Ана Годбърсън
Лукс (12)

Десета глава

„Всеизвестен факт е, че когато мъжът ухажва една жена с намерение да я направи своя съпруга, първо трябва да спечели дамите, на които тя има доверие — приятелките й и сестра й, ако има.“

Мейв де Джонг, „Любовите и други лудории на известните фамилии от стария Ню Йорк“

В къщата цареше тишина. Изглежда не ставаше нищо, дори в кухнята, където би трябвало да подготвят вечерята. Даяна пристъпваше тихо и си тананикаше нещо, докато се ослушваше за издайнически звуци. Хрумна й, че щом госпожа Фейбър е разбрала за трудностите, сполетели семейство Холанд, е събрала персонала и всички са заминали — навярно за да постъпят на работа в цирк или пък за да открие публичен дом в Сан Франциско. Не можеше да проумее как е възможно, след като има свобода, все още да търпи досадния стар господин Фейбър. Даяна се промъкна по коридора на слугите, без да срещне жива душа, и се пъхна в дрешника, в самия край на дългото фоайе. Имаше чувството, че вижда всичко за пръв път. Беше бедна, нямаше нищо, следователно, помисли си очарована, не можеше да изгуби абсолютно нищо.

Погледна кожените палта и кадифените вечерни наметала, закачени на стените, и проумя, че няма да са техни още дълго. Надникна зад вратата, където бе пъхнат шинелът на френски лейтенант — него обаче трябваше да намери начин да спаси — и мерна чужда шапка. Щеше да й бъде голяма, ако не бяха къдриците, които й придаваха допълнителен обем. Даяна се погледна в огледалото и реши, че прилича на бохемка, когато се облече подходящо. След това надникна в коридора и забеляза мъж в черно палто, обърнат с гръб към нея.

Даяна заситни безшумно по коридора към него. Бе на няколко крачки и той, изглежда, я чу, че приближава, защото се обърна. По лицето му се четеше досада. В първия момент не успя да си спомни името му, макар да го познаваше. Лицето бе на аристократ, държеше се надменно, вирнал издадената си брадичка, тъмните му очи впити в нея.

— Ха… познавам те — рече тя и се усмихна, защото остана изненадана, че той й се стори прелестен, та нали всички твърдяха именно това. — Ти си Хенри Скунмейкър.

— Да — потвърди гостът, погледна какво бе нахлупила и срещна отново погледа й.

— Харесва ли ти шапката ми? — попита тя и докосна периферията, без да откъсва очи от него. Бе чувала достатъчно за необуздания млад Скунмейкър, докато беше в Саратога. Дори леля Едит клюкарстваше за него. Очевидно участвал в надбягвания с карети, карал автомобили и се прехвърлял от място на място и от момиче на момиче. Даяна смяташе, че той живее тъкмо живота, който светът й забраняваше.

— Шапката ми харесва, макар на твое място да не бих използвал думата моя — сряза я остро, намигна й и Даяна усети колко бързо бие сърцето й.

— Какво смяташ да правиш? — попита тя, отпусна ръка на ханша и вирна гордо брадичка. — Ще повикаш полиция, задето съм ти пробвала шапката ли?

Хенри отвори уста, готов да я постави на мястото й, но чу откъм хола да приближават стъпки, което напомни на Даяна, че макар в къщата да бе тихо, тук все още живееха хора, които се ослушваха и съблюдаваха установените правила. А според тях, тя не беше там, където трябваше.

Даяна се канеше да се измъкне, но погледна Хенри и реши, че все още не е приключила с него. Стисна го за ръката и го затегли към хола в източната част на къщата. Това бе по-малкият хол, както казваше майка й, защото там бяха закачени по-непретенциозните картини. Преди (докато баща й беше жив) го използваха за бална зала, сега също организираха забави, но миналата пролет го преименуваха. Изнесоха всички хубави неща в хола, където приемаха гости, и тази стая доби доста занемарен вид. Даяна веднага забеляза избелялата дамаска, за да запише наблюденията си в дневника. Щом влязоха и затвориха вратата, тя пусна с нежелание ръката му. Вдигна поглед към огромните платна с тъмни бушуващи морета. Сториха й се в унисон с чувствата й.

— Какво правиш в къщата ми, Хенри Скунмейкър? — зашепна тя. Даяна чу стъпките на сестра си в коридора. В момента питаше Клер с надменния си глас, къде е поставила шапката на господин Скунмейкър.

— Не съм убеден, че ти влиза в работата — отвърна Хенри.

Тя се намръщи на отговора. Бе възможно, макар и малко вероятно, да е дошъл заради Елизабет. Може да е разбрал за красотата й от вестниците. Или пък, реши Даяна, например е зърнал някъде по-малката от сестрите Холанд през лятото и оттогава мисли само за нея. Щеше да е направо върхът. След това й хрумна, че е толкова сериозен, защото нейното семейство дължеше на неговото пари, което беше гадна работа, но — не можеше да не признае — по-реалистично. Даяна отново забеляза износените възглавници и се почувства неловко, защото се бе изправила пред невероятния богаташ Хенри Скунмейкър. Забеляза и още нещо — той я опипваше с очи.

— Известният Хенри Скунмейкър — продължи тя и дръзко издържа на погледа му. — Господинът, който не го свърта на едно място и разбива женските сърца наред. Поне така разправят, нали?

— Вие, момичетата, винаги ли клюкарствате толкова много? — попита в отговор той. Тя бе достатъчно близо и усещаше мириса му. От него лъхаше на помада за коса, на цигари, долавяше се лек женски парфюм или поне така й се стори. — Мислиш ли, че всичко, което се говори за мен, е истина?

— Ако е истина, значи си доста интересен — усмихна се тя и прехапа долната си устна.

— Отричам категорично всичко — сви рамене той. — Освен че харесвам красивите момичета, което е почти истина. Между другото, ти на колко години си? Едва ли си отдавна в обществото. Я се погледни, сигурно още никой не те е целувал, а си…

— Напротив — изрепчи се тя, типично по детски. Усети как бузите й пламват, но бе изключително доволна, задето се е оказала права, че нямаше нищо против думите му.

— Обзалагам се, че не е било кой знае какво — отвърна той и изви едната си вежда.

В коридора прозвуча гласът на Клер, която съобщи на Елизабет, че шапката на господин Скунмейкър я няма, след което Елизабет изказа недоволството си от работата на прислугата в дома.

Даяна погледна препарираните еленови глави на стената и старите тежки мебели. Имаше огромна метална ваза с трендафил, увехнал и забравен, венчелистчетата покафенели и окапали по пода. Добре поне, че завесите бяха дръпнати. Тя отново погледна стройното тяло на Хенри Скунмейкър, застанал пред нея съвсем истински, и усети как през гърдите й преминава болка. Той знаеше толкова много неща, от които тя нямаше никаква представа. По начина, по който беше застанал, ставаше ясно, че е по-голям от нея и е правил неща, които тя никога не би извършила. Прииска й се да го отведе горе, да заключи вратата и да го накара да й разкаже абсолютно всичко.

— Истински ли са те целували? — попита той и отпусна веждата си, която издаваше колко е скептичен. Пристъпи към нея и тя усети топлия му дъх по ухото си, когато посегна да си вземе шапката. За момент целият свят застина. Тялото му бе невероятно близо до нейното и й се стори, че двамата са притиснати един до друг. И тогава, тъкмо когато свали предпазливо шапката от къдриците й, устните му нежно докоснаха нейните. Гърдите й се надигнаха. Сякаш електричество премина през нея, когато я докосна.

Младият господин се вглеждаше напрегнато в очите й, ъгълчето на устата му потрепваше насмешливо, после се наведе и плени устните й. Точно така, помисли си Даяна. Това е чувството. Стига чак до пръстите на краката и ти идва да затанцуваш.

Хенри се отдръпна и й намигна, очите му игриви, изпълнени с разбиране. Сложи си шапката и излезе в коридора, без да каже и дума.

— Мили дами, изглежда се изгубих, докато намеря пътя от гардеробната — чу гласа му Даяна. В него долови смях и разбра, че макар да разговаряше с Клер и Елизабет, той пазеше тайната им. — Приятен ден.

— Приятен ден — чу Даяна смутения глас на Елизабет.

Вратата се затвори. Сигурно бе излязъл. Даяна, все още в малкия хол, не можеше да повярва на случилото се. Току-що целунах Хенри Скунмейкър, мислеше си тя и повтаряше думите отново и отново. Току-що целунах Хенри Скунмейкър.

Много по-късно, след като Даяна се промъкна незабелязано в стаята си, пристигна тайнствен пакет. Клер застана на вратата любопитно, за да разбере какво има вътре, и Даяна се изкуши дали да не го отвори веднага. С прислужницата често споделяха тайни за момчета, разказваха си фантазиите си за параходи и наследници на троновете на малки европейски страни. Само че този път бе истинско, затова се извини на Клер, прегърна я и я помоли да я остави сама.

Изчака стъпките на Клер да заглъхнат и чак тогава отвори кутията със златен герб на капака. Върху черното кадифе бе положена позната шапка. Имаше и бележка.

„Задръж я. Толкова ти отива, че не мога да си позволя да я нося повече… както и да те опозная във всяко едно отношение, в което ми се иска.“

ХС

Прочете бележката поне двеста пъти, като се опитваше да си обясни какво й казва. „Да те опозная във всяко отношение, в което ми се иска“ ли? Това пък какво трябваше да означава? Нахлупи шапката и почувства, че макар да бе опасно, бе влюбена в мъж, когото не познаваше.