Ана Годбърсън
Лукс (15)

Тринайсета глава

„От край време съм убеден, че човек трябва да се наслаждава на мига. Та това е единственото, което ни остава. Надявам се, децата ми да са го разбрали, макар понякога да ми е трудно да определя дали е така, тъй като те се превръщат в самите себе си.“

Из дневника на Едуард Холанд, декември 1898 г.

Минаваше два часът и къщата на семейство Холанд тънеше в мрак и тишина. Елизабет предпазливо слизаше по стълбите на прислугата, да не би да се чуе скърцане. Сутринта майка й я предупреди много да внимава какво прави, затова се ослушваше, дори докато отиваше към навеса за карети. Стискаше меден свещник със запалена свещ, за да вижда по-добре.

Стъпи на сеното и изчака очите й да се приспособят. В навеса бе малко по-светло, защото прозорецът на Уил беше високо и звездите хвърляха лека светлина. Елизабет пристъпи към стълбата и си припомни защо бе дошла. Вече бе утре, а утре бе денят, в който си обеща да каже на Уил.

Качваше се бавно към тавана. Спря за момент, за да се възхити на Уил, осветен от трепкащия пламък на свещта. Всичко наоколо беше в топло кафяво, телесни нюанси и черно. Изглежда Уил бе изритал завивката насън, защото видя как се е свил като бебе.

Елизабет пристъпи напред, като внимаваше по старите скърцащи греди. Остави свещта на щайгата за мляко до леглото му и спря да го погледне: яките рамене, затворените клепачи, скрили големите, красиви очи. Мисълта, че ще го нарани, я прониза и не намери сили да мисли отново по въпроса. Легна до него и се притисна към тялото му. Той спеше спокойно, гърдите му бяха топли и се надигаха и спускаха бавно. Погледна лицето му и се опита да го запомни, да не би да се случеше така, че никога повече да не го види интимно.

Неочаквано той се напрегна и в просъница я прегърна. Тя едва не извика от изненада, но по лицето му се разля усмивка и тя се разсмя — тих, щастлив смях. Усети ръката му по тила си, където той прокара пръсти. Елизабет усети как светът се скрива, докато тя оживяваше.

— Не мога да повярвам, че си отново при мен — прошепна той.

— Не можах да заспя — отвърна тя, без да отмести поглед.

Очите му изпитателно оглеждаха лицето й.

— Какъв съм късметлия.

Искаше й се да го целуне, но не смееше да откъсне очи от него дори за секунда. Ръката му се плъзна по гърба й и се отпусна на кръста. Уил я наблюдаваше и тя се почувства така, сякаш бе лежала на слънце цял следобед. За пръв път този ден усети как дробовете й се пълнят с въздух, а сърцето й прелива от щастие. Опита да си напомни, че двамата нямат бъдеще. Щом обаче се вгледа в сините му очи, те потвърдиха онова, което знаеше отдавна, че може да му довери абсолютно всичко.

— Сигурно много съм ти липсвал — предположи той.

— Всъщност, ти кой беше? — успя да остане сериозна за миг, преди да избухне в звънлив смях.

Той също се разсмя, прегърна я през кръста и я претърколи върху себе си, а след това я притисна към матрака. Надвеси се над нея с широка усмивка. Тя се опита да се надигне, но той стисна китките й и я задържа. Тя изписка през смях, а той се наведе, за да я накара да замълчи с целувка.

Бе прекрасно, но тя се чувстваше като лъжец, а Уил бе единственият, когото не желаеше да лъже. Внимателно се отдръпна и го погледна сериозно. Щеше да е жестоко да продължи да изчаква, помисли си. Така само щеше да усили болката на Уил, когато дойдеше неизбежното.

— Какво има? — попита той.

Тя затвори уста, после я отвори отново и накрая си пое дълбоко дъх за кураж.

— Хенри — започна.

— Скунмейкър ли? — разсмя се Уил и я прекъсна с кривата си усмивка. — Пак ли ще ме дразниш с него? Днес следобед видях, че си тръгна от къщата, но не се притеснявай. Няма да те тормозя с ревността си.

Целуна я нежно. Тя усети как гърлото й се стяга и й се прииска моментът да продължи безкрайно дълго.

Когато се отдръпна, беше усмихнат и в очите му играеха пламъчета.

— Всичко ще бъде наред — прошепна той след дълго мълчание.

Елизабет се насили да се усмихне и се запита дали е забелязал колко е тъжна тази усмивка.

— Всичко ще се оправи — повтори тя с глас, който й се стори почти убедителен.

Утре, щеше да му каже утре. Сега искаше само още една нощ, последна нощ, когато двамата нямаше да бъдат ядосани, нито с разбити сърца и огорчени от бъдещето. Утре, повтори си тя. Какво пък толкова, ако скрие лошата новина още един ден?

Уил измъкна нощницата през главата й и тя се опита да не мисли колко ниско бе паднало семейството й и колко бяха уязвими. Опита се да не мисли за отговорността си към тях, нито пък как да поднесе новината на Уил. Дали щеше да бъде утре, или може би на следващия ден? Реши, че сега е моментът да се наслади на целувките му, от врата до брадичката, за да запомни добре какво е преживявала.