенри, но вместо да усети едрата му ръка на кръста си, почувства финия допир на хладни пръсти. Обърна се и видя Елизабет, за пореден път облечена в рокля в пастелен нюанс, съвсем като безличното съчетание на мляко и вода.

— Пенелопи — заговори задъхано Елизабет и се усмихна резервирано, както единствено тя умееше. Русият й бретон се беше накъдрил над облото чело, а на врата бе сложила най-обикновен златен кръст. — Цяла седмица се каня да ти се обадя. Много се извинявам, че така и не успяхме да си поговорим на бала у вас, но тогава беше доста напрегнато, а…

— Не се тревожи за мен — отвърна Пенелопи за втори път тази вечер и хвана Елизабет за ръка. Приятелката й отпусна ръка в нейната и се усмихна топло. Двете пристъпиха бавно в залата, пълна с призрачни статуи и папрати в саксия, така че всички присъстващи да имат възможност да ги огледат добре и да им се възхитят. На всяка крачка Пенелопи съзерцаваше високите тавани и фината резба на ламперията. — Бях толкова заета и дори не съм забелязала. Но се радвам, че сега имаме възможност да се видим. — Погледна Елизабет и изви грижливо подчертаната си вежда. — Имам новини.

— Обожателят — отвърна развълнувано Елизабет. Впери поглед в очакване. — Цяла седмица мисля за теб и обожателя.

— Винаги мислиш за другите — отвърна Пенелопи по-остро, отколкото възнамеряваше. — Преди да ти кажа каквото и да било, трябва да вдигнем тост за теб. — Забеляза, че Елизабет трепна, въпреки това продължи: — Имам чувството, че те нямаше цяла вечност. Моите новини и твоето завръщане направо плачат за шампанско. — В момента бе в добро разположение на духа и нямаше нищо против да включи и Елизабет в празненството.

— Добре. — Елизабет даде знак на един от слугите на семейство Скунмейкър и след малко двете държаха чаши с позлатени ръбове, пълни с кехлибарената напитка. Чукнаха се и отпиха. Пенелопи усети незабавно ефекта от алкохола и си помисли, че след малко Елизабет ще остане силно впечатлена от нея. По-голямата от сестрите Холанд можеше да бъде много добричка понякога, но Пенелопи бе наясно, че с нея може и да е изключително забавно, да не говорим, че имаше изискан вкус по отношение на приятелите си.

— И така — започна Пенелопи и прегърна Елизабет през финия кръст. Тъкмо се канеше да започне да разказва за Хенри, когато забеляза красив мъж, в бели спортни дрехи, който не приличаше на нито едно от познатите й момчета. Очите му бяха с формата на бадеми, а кожата приличаше на кафе с мляко. — Кой е този? — прошепна тя на Елизабет.

— А! — възкликна приятелката й и се наведе към ухото й. — Принц Ранджитсинхджи от Индия. Капитан е на отбор по крикет и ще играе с младежите от клуб „Юниън“.

— Наистина ли е принц? — полюбопитства Пенелопи.

— Никой не знае със сигурност — прошепна Изабел Скунмейкър с момичешкото си гласче, когато неочаквано изникна до Пенелопи. — Баща му е Фади от Науанагар и разправят, че експериментирал твърде екстравагантно с браковете.

Пенелопи и Елизабет се изкискаха зад ръкавиците, а Изабел весело им намигна. Пенелопи се канеше да зададе още въпроси за принца, когато забеляза странната Даяна Холанд в бледо прасковена рокля и белгийска дантела, подчертана от огромни буфан ръкави. Очевидно някой й беше избрал роклята — или сестра й, или майка й. Беше сама, суетеше се, имаше отегчен вид, очевидно вечерята бе последната й грижа и доста приличаше на бегълка от приют за душевноболни. Пенелопи се наведе към светлорусите кичури на Елизабет.

— Какви ги върши сестра ти?

Елизабет трепна, но не отговори на забележката.

— Изабел — заговори нервно тя и се приведе към мащехата на Хенри. — Всичко тази вечер е прекрасно. Какви изключителни гости. Надявам се не те обсебваме и не сме причината да те набедят за лоша домакиня.

— Не, разбира се… но би трябвало да поговоря с всички. Ще се върна. — И бързо огледа залата. — Благодаря ви, гълъбчета, че проявявате такова разбиране.

Изабел се отдалечи, отиде при принца, любител на крикета, и се разкиска високо и остро. Пенелопи се обърна към Елизабет и изви едната си вежда.

— Я ми кажи, сестра ти нервно разстройство ли има, или какво?

— Не, разбира се. Нали я знаеш каква е Даяна. Готова е да направи всичко, само и само да изглежда като ексцентричка. Важното е… — Този път Елизабет поведе Пенелопи през залата с интересни гости и двете влязоха в съседната галерия, където имаше само двама, мъж и жена на възрастта на родителите им, зяпнали като омагьосани портрет на Мейми Стайвесънт Фиш в ложата й в операта. Елизабет се обърна, за да се отдалечат от двойката. — Престани да си търсиш извинения и ми кажи новината. Цяла седмица чакам да науча нещо повече за тайнствения ухажор.

— Ами — започна заговорнически Пенелопи, — той е много висок и много красив.

— Разбира се.

— Членува във всички клубове, канят го на всички партита.

— И… — усмихна се Елизабет с блеснали от любопитство очи. Момичетата бяха спрели да се разхождат и надничаха през арката, която отделяше галерията от залата, където трийсетината гости бяха изпили повече напитки, отколкото подобаваше.

— От доста време не откъсва очи от мен. — Пенелопи се опита да премахне гордостта от гласа си, но не успя. — На малкото ни парти миналата седмица танцувахме, а днес сутринта прочетох статия за него в един вестник. Елизабет, видели са го да купува пръстен.

Зазвуча смях и тогава Пенелопи зърна Хенри, застанал до една от далечните стени, стиснал златиста на цвят напитка, извил презрително устни. Беше в черен фрак, а косата му бе пригладена назад. Разказваше някаква смешка на група красиви, но далеч по-обикновени от него младежи.

— Да… — подкани я развълнуваната Елизабет.

Без да сваля очи от него, Пенелопи се похвали с наслада.

— Хенри Скунмейкър.

Ръката на Елизабет се отпусна и Пенелопи се запита дали това не е проява на ревност и злоба. Е, какво пък. Нали такава бе идеята. От залата чу някой да почуква по кристална чаша с дръжката на нож. Старият Скунмейкър се опитваше да привлече вниманието на гостите.

— Пенелопи, трябва да… — зашепна Елизабет.

— Шшш, по-късно ще ти доразкажа — прекъсна я тя, стисна ръката й и я затегли към залата. Забеляза колко е напрегната Елизабет и се учуди, че не успява по-добре да скрие неудоволствието си от чутото. Изабел се усмихваше мазно, докато се промъкваше сред гостите, за да застане до съпруга си. Изглеждаше съвсем дребна до него, особено след като бюстът й бе толкова надут.

— Казаха ми, че вечерята е готова за сервиране — избумтя гласът му. — Преди да седнем, искам да ви съобщя една прекрасна новина.

Всички зашумяха и пристъпиха напред към едрия мъж. Пенелопи се опита да привлече погледа на Хенри, но той се бе вторачил в напитката си.

— Както всички знаете, отдавна съм се посветил на нелеката задача да направя този град велик и хубав, истински рай за кралете на нашето време. Постигам целта си с много упорство и предприемчивост, помагам за разрастването на великия град. Вече не съм доволен от онова, което постигам в бизнеса. Реших да се присъединя към отдалите имената, времето и целия си живот на хората. Реших да се кандидатирам за поста кмет на Ню Йорк…

Залата бе огласена от аплодисменти. Пенелопи потисна прозявката си и погледна Елизабет, за да се убеди, че това не е най-важната новина. Лицето на приятелката й беше застинало, макар да си беше лепнала изражение на любезност и да слушаше внимателно думите на бъдещия свекър. Пенелопи реши, че няма да е зле и тя да слуша по-внимателно.

— Благодаря ви, много ви благодаря. Налага се да изчакаме още една година, разбира се, но разчитам на подкрепата ви, когато дойде ноември хиляда и деветстотната година. — Пенелопи отклони поглед от стария Скунмейкър и огледа бухналите поли на гостенките, някои обточени с пухкава кожа. До една пиеха шампанско и се опитваха да се престорят, че не са отегчени от речта на домакина. Тъкмо беше вдигнала поглед към обсипаната със златни листа рамка на вратата, под която беше застанала, когато речта направи неочакван обрат. — Искам да направя още едно съобщение, този път лично, но особено щастливо. Хенри… синът ми, единственият ми син, който отрано стана мъж, готов да поеме по стъпките ми, скоро дойде при мен с новината, която всеки баща очаква с нетърпение. Дойде при мен и сподели: „Татко, влюбен съм“.

Пенелопи усети да я завладява безмерна радост. Наистина много бързо, дори неочаквано. След месеци, в които се срещаха тайно, мисълта Хенри да признае пред баща си, че е влюбен в нея, й се стори невероятна, истинска награда. Това, разбира се, беше неизбежно, но да получи онова, което искаше пред толкова хора, бе истинска мечта. Не че имаше нещо против, тъкмо тази спонтанност на Хенри обичаше. Позволи си да се усмихне широко, гордо и се притисна към ръката на Елизабет.

— Той каза: „Татко, желая пръв да научиш, че поисках ръката на госпожица Елизабет Холанд и тя прие“.

Гостите ахнаха, а Пенелопи усети, че не може да диша, не може да отрони и дума. Всички се обърнаха към тях и тъкмо тогава усмивката й се стопи. Начервената долна устна увисна, устата й пресъхна. Имаше чувството, че кон я е ритнал в главата, защото названията на познатите предмети се смесиха в ума й. Отчаяние, което скоро се превърна в ярост, преобърна стомаха й.

Тя пусна ръката на Елизабет, сякаш бе отровна, и остана да наблюдава как приятелката й пристъпи напред, обградена от абсурдните поздравителни усмивки. Елизабет се обърна към Пенелопи с извинителна гримаса. Обърна се отново, когато познат мъж, с грижливо поддържани мустачки и държание като на чиновник се отдели от множеството и пристъпи към нея. След малко Пенелопи се сети, че й е познат, защото я беше обслужвал при посещенията й в „Тифани“, а сега бе дошъл да предаде скъпоценност на новия собственик. Наблюдаваше с ужас и любопитство как извади кадифена кутийка от джоба си. Отвори я и щом видя огромния скъпоценен камък, който пречупваше светлината, тялото на Пенелопи се напрегна. Върна се в галерията и усети как се протяга към различни вещи. Попадна на дърво, после напипа сребърна купа, накрая и меките листенца на папрат. Замахна с ръка да се отърве от цветето. Вътрешностите й се бунтуваха и не успя да го предотврати: повърна в сребърната купа.

Не я успокои мисълта, че повечето от гостите бяха в съседната зала и не са я видели. Със сигурност обаче бяха чули. След секунда Бък беше до нея и шепнеше, че ще я отведе, преди да стане по-зле. Последва шумотевица и Пенелопи чу над врявата Изабел да съобщава на Елизабет, че Хенри е готов да я придружи до масата и реши, че е време да си тръгне, преди хората да започнат да говорят. Мерна шкембето на Бък, което успешно я прикриваше, и осъзна, че не може дори да вдигне поглед към старата си приятелка, за да я прониже с омраза. Домакинята поведе пастелената фигура на Елизабет към хола и Пенелопи осъзна, че съвършените й планове са стъпкани.