Ана Годбърсън
Лукс (23)

Двайсет и първа глава

„Вчера, с ранното пристигане на флота на адмирал Дюи в пристанището на Ню Йорк и трескавите приготовления за двата парада — единият по море в петък, вторият на сушата в събота — изглежда целият град обсъждаше нещо различно от годежа на най-видните светски личности, господин Хенри Скунмейкър и госпожица Елизабет Холанд.“

Из уводната статия на „Ню Йорк Таймс“, сряда, 27 септември 1899 г.

— Хайде, повелителю на пръстените! — провикна се Теди и размаха юмрук във въздуха.

— Мърдай, дърто дрънкало! — озъби се на свой ред Хенри.

Беше седнал до приятеля си на поразклатените дървени стъпала в Морис Парк, пиеха бира „Пабст“ от бутилки със сини панделки, хапваха солени фъстъци и се държаха като мъже от простолюдието. Надбягванията в Бронкс бяха значително по-приятни от семейната ложа, но в този ден Хенри нямаше никакво желание да се натъкне на осъдителното неодобрение на баща си, а самата ложа бе истински разкош, място, което напомняше на всеки седнал там за грандиозните постижения на собственика й. Единствената цел на Хенри в момента беше да изпие достатъчно бира, за да се почувства щастлив и да забрави какво го измъчваше.

— Мърдааай! — изкрещя той към расовия кон, който изглеждаше като махагоново петно.

Теди килна спортната си шапка назад, кичури руса коса се подадоха отдолу, и изпляска с ръце, щом забеляза, че конят им наближава финиша. Повелителят на пръстените, с облечения в бяло и червено жокей на гърба беше втори, но преди финиша изостана още повече. Теди плесна разочаровано за последен път, когато съзря, че неговият кон е четвърти.

— Заминаха поредните двайсет кинта — оплака се и хвърли фиша от залагането под седалката.

— Стига де — отвърна Хенри, намести шапката си под странен ъгъл и отпусна лакти на задната седалка. — Не всичко е пари.

— Кажи тогава — усмихна се добродушно Теди. — На кого ще заложим сега? Какво ще кажеш за Ла Инфанта?

— Предлагам следващия път да заложим на всички коне и тогава няма да се притесняваме, че можем да изгубим. Аз лично съм на седмото небе, задето се измъкнахме от града и се разкарахме от онази лудница.

Теди изви вежди и отпи яка глътка бира. Хенри се престори, че не забелязва скептичния поглед и вдигна яката на сакото от туид. Морис Парк, където се провеждаха надбягванията „Белмонт“, се намираше в далечния край на Бронкс, район, където човек все още не се чувстваше като в Ню Йорк. Присъединиха го към града на първи януари тази година, заедно с Бруклин и Куинс, но тук всичко изглеждаше заспало, селско и бе доста далече от шумотевицата на Манхатън, напоследък завладян от гуляйджии и патриоти. Гладът се подготвяше за зарята и конфетите, с които щеше да посрещне победителите в битката.

— Говорех за празненството — уточни Хенри в опит да разсее сериозното изражение на приятеля си. — Нашата яхта, разбира се, ще участва в морското шествие.

— А, да — отвърна Теди, макар и колебливо. Не че се трогна от лъжата. Погледна бирата си. — Героят на Южния Пасифик.

— Филипините — продължи отнесено Хенри. Откакто кочияшът на семейство Холанд го обвини, че бил невежа, четеше внимателно вестниците. — Колко шумотевица заради тази далечна страна. Войната в Куба — виж, това е война, която бих подкрепил.

— Да, всички щяхме да постъпим в армията, ако имахме време.

— Ти майтап ли си правиш?

Теди сви рамене.

— Ако не искаш да си признаеш от какво бягаш, няма да те насилвам.

Хенри въздъхна и скръсти ръце на гърдите си. Теди запали цигара и около тях се разнесе сладникав дим.

— Живея за дни като този — призна Хенри и обърна поглед към красивите коне, лъскави, поддържани, докато излизаха на пистата.

— Да, знам, наистина е ужасно, когато се докараме и дамите ни се натискат, шампанското се лее, а чиниите са от злато. Направо е отвратително.

— Нямах предвид това.

— Така ли? — въздъхна отчаяно Теди. — Кажи какъв е проблемът.

Хенри погледна предпазливо приятеля си и се поколеба, преди да сподели какво го притеснява.

— Просто не съм сигурен за годежа. Вече се заговори за сватбени дрехи и започвам да се плаша. Подобни приказки превръщат нещата в по-истински, отколкото са били досега. Представи си само как двамата с госпожата се правим на домакини в ден като днешния, вместо с теб да се любуваме на конете и да правим онова, което ни е приятно.

— За това ли ще мислиш, след като ще имаш до себе си толкова красива госпожа?

Хенри си наложи да не се мръщи, но не успя. Опита да мисли за годеницата си като за жена, която го привлича, но високомерната млада дама не спираше да се натрапва в мислите му, а докато се возеха в карета из Сентрал Парк се мръщеше на всяка негова дума. Дори не желаеше да го погледне, а в сравнение с недодяланата си, розовобузеста сестра приличаше на скована от лед риба.

— Всички твърдят, че е много красива — съгласи се с горчивина Хенри.

— И аз потвърждавам, че е много красива. Всъщност ти просто не я оценяваш.

— Тогава защо ти не се ожениш за нея? — отвърна Хенри.

— Бих го направил — засмя се Теди, — само че, за съжаление, вече е сгодена. Защо не заложиш ръката й в следващата гонка?

— Ще стане страшен скандал. „Момчета от висшето общество залагат годениците си по време на конните надбягвания“. Знаеш как вестниците тръбят за всяка моя крачка.

— Не говорех сериозно, мой човек. — Теди перна Хенри по рамото, стисна го и лекичко го разтърси.

— Знам. — Хенри сведе поглед към ръцете си с дългите фини пръсти, които не бяха видели нито ден работа. — Просто не съм сигурен, че тя е подходящата. Виж, Елизабет е срамежлива, възпитана, а знаеш, че аз не притежавам такива качества.

— Ами — рече Теди, допи бирата и хвърли бутилката под седалката, — тя със сигурност не е женският ти еквивалент, ако това те притеснява.

— Не е, разбира се.

— Но пък има и вкус, и маниери.

Хенри направи гримаса.

— Освен това ще бъде безупречна във всяко отношение в брака: ще организира блестящи приеми, ще ръководи съвършеното домакинство, ще ти роди красиви деца и няма да се оплаква от абсолютно нищо. Известно време ще си траеш, ще се радваш на семейния живот и никой няма да подозира, че си имаш и таен, който е дискретен и в който поддържаш отношения с някои стари и нови момичета. Нито едно от увлеченията ти не продължава дълго, независимо с коя си имал връзка. С Елизабет няма проблем, дори бих казал, че за нея така е по-добре, отколкото с някой друг. — Изглежда Теди мислеше, че е сложил край на разговора и даде знак на момчето, което разнасяше касета с „Пабст“, да приближи. Плати за две бири, подаде едната на Хенри и чукна своята в неговата. — Наздраве, приятелю. Според мен си направил великолепен избор.

Хенри отпи и продължи да наблюдава навъсено пистата. Мислите му бяха тръгнали в определена посока и се избистряха с всяка минута.

— Може би просто не искам да се женя — заяви той.

Теди се усмихна немощно на чутото и погледна към конете, които приближаваха с главоломна скорост откъм завоя. Мъжете бяха станали и крещяха с надеждата конят, на който са заложили, да промени живота им.

— А какво искаш? — попита Теди, без да крие отегчението си.

Конете пресякоха финиша и Хенри разбра, че е била последната за деня гонка. Повечето зрители късаха фишовете си или ругаеха, докато се тътреха към изхода, заболи погледи в земята, на връщане към безрадостния си живот. Червендалест мъж подскачаше и замахваше с юмруци във въздуха.

— Успях! — крещеше той. — Успях!

Хенри обърна гръб на шумното множество. Приятелят му го наблюдаваше, сякаш не бе чул правилно. Само че Хенри бе чул, а въпросът — какво точно искаше — все още не му даваше мира.

Затвори очи и видя Даяна Холанд, докато тичаше по тревата и крещеше, вдигнала полата си, а отдолу се виждаха чудесните й бели прасци. Гласът й бе изпълнен с пламенност и желание за лудории, после му заръча да не изпуска панделката й или майка й щяла да му извие врата, задето бил позволил да й се появят лунички.

Хенри отлично знаеше какво иска, просто нямаше представа как да го получи.