Ана Годбърсън
Лукс (38)

Трийсет и шеста глава

„Мила моя Лизи,

На този етап от живота си започнах да се притеснявам какво ще се случи с теб, след като вече не съм на този свят. Помни, винаги бъди откровена и честна, каквото си била досега.

С обич, баща ти“

Във вторник Елизабет се събуди рано и повече не можа да заспи. Цяла нощ спа неспокойно, спохождаха я призраци. Нямаше сили да избира нов тоалет, затова взе роклята, с която бе и предишния ден — с квадратно деколте и набори на три-четвъртите ръкави. Дори след като се облече, все още бе рано за закуска, а и не беше гладна, затова отиде на третия етаж, в стаята, където жените от семейство Холанд пишеха писма и прибираха кореспонденцията си.

Най-забележителното в стаята й се сториха платовете от „Лорд енд Тейлър“, доставени вчера следобед. Стаята бе по-семпла от останалите в къщата, с дюшеме на широки дъски и обикновена решетка пред камината. Тапетите бяха в светлокафяво с кадифени листа. Коприненият муселин и дантелата отразяваха светлината и сякаш искряха. Имаше бележка от господин Каръл, в която я молеше да одобри плата и я уведомяваше, че асистентът му ще мине следобед да го отнесе в ателието на Двайсет и осма улица. Не й се мислеше по въпроса. Единственото й желание бе да поговори с баща си.

Писмата, които Едуард Холанд бе изпращал на най-голямото си дете, се пазеха в няколко малки чекмеджета на махагоновия шкаф. Бе получавала бели пликове с марки от Япония, Южна Африка и Аляска и ги пазеше по дати, всеки месец привързан със синя панделка. Бяха пълни с наблюдения за чужденци и принципите му за лично достойнство. Баща й бе пътувал много, уж по работа, но истината бе, че искаше да разгледа света.

Елизабет отвори едно от чекмеджетата и извади купчинка писма. Още преди той да почине, Елизабет често идваше, избираше си писмо и търсеше в него съвет или мъдрост. Сега това й бе по-нужно от когато и да било, затова затвори очи и прокара мекия си пръст по ръба на твърдия бял плик. Избра един, отвори очи и съзря наклонения на една страна почерк на баща си. Отвори плика и прочете бележката, която сигурно бе придружавала подарък.

„Помни винаги бъди откровена и честна“, прочете тя шепнешком, „каквато си била досега“.

Гърдите й се стегнаха от чувство на срам. Точно така би казал баща й, ако беше тук сега. Затвори очи и си помисли, че не бе нито „откровена“ нито „честна“. Може би все още имаше възможност да промени това.

Елизабет се обърна и тръгна към някогашния кабинет на баща си, стиснала писмото в ръка. Напоследък майка й се качваше в тази стая всеки ден, за да прегледа сметките и вестниците, сякаш щеше да открие начин, по който да забогатеят отново. Елизабет се облегна на вратата и почука.

Отговор не последва. Елизабет изчака и влезе плахо. Майка й, облечена в черно, бе седнала на огромното дъбово бюро с кожен плот, което навремето използваше баща й. Косата й, винаги прихваната с фиби поне на десет места, обикновено скрита под боне, бе пусната. Беше кестенява, същата като на Даяна, само че прошарена и се стелеше по раменете й. Тя вдигна поглед от писмото и поздрави дъщеря си.

— Мамо — рече Елизабет и влезе на пръсти в стаята. — Трябва да поговорим за сватбата.

Майка й кимна, но така и не откъсна очи от писмото, което държеше.

— Мислех какво би искал за нас татко, как би живял, какво би очаквал от нас. Тази сутрин четох писмата му и попаднах на едно, в което ми пише, да съм откровена и честна. Като се замисля, сватбата с Хенри Скунмейкър не ми дава подобна възможност. — Елизабет зачака майка й да каже нещо, но тя дори не помръдна. — Татко би искал да се омъжа по любов — продължи с треперещ глас. — Макар да съм поласкана от интереса на господин Скунмейкър към мен и да разбирам какво му е, изобщо не го обичам. Сигурна съм, че никога няма да го обикна.

Госпожа Холанд се облегна на стола, макар да не откъсваше очи от писмото, за да погледне дъщеря си. Стисна устни, но остана неподвижна. Не бе красива и видимо се бе състарила, откакто съпругът й почина, но Елизабет все още различаваше онова, с което Луиза Ганзворт бе успяла да впечатли Едуард Холанд. Във всеки неин жест прозираше авторитет.

— Трябва да съм доволна, че слугите ни напускат, понеже повече не мога да им плащам. Останах силно наранена, защото Уил беше камериер на баща ти.

Елизабет остана озадачена, че майка й споменава Уил, и каза първото, което й дойде наум.

— Какво четеш, мамо?

— Писмо, дете.

— От кого?

— От Сноудън Трап Кеърнс, водач на баща ти, докато е обикалял земите край река Юкон.

— Така ли? — Елизабет смътно си спомняше господина от Бостън с руса коса и приятно държание, макар и доста напорист. — Интересно ли е?

Най-сетне госпожа Холанд остави писмото и вдигна поглед. Очите й бяха тъмни и спокойни, когато погледна дъщеря си с неприкрита меланхолия.

— Би било чудесно, ако можеше да се омъжиш по любов, детето ми, особено ако баща ти не го бяха убили… — Замълча и кожата около устата й се сбръчка. — Само че сега е невъзможно.

— Убит ли? — думата сякаш задуши Елизабет. Самоувереността й се стопи. — Нали татко е починал в съня си, от сърце.

Госпожа Холанд вдигна ръце.

— Какво друго да кажа на двете си момичета… и на останалите? — В очите й се събра тъга. — Баща ти беше прекалено млад, за да страда от сърце, а господин Кеърнс ми спомена, че имало грозни подозрения за съмнителни инвестиции, които баща ти бил направил преди смъртта си. Тези хора не са джентълмени като семейство Холанд. Златотърсачите не идват от добри фамилии като нашите. Повечето са престъпници. Баща ти се е замесил с тях.

Елизабет усети, че й се гади и насочи цялата си воля да потисне надигащата се в гърлото й жлъч.

— Вече няма значение, Елизабет, мила. За съжаление, баща ти проигра наследството си. Може и да е искал да се омъжиш по любов, но не би искал семейството му да мизерства. Ти това ли искаш? Готова ли си да оставиш семейството си да гладува?

Елизабет поклати бавно глава. Усети как сълзите й бликат и й се стори, че е плакала дни наред.

— Добре, защото остава само едно. Баща ти би искал да помислиш първо за семейството си, след това за себе си, Елизабет. Хората от нашата класа винаги са постъпвали така. — Тя вирна брадичка и продължи: — Налага се да се омъжиш за Хенри, Елизабет. Няма да си мое дете, ако не го сториш.