Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот на върха (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Luxe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ана Годбърсън. Лукс

Американска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, София, 2010

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-865-717-4

История

  1. — Добавяне

Деветнайсета глава

„Всяко семейство с дъщери на възраст за женене, трябва да има предвид цената на една сватба, която по традиция трябва да поеме. Когато момиче от висшето общество реши да се омъжи, цената може да е астрономическа и много от богатите бащи на булки остават бедни като просяци след щастливото събитие.“

Госпожа Хамилтън У. Брийдфелт, „Събрани съчинения за възпитанието на младите дами“, 1899 г.

Елизабет чу звънкия смях на по-малката си сестра и отвори очи. Отпусна ръце от лицето си и погали лъскавия хълбок на коня. Даяна вървеше към тях, събрала полата си в ръка, а Хенри крачеше зад нея, стиснал в ръка шапката с жълта периферия. Северният вятър превиваше върховете на дърветата в далечината, облени от слънчевите лъчи.

— Връщат се — прошепна тя.

Уил поклати бавно глава — наляво, надясно и впери очи в нея.

— Заминавам в петък, с последния влак от гара „Гранд Сентрал“. Ще видя как изглеждат пристанищата в другия край на страната. Можеш да дойдеш с мен или да останеш тук завинаги.

Елизабет копнееше да се притисне в Уил, да го целуне по устата. Искаше й се да му прошепне думи, които ще го накарат да остане, да ги изрече ясно и настойчиво, но не намери сили. Беше в центъра на Ню Йорк. Затова стори онова, което бе редно. Заобиколи коня и пристъпи напред, на тревата, за да помаха с ръка.

— Намери я, значи! — извика тя, сякаш връщането на шапката бе нейно постижение.

Изглежда настроението на Даяна се бе променило. Забеляза Хенри и се разсмя.

— На горкия Хенри почти му се наложи да се гмурне, за да я вземе! — провикна се в отговор сестра й. — Е, изгубихме панделката! Някоя гъска ще я вплете в гнездото си.

Елизабет усети Уил да я наблюдава, но продължи да играе ролята на госпожица Холанд. Тръгна напред и кожените й ботуши потънаха в меката земя. Ушите й бяха измръзнали от вятъра. Стигна до годеника си, той пое ръката й и я поведе към откритата карета, а тя смъкна шапката ниско над очите си. Конете поеха напред. Едва тогава Елизабет позволи на тихите сълзи да потекат по бузите й, скрити от периферията на шапката.

 

 

Елизабет свали шапката на влизане у дома. Няколко кичура се бяха заплели, но нямаше време да ги оправя. Приглади ги с ръце, докато подаваше шапката на Клер, която търпеливо чакаше в сумрачното антре.

— Къде е госпожа Холанд? — Елизабет пристъпи напред и надникна в хола. Движенията й бяха резки, сякаш ако се забавеше дори за секунда, шансът й да постъпи правилно, щеше да се изпари. Вътре нямаше никого. Очевидно и майка й, и леля й се бяха отказали да чакат гости. — Клер, къде е мама?

Елизабет се обърна и видя как Даяна прегръща Клер и отпуска глава на гърдите й. По-голямата от сестрите Брод бе майчински настроена, макар и още момиче. Клер изглежда се почувства неловко и отправи крива усмивка на по-голямата от сестрите Холанд.

— Не съм я виждала — прошепна.

— Какво има? — заговори Елизабет на Даяна. — Извинявай, че те накарах да дойдеш, ако си все още разстроена.

Даяна бавно обърна глава. По лицето й се беше изписала меланхолия, която Елизабет така и не успя да си обясни.

— Напротив, радвам се, че дойдох — отвърна Даяна. Гласът й прозвуча тих, злокобен, но Елизабет пак не разбра защо е такъв. В момента единственото й желание бе Даяна да изчезне, както правеше често, за да открие необезпокоявана майка им.

— Защо не си полегнеш? — предложи тихо и настойчиво тя.

— Може и да полегна. — Даяна се отдръпна от Клер и тръгна отпуснато към стълбите, все едно нямаше достатъчно сили да се изкачи.

След като сестра й се качи, Елизабет се обърна към Клер. Прокара пръст по дясната си вежда и си пое дъх, готова да зададе въпроса си за трети път.

— Не знам — заяви Клер, преди Елизабет да пророни и дума. Гледаше я ококорено. — Не съм я виждала. Ще отида да я потърся на третия етаж.

— Благодаря — отвърна Елизабет.

Нетърпението я притискаше след разговора с Уил в парка. Единствената й мисъл беше, че отношенията й с Хенри бяха безсмислени и чувстваше, че незабавно трябва да го каже на майка си. Ако можеше да спре този цирк, да престане да се прави на съвършената госпожица, тогава щеше да покаже на майка си как трябва да се подреди всичко. Може пък финансовото им състояние да не бе чак толкова лошо, може би не се налагаше да се омъжи незабавно. Може би имаше друг начин, все пак живееха в модерни времена и имаше възможност семейството й да си върне богатството. Може би съществуваше възможност да се събере с Уил.

Клер затича по стълбите, а Елизабет пак надникна в хола. Едва тогава видя картината в рамка на златни листа, закачена във фоайето. Обърна се, за да попита Клер защо е преместена, но прислужницата вече се бе качила. Елизабет я свали от стената, за да види коя е. Позна я веднага — на Вермеер[1], закачена в стаята й преди повече от десет години.

Картината бе една от любимите на баща й — беше я купил от парижки галерист по време на първата бременност на госпожа Холанд. Някои от най-известните колекционери на произведения на изкуството, натрупали милиони от стомана, харчеха цели състояния за подобни шедьоври и бяха проявили жив интерес към малката картина, но Елизабет го помоли да не я продава. На нея бяха нарисувани две момичета, едното русо, другото чернокосо, които четяха книга на дървена маса до прозорец. Блондинката бе от лявата страна, по-близо до прозореца, и русата й коса блестеше като злато. Обръщаха страниците на книгата, а светлината разкриваше безупречната им кожа.

Елизабет прокара ръка по златната рамка, където бе закачено листче. Прочете името Брусар. Досега не го бе чувала. Картината беше нейна, но остана с чувството, че пипа чужда вещ.

Елизабет забърза към познатото тясно задно стълбище и надникна в стаята на майка си, която изглеждаше така, сякаш никой не бе влизал тук много отдавна.

— Госпожице Лиз…

Елизабет затвори вратата и едва сега забеляза, че Клер е застанала зад нея.

— Да? — Не можа да си обясни защо се чувства неловко, задето обикаля собствения си дом.

— Госпожа Холанд е долу.

— Благодаря, Клер. — Елизабет се обърна и този път заслиза по главното стълбище, застлано с дебела персийска пътека. Намираше се по средата и вече репетираше как ще каже, че не може да се омъжи за Хенри Скунмейкър, когато съзря мъжа във фоайето. Беше се привел към нейния Вермеер и оглеждаше десния ъгъл през лупа. Там бе подписът на художника, точно над каната с вино. На Елизабет й се прииска да изкрещи, че няма никакво право да докосва вещите й, но някакъв инстинкт, може би навикът да бъде любезна, я накара да премълчи.

— В тази къща няма фалшификати, господин Брусар — заяви студено госпожа Холанд и пристъпи към него.

Мъжът, облечен в черно, с дълга коса, пъхната в яката, се обърна към майка й. Зяпна я грубо и продължи да оглежда мазките на Вермеер. Явно задоволи любопитството си, извади парче плат от чанта и уви картината. Изправи се, пъхна ръка в джоба на палтото и извади плик.

— Заповядайте — рече остро.

Елизабет следеше как майка й отваря плика, за да провери съдържанието. Щом видя картината си в ръцете на непознат, я притисна тъга, която бързо прерасна в гняв.

— Както се разбрахме — тросна се нетърпеливо мъжът.

— Сигурна съм — отвърна госпожа Холанд. — Няма обаче да ми е никак приятно, ако трябва да ви върна, в случай че нещо липсва.

Мъжът изчака, докато госпожа Холанд кимне, стисна ръката й и излезе. Вратата се тресна и сякаш цялата къща потрепери. Елизабет се поколеба, докато майка й наблюдаваше през прозореца на вратата как мъжът се отдалечава. След това въздъхна и се обърна рязко. Направи няколко крачки, преди да види Елизабет, застанала по средата на стълбището.

— Какво правиш тук?

След като бе свидетел как майка й продава една от най-ценните вещи на семейството, Елизабет се запита дали някога ще може да я погледне както преди. Жената във фоайето й заприлича на злобен съдник на обществото. Стори й се дребна, крехка и жалка. Стори й се състарена.

— Търсех те… исках да те попитам… — успя да изрече Елизабет.

— Казвай какво.

Елизабет усещаше как сърцето й се вледенява. Обзелите я чувства, желанието да отстоява мечтите си, да докаже на Уил, че му е предана, изчезнаха в миг. Семейството й не беше просто бедно; те бяха напълно изпаднали. Оставаше й един-единствен избор: да се омъжи за Хенри. Втора подобна възможност нямаше да има.

— Просто исках да те попитам дали ще пием кларе с вечерята.

Последва дълго мълчание, а госпожа Холанд впи поглед в дъщеря си. Накрая мигна и отвърна.

— Не, мила. Най-добре да го запазим, в случай че семейство Скунмейкър дойдат на вечеря.

Елизабет кимна немощно. Нямаше какво друго да каже, затова обърна гръб на майка си и тръгна с натежали крака да намери госпожа Фейбър. Щеше да я предупреди да не си прави труда да подготвя декантера нито за довечера, нито за която и да било друга вечер, докато не станеше госпожа Скунмейкър.

Бележки

[1] Йоханес Вермеер ван Делфт (1632–1675), холандски художник, майстор на битовата живопис и портретист. — Бел.прев.