Ана Годбърсън
Лукс (11)

Девета глава

„За моята Лизи, най-доброто момиче, по случай добротата й.

ЕХ, 1897 г.“

Елизабет се опита да не си играе с гравираната гривна от бяло злато, подарък от баща й по случай дебюта й в обществото. Помисли си, че трябва да престане, да се овладее и да започне да се държи като… Елизабет. Беше нервна, разсеяна и мислите й прескачаха от баща й към майка й, после към Уил, и отново подемаха същия ред. В този час нищо не й се струваше реално. Тя самата имаше чувството, че не е истинска. Най-нереална й изглеждаше фигурата на Хенри Скунмейкър, който всеки момент щеше да влезе в хола на семейство Холанд. Едва го позна, когато погледна към отворената плъзгаща се врата.

— Госпожо Холанд, госпожице Холанд. — Той кимна към масата за карти.

— Господин Скунмейкър — отвърнаха те.

Госпожа Холанд грейна. Елизабет едва сега си даде сметка, че макар да го обсъждаха непрекъснато, а семействата им да бяха свързани от обща история и класова принадлежност, не бе разговаряла с Хенри от години. Младежът бе невероятна партия — поне така разправяха хората — но това бе твърде абстрактна мисъл. Тя не бе и помисляла за него като за истински човек, докато той не влезе.

— Госпожице Елизабет — започна гостът.

Девойката намери сили да се изправи и да се усмихне първо на майка си, сетне и на Хенри Скунмейкър, който стискаше цилиндъра си в ръка като истински джентълмен. Не бе и помисляла, че мъж като него би стискал шапката си по този начин и тъкмо затова поглеждаше към нея, когато притежателят й започна да я върти нервно. Клер я пое да я прибере и Елизабет забеляза, че Хенри е от хората, които държат инициалите им, ХУС, да бъдат бродирани със златно на бледосинята панделка, която обточваше шапката отвътре.

Очите му се плъзнаха из стаята и накрая се спряха на нея. Елизабет се почувства неловко от погледа му и се опита да се убеди, че прочутият Хенри Скунмейкър, по когото Агнес не спираше да въздиша, с когото бе танцувала Пенелопи, чийто баща притежаваше огромен процент от Манхатън, не знае тайната й. По-точно казано тайните й: семейството й е бедно, влюбена е в прост слуга, егоистка е и е готова да съсипе семейството си, дори още повече.

— Роклята ви отива изключително много — направи й комплимент.

— Благодаря ви, господин Скунмейкър — отвърна тя, срещна погледа му и бързо извърна очи.

Пред нея бе застанал ергенът, когото се опитваха да хванат всички дебютантки в Ню Йорк, и трябваше да е поласкана и зарадвана на посещението му. Наистина беше красив, безупречно облечен, а повече не й трябваше да знае. Изненада се колко въпросните неща не я привличат. Мислеше единствено, че след като семейството й може да бъде изпратено в затвора за неплатени дългове, той сигурно щеше да се изсмее на подобна новина, защото приличаше на човек, който с лекота се присмива на нещастието на другите.

— Заповядайте, господин Скунмейкър, седнете — обади се развеселената Едит.

Хенри приседна на ръба на стола, на който преди малко бе седял приятелят му Теди. През високите прозорци неочаквано нахлу светлина и озари богато обзаведената тиха стая. Елизабет се почувства горда от обстановката. Това сякаш бе подписът на семейството й — прекрасните мебели, съвършено комбинирани и стилово, и като цветове — гравираната кожа над махагоновата ламперия бе избрана от баща й, след като бе наследил къщата от родителите си, разкошните извивки на старомодните газови полилеи, стените, отрупани с картини. Всичко излъчваше финес, издаваше вкус и богатство.

Тя погледна към масата за карти и забеляза, че леля й Едит клати глава към майка й.

— Каква тъжна двойка — прошепна тя. Елизабет със закъснение разбра за какво говори леля й и че думите й са прозвучали в стаята.

Младата жена се обърна към Хенри, смутена, засрамена, но той с нищо не показа, че е чул лелята. Оглеждаше златните си копчета за ръкавели с гравирани инициали. Друг път би си помислила, че това издава неприятна черта от характера му, но погледна към леля си и се запита дали няма отново да каже нещо срамно. Прецени, че не желае да рискува, затова стана.

— Господин Скунмейкър, денят е прекрасен, а аз не съм излизала цяла сутрин. Какво ще кажете да се разходим в парка? — С крайчеца на окото си забеляза как Клер се изчерви и осъзна, че първо е трябвало да поиска разрешение. Мислите й бяха толкова объркани и не се държеше достатъчно възпитано, но нямаше намерение да обяснява на Хенри. — Стига вие да…

Хенри вече се бе изправил и бе протегнал ръка.

— Добре.

Денят бе приятен, но по-хладен, отколкото бе предполагала. Откъм Ийст Ривър подухваше слаб освежаващ ветрец. Елизабет усети как раменете й се отпускат, когато вдъхна мириса на листа и се вгледа в небесната синева. Грамърси бе чудесно място за почивка, встрани от шумния мръсен „Бродуей“, тук се усещаше финес и аристократизъм, поддържани поколения наред от семейство Холанд. Елизабет се опита да си втълпи, че столетието не е било пропиляно, не е било заменено от епоха на първобитни отношения, с които тя нямаше нищо общо. Зад високата ограда от ковано желязо бавачки разхождаха деца, все още обути във велурените обувки и строгите рокли, с които са били на църква. Карети обикаляха площада, а копитата на животните чаткаха по улицата. Баба й и дядо й купили един от парцелите край парка, когато в този далечен край на Манхатън не било построено нищо, и баща й бе расъл на №17. Това късче от света принадлежеше на семейство Холанд и тя нямаше да понесе мисълта някой да им го отнеме.

Ето я и поредната ми проява на егоизъм, напомни си. Погледна изящната ограда от ковано желязо, великолепните кафяви къщи, разположени една срещу друга, приятните сенки на дърветата и сърцето й се сви, когато си представи унижението, което майка й в никакъв случай нямаше да понесе. Бъдещето им зависеше от нея, а и тя не можеше да си позволи да се пренесат в мръсни стаички, където щеше да ехти смехът на бившите й приятелки. Щеше да изгуби всичко, което семейството й ценеше, а не правеше нищо, за да не позволи да се случи. Пристъпваше с гордо вдигната глава и разменяше любезности с възпитано момче, което със сигурност предпочиташе да преследва по-разкрепостените богаташки някъде в Европа.

Въпреки това вървеше до Хенри, каза нещо за въздуха и слънцето. Сподели и с него за мъчителното презокеанско пътуване, но разказът й очевидно не събуди интереса му. Вървяха бавно през парка. Минаха през западния край, покрай №4, къщата, построена от Джеймс Харпър, известният издател. Отпред бяха монтирани две от лампите на кмета, още по времето, когато бе решил да влезе в политиката. Завиха към северната част и тогава Хенри спря и се обърна към нея.

— Баща ми ще организира вечеря.

— Наистина ли? Чудесно — отвърна Елизабет.

Хенри тръгна отново и я хвана за ръката. Младата жена усети колко е напрегнат лакътят й.

— Да, госпожа Скунмейкър ще се постарае всичко да е чудесно.

— Чувам, че госпожа Скунмейкър организира прекрасни партита — отбеляза Елизабет, макар въпросната госпожа да бе съвсем малко по-голяма от Елизабет и да не притежаваше дори половината от нейния талант на домакиня. — Поне отзивите за тях са винаги блестящи. Много ще ми бъде приятно да ви посетя, но сигурно каните само видни личности — добави тя.

Хенри се разсмя насила и удари желязната ограда с юмрук, докато минаваха покрай нея. Елизабет го изчака да каже нещо, но младежът мълчеше и тя усети как започва да се ядосва. След като бе дошъл да я посети по своя воля, защо мълчеше? Гостът, разбира се, нямаше откъде да знае, че семейството й е в криза, а и не му ли минаваше през ум, че домакинята може да има по-приятни занимания, отколкото да се разхожда мълчаливо с момче, което очевидно предпочиташе да е някъде другаде? Смътно помнеше наследника на семейство Скунмейкър, две години по-голям от нея, който винаги се подсмихваше за нещо и не се интересуваше от абсолютно нищо.

— Предполагам знаете защо е организирана вечерята — тросна се Хенри и я погледна студено.

Тя поклати глава, без да крие раздразнението си. Хрумна й, че Хенри може да е пиян. Огледа се, сякаш да види познато лице, което да потвърди, колко странна е тази работа и как той се държи невъзпитано. Наоколо обаче бяха единствено деца и бъбриви бавачки. Всички, които познаваше, се бяха изпокрили и се налагаше сама да се справи с предстоящото.

— Не, не знам защо е организирана.

— Вечерята — отвърна гостът, като изговаряше думите подигравателно, вдигнал тъмните си очи към небето, — е, за да отпразнуваме годежа си.

— Искате да кажете… вие ще се сгодите за… мен ли?

— Да — отвърна Хенри с неприкрит сарказъм. — Дългоочакваният годеж на госпожица Елизабет Холанд за господин Хенри Скунмейкър.

В момента й се стори, че земята под нея поддава. Догади й се, зави й се свят, все едно бе гледала надолу от високо място. Опита да се задържи права и си представи Уил коленичил пред нея, изпълнен с обич и надежди, рано сутринта. Колко различен е студеният, надут Хенри, чието красиво лице бе обърнато към нея.

— Ах — въздъхна тихо и глупаво Елизабет. — Нямах представа, че партито е по този случай.

— Да, затова е, та май трябва да ви кажа, че за мен е чест, че ще станете моя съпруга — Хенри изкриви грозно уста, докато произнасяше думата съпруга, сякаш не бе сигурен как точно да я изрече.

— Ах — въздъхна пак Елизабет.

Опита се да диша нормално и се зачуди дали някога ще успее да проговори. Очакваше я съвършено нов живот, всеки ден по-чужд и странен от следващия. Предстоеше церемония. Трябваше да обещае разни неща пред Господ. Щеше да спи в едно легло с Хенри Скунмейкър, да се буди до него, а някой ден, трудно можеше да си го представи, щяха да се появят деца, наполовина нейни, наполовина Скунмейкър.

Та нали тази сутрин се размечта как ще се омъжи за Уил, същия Уил, когото познаваше и обичаше. Опита да си представи как ще реагира той, но пред очите й изплува лицето на майка й в момента, когато й съобщава, че няма да се омъжи за един от най-богатите младежи в Манхатън, защото е влюбена в кочияша.

Елизабет затвори за миг очи и си представи какво ще се случи, ако приеме предложението на Хенри, ако можеше да се нарече предложение. Остана шокирана от онова, което видя: животът й като част от семейство Скунмейкър изглеждаше… бляскав. Представи си лицето на майка си, напоследък свито от тревога, посивяло от безсъние, как щеше да е отпуснато и засмяно. Бузите на Даяна щяха да са румени, както обикновено без следа от грим. Тя щеше да постъпи по най-лесния и естествен начин — да се държи мило и да се облича добре. В бъдещето, което предстоеше, семейството й щеше да се облича така, че никой да не им се присмива. Елизабет сведе поглед, изненадана от чувството на лекота в гърдите. Не беше щастие, по-скоро нещо като облекчение.

— Много… — Елизабет не знаеше какво да каже, нямаше представа как ще прозвучат думите. — Много… много сте мил, господин Скунмейкър — насили се да му отправи подобие на усмивка. След няколко секунди вече бе по-лесно, благодарността успешно надви останалите чувства: — Благодаря ви.

Хенри прие това за „да“, стисна ръката на Елизабет и я поведе към къщата. Стори й се, че мярна Уил да минава пред дома й и едва не се паникьоса. Спомни си колко небрежно бе заявила снощи, че Хенри Скунмейкър е простак, и се засрами, че му е позволила да стиска ръката й. Сетне забеляза, че всъщност е един от кочияшите на Паркър Фиш, тръгнал да изпълни някоя заръка на господарите, и за пръв път се зарадва, че мъжът, когото обича, не се навърта наоколо. Трябваше да му съобщи, но нямаше да е сега. Все още не.

— Господин Скунмейкър — заговори тя, докато пресичаха Двайсета улица. — Имате ли нещо против да го пазим в тайна… поне до партито? Просто не ми се иска всичко да е прекалено бързо и объркано.

Той кимна, май молбата й му допадна, и я поведе по стълбите. Тя се постара да не го докосва, доколкото бе възможно, и си обеща, че ще сподели с Уил в най-скоро време. Още утре.

— И ми казвай Хенри — тросна се той. — Вече сме сгодени.

Така и не намери сили да се усмихне при тези думи. В момента единствената й мисъл беше дали Уил щеше да продължи да я обича, когато станеше госпожа Скунмейкър.