Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (8)

Глава 7

Сид й изневеряваше. Джули бе абсолютно сигурна и този факт я нарани много повече, отколкото си бе представяла. Все едно че боа удушвач се бе стегнала около гърдите й с такава сила, че едва успяваше да си поеме дъх.

Снощи се бе прибрал в три и седемнайсет, поне така показваше часовникът до леглото, и затича нагоре по стълбите. Самият факт, че си е направил труда да се качи по това време, да не говорим за бързината, с която бе влетял в спалнята, й подсказа, че е забелязал липсващия ягуар още с влизането, както бе предполагала, че ще стане. Беше се престорила на заспала, въпреки че й се стори безкрайно трудно да диша бавно и равномерно, при положение че сърцето й препускаше като на маратонец. Когато той отвори вратата, Джули се беше свила на една страна, придърпала завивката на раменете, очите й бяха затворени. За момент бе останал надвесен над нея, дишаше тежко и я наблюдаваше. Беше облечен в тъмен костюм. Сид носеше само тъмни костюми, дори посред лято, защото не приемаше други по-небрежни цветове дори през лятото. Очилата му се бяха изкривили на една страна, което не се бе случвало никога, защото Сид държеше на изрядния си външен вид. Той бе един и осемдесет, слаб, спазваше много стриктно диета, но докато стоеше над нея, й се стори страшен и опасен.

Това беше смешно. Сид може и да имаше много недостатъци, Джули веднага се сети за няколко особено подходящи епитета, но страшен и опасен не бяха сред тях.

Поне досега.

Тя бе притаила дъх в очакване на неизбежната разправия, защото знаеше, че Сид отново ще загуби самообладание, както се случваше все по-често напоследък. В последния момент, преди да се обърне, си спомни, че трябва да се прави на заспала.

Дишай, момичето ми, дишай спокойно.

Тя се опита да диша, да поема въздух и спокойно да го изпуска, бавно и ритмично. След около минута-две Сид въздъхна през зъби и излезе.

Просто излезе.

Без да каже и дума за липсващата кола. Не каза и дума до сутринта, чак до девет, когато обикновено тръгваше за работа, а тя се връщаше от сутрешния си крос, който днес пропусна, защото не искаше тя да е тази, която да забележи първа липсата на колата. Той бе „открил“, че ягуарът го няма, когато потегли за работа. Върна се побеснял в къщата, завлече я долу да види разбитата врата и празния гараж, а след това продължи да крещи и да ругае точно както бе предполагала, че ще стане, въпреки че бе отложил избухването си с няколко часа.

Заслужаваше „Оскар“, каза си тя с цинизъм, който до много скоро не познаваше.

Тя също заслужаваше, защото се престори на изненадана, направи се на изумена, сякаш нямаше никаква представа, къде се е дянала колата й. Истината бе, че тя нямаше никаква представа, къде може да е автомобилът, и дори си припомни как изглеждаше малкият в „Сам вкъщи“, когато слагаше длани на бузите си в моменти на учудване.

Колата ми е открадната, о, Боже!

През всичкото време се преструваше, че не знае нищо и се опитваше да успокои Сид, докато си повтаряше, че с брака й е свършено. Ако среднощната му разходка бе невинна, той щеше да повдигне въпроса в минутата, когато се прибра, а именно в три и седемнайсет.

„Пипнах те“, каза си младата жена и го загледа изпитателно, но тази мисъл никак не я успокои. Не искаше да „спипва“ Сид. Искаше й се да живеят щастливо до края на дните си, както бе цели осем години.

Работата бе там, че той очевидно не бе никак щастлив. Нито пък тя, даде си сметка Джули.

Докато той фучеше и беснееше, тя го наблюдаваше, сякаш бе някакъв непознат животински вид, затворен в клетка. Кой беше този мъж с оредяваща тъмна коса и студени сиви очи, чие бе това изпито интелигентно лице? Джули осъзна, че вече не го познава.

Може би никога не го е познавала. Може би си бе въобразявала, че това е човекът, когото бе искала, а той в действителност съвсем не е бил такъв.

За да влоши нещата, гневните му изблици напоследък ставаха нетърпими и детински. Един възрастен разумен мъж да барабани по стените с юмруци и да тропа с италианските си обувки по пода в кухнята не бе никак приятна гледка.

Очевидно не бе очаквал подобна реакция от нейна страна при този пристъп на истерия, защото избликът му се пренесе върху нея, докато чакаха да пристигнат от полицията.

— Гледам, че пет пари не даваш за цялата тази работа — съскаше той, докато тя разрязваше банан и го слагаше в миксера, за да му направи витаминозния шейк, който обичаше. Беше в нов тъмен костюм, а тя бе наметнала халат.

— Но това е просто една кола, Сид. — С ледено спокойствие натисна копчето и го погледна. Докато той преосмисляше отговора й, тя забеляза, че лицето му промени цвета си и стана като трите домата, които зрееха в саксия на перваза зад него.

— Просто кола било! Просто кола! Това е скапан ягуар, тъпа…! Естествено, че не я оценяваш. Ти не цениш нищичко от нещата, които правя за теб. Пет пари не даваш, че това е автомобил за петдесет хиляди долара, нито че живееш в къща за един милион долара, нито пък за целия стил на живот. А и как иначе, след като си от семейство на клошари!

В този момент пристигнаха двама полицаи. Добре че се появиха, защото тя бе на ръба да забрави за леденото спокойствие и да го замери с миксера. Хубавото на гнева й бе, че когато дойде време да отговаря на въпросите на полицаите, й бе така причерняло пред очите, че всичко й се стори по-лесно, отколкото очакваше.

— Не, господин полицай, нищо не съм чула.

В този момент си мислеше, че с истинско удоволствие би убила Сид. Лошото бе, че вече нямаше никакво желание да положи дори минимално усилие да спаси брака си.

Като се замисли, май и това беше добра новина.

Сид и ченгетата тръгнаха заедно, което означаваше, че тя остава сама, без да е казала и дума от всичките гадории, които й бяха на езика, а нямаше на кого да ги каже.

Това също бе добре. Преди да наложи Сид по главата с бейзболната бухалка, както й се искаше, трябваше да си поеме дълбоко дъх и да помисли, упрекна се строго тя. Все още имаше шанс, макар и минимален, да греши за Сид и мястото, на което е ходил през нощта. Значи я е лъгал, че обикаля строежите и новите къщи. Може излизането му да е било напълно невинно, но пък той не искаше тя да разбира.

Все едно че планираше някаква прекрасна изненада за трийсетия й рожден ден. Да, да, сигурно, но преди това трябваше да почака до ноември. Може пък да се е включил като доброволец в приюта за бездомници и да е поел смяната от полунощ до три! Нямаше представа, че Сид е чак такъв алтруист. Или пък чукаше някое маце, дето мъжът му работеше нощна смяна? Бинго! Дайте награда на госпожата!

Както и да е, каза си тя и си пое дълбоко въздух, имаше си приличен и не чак толкова приличен начин да се прекрати един брак, както и умен, и тъпашки начин. Ако нейният брак бе обречен на провал, тя смяташе да го приключи като разумен човек.

Което означаваше, че не бива да си позволява да си изпуска нервите. Насили се да се успокои, след това се преоблече и се отправи към магазина. Животът й може и да се разпадаше, но с този въпрос щеше да се заеме по-късно. В десет и трийсет я чакаше среща с клиентка, което означаваше, че трябва да побърза. Не биваше да забравя, че трябва да съобщи и за кражбата на чантата, да анулира кредитните си карти, да подмени шофьорската книжка…

Едва когато стигна до гаража, Джули се сети, че ягуарът липсва. Чакаха я прекалено много задачи, а дори нямаше кола. Стисна зъби, завъртя се на елегантните си обувки и се върна в къщата, за да повика такси.

На Сид май му беше все едно, че тя няма как да отиде на работа.

Сид се грижеше единствено за себе си. Винаги е било така, но до много скоро не бе обръщала внимание, че и тя самата прави всичко за него.

Стига вече. Джули също бе важна.

Каквото и да се случеше, щеше да го посрещне с достойнство. Щеше да вдигне високо глава и да се усмихва.

Очевидно усмивката й не вършеше никаква работа, защото, когато влезе в магазина и пристъпи в безупречно бялата приемна, Мередит Хейни, една от двете й асистентки, се извърна от щанда с вечерни рокли, които подреждаше, и я прекъсна.

— Какво е станало с теб? — попита Мередит и отпусна ръка от лъскавата синя рокля, която оправяше. Нисичката, нахална двайсет и четири годишна блондинка бе бивша Мис за окръг Марион.

Очевидно нямаше никакъв смисъл да се преструва, че всичко е наред. Най-добре да признае очевидното.

— Снощи са ми откраднали колата — обясни Джули и се отправи към елегантния си кабинет. След това продължи през рамо: — Клиентката за десет и трийсет дойде ли?

— За ягуара ли говориш? — хлъцна Мередит, без да обръща внимание на въпроса й, след което заряза работата си и тръгна след Джули към задната част. — Господи, от колата ли те свалиха? Да не би…

— Откраднали са я от гаража. — Джули пъхна в едно чекмедже на бюрото кремавата сламена чанта, която й се стори необичайно лека, защото в нея нямаше почти нищо. Отвори друго чекмедже, в което държеше нещо особено важно и необходимо за спешни случаи.

— Господи! — продължаваше да се тюхка Мередит, спряла ококорена на вратата. Джули разсеяно забеляза, че гащеризонът без ръкави бе от колекцията за ежедневни облекла на „Каролайна Бел“ и изглежда елегантен, а и много й отиваше. — Кажи ми, не те ли стегна шапката?

— Да, много при това. — Никога не бе изричала по-голяма истина през живота си. Побърза да смени темата. — Всичко ли е готово за десет и трийсет? Къде е Амбър?

Амбър О’Конъл бе другата асистентка, двайсетгодишна брюнетка, бивша Мис Ангелска красота. Джули говореше рязко и отсечено, защото искаше колкото е възможно по-бързо да се отърве от Мередит. Трябваха й не повече от две минути, за да се успокои и нагласи, след което щеше да се чувства значително по-добре.

— Обади се, че ще закъснее. Имала проблем с колата. — Мередит замълча и се усмихна. — Не става дума за проблем като твоя. Спукала гума. Както и да е, всичко е готово за десет и половина. Между другото, Карлин Скуоб ще идва.

Карлин Скуоб значи. Естествено, че е тя. Денят ставаше все по-хубав и по-хубав. Сега наистина искаше Мередит да я остави на мира.

— Защо не… — започна тя, но в този момент звънчето на входната врата съобщи, че някой е влязъл.

— Това трябва да е Карлин — каза Мередит, сякаш се наслаждаваше на начина, по който се чувстваше Джули. Обърна се и тръгна към приемната, а Джули най-сетне остана сама. Извади шоколад от чекмеджето, махна обвивката, отчупи си парче и го лапна.

Докато се топеше в устата й, тя затвори очи и изпита невероятно удоволствие.

— Джули Ан Уилямс, шоколад ли ядеш? — Възмутеният глас на майка й накара Джули светкавично да отвори очи. За момент остана загледана в приятно закръглената жена със скандално червена коса, застанала на вратата. След това преглътна.

— Да, мамо, шоколад — каза тя и демонстративно пъхна ново парче в устата си, така че майка й да я види. Двете не си приличаха много, дори и човек да се абстрахираше от червената коса, което бе наистина невъзможно. Челюстта й беше по-широка, чертите — правилни, а грижливо гримираните очи — кафяви. Джули, както майка й често повтаряше, приличаше на баща си. Независимо от всичките му многобройни недостатъци, Майк Уилямс бе истински хубавец.

— Миг в устата, завинаги на бедрата.

— Мамо, нося трийсет и шеста мярка.

— Точно това имам предвид.

— Ма-мо!

— Беше трийсет и четири, когато спечели короната.

— Оттогава са минали осем години!

— Значи смяташ да качваш по един размер на всеки осем години? Питам, защото с мен се случи точно така. Малко тук, после малко там и виж ме сега на какво приличам.

Майка й винаги криеше мярката си. Дикси Клей лъжеше за всичко — и за килограмите си, и за възрастта, и за номера на обувките, и колко пъти се е омъжвала. Не че имаше значение. Джули усети как захарта навлиза в кръвта й, и в следващия момент я обзе чувство на вина. Майка й, дяволите да я вземат, беше права. Да похапваш шоколад, бе доста скъпо удоволствие, особено за жена, която скоро щеше да е отново сама. Джули затвори чекмеджето, не докрай, и присви очи към майка си.

— За нещо конкретно ли си дошла?

— Разбрах, че са ти откраднали колата. — Майка й влезе в кабинета и спря пред бюрото, подпря изящно лакираните в блестящо оранжево пръсти на черната повърхност и погледна критично Джули. Младата жена се стегна, за да посрещне критиката заради семплата бяла права ленена рокля. Майка й предпочиташе по-ярки цветове. Независимо от всички промени през годините, модният вкус на Дикси си бе останал същият: дръзки кройки и ярки цветове като самата Дикси. Днес бе в бял панталон и копринена туника в алено и оранжево, комбинирана с бяло копринено елече, дълго колкото туниката, и високи платформи. С огненочервената си коса, сресана в същата прическа като на Ивана, със слънчевите очила, обсипани със скъпоценни камъни, увиснали на златна верига на врата и обеци с размерите на кристални полилеи, провиснали чак до раменете, нямаше човек, който да не я забележи.

Винаги бе така. Още като малко момиченце, Джули си спомняше, че хората зяпаха майка й. Дикси може и да не беше красавица, както сама си признаваше, но у нея имаше нещо, което привличаше погледите.

Сид казваше, че е кичозна. Джули приемаше критиката болезнено и това бе още една от причините, поради които щеше да се отърве от него.

— Снощи — кимна в потвърждение Джули, доволна, че не се налага да се оправдава заради избора си на дрехи. Желанието да разкаже на майка си всичко бе натрапчиво, но ако го стореше, нямаше да успее да върне духа в бутилката. Майка й щеше да изпадне в ужас. Щеше да подложи проблема на обсъждане и нямаше да престане, докато не я изкараше виновна за всичко, а като капак щеше да изпее чутото пред Сид.

А Джули не бе готова за подобно нещо. Все още не. Не и докато не се добереше сама до отговорите.

Вместо това попита:

— Ти как разбра? Съобщихме на полицията едва преди час.

— Кени казал на Беки и тя ми звънна.

— А-ха. — Кени бе съпругът на Беки. През повечето време, като един от двамата вицепрезиденти, той работеше заедно със Сид. А Сид сигурно е отишъл на работа побеснял заради откраднатата кола. Кен е звъннал на Беки начаса, а следващата в списъка на уведомените бе майка й, която веднага бе хукнала да провери как вървят нещата при по-малката й дъщеря. Така работеше съобщителната система.

— И са я измъкнали от собствения ви гараж? Ти нищо ли не видя?

Джули сдържа въздишката си.

— Бях заспала.

— Чувам, че около Сид се въртяла някаква крава. — В гласа на Дикси прозвуча загриженост. Джули срещна погледа на майка си и трепна. Отново й се прииска да й се довери.

Звънчето на входната врата дрънна. „Спасена съм“, помисли си Джули.

— Трябва да се връщам на работа.

Мередит надникна.

— Карлин Скуоб е тук, Джули.

Джули едва сдържа гримасата си. Желанието да хапне още малко шоколад бе непреодолимо. Денят й наистина бе ужасен, едва десет и половина, а още едно парченце едва ли щеше да я осъди на по-голям размер дрехи. Дали?

— Поеми я, Мередит. Идвам веднага.

Мередит кимна и се зае със задачата. Гласът й се смеси с гласа на Карлин в приемната. Пръстите й се насочиха към чекмеджето, тя ги сви в юмрук и погледна майка си.

— Мамо…

— Не забравяй, че в два трябва да си у Беки — напомни й Дикси. — Сети ли се да купиш подарък?

— Барби от Малибу. — Беше рожденият ден на Кели. Днес малката ставаше на четири и Беки бе организирала честване, първият й истински рожден ден, и Джули изяви желание да помогне.

— Ще й хареса. Сид ще дойде ли?

Джули поклати глава. Самото споменаване на името му накара стомаха й отново да се свие на топка. Господи, ако се разведеше със Сид, той ще уволни Кени, а уреденият живот на Беки, Кели и шестгодишната Ерин щеше да бъде съсипан.

— Малко вероятно. Има работа.

— Май все е зает напоследък. — Майка й я огледа, намръщи се и вдигна властно ръка. — Джули.

Джули я погледна в строгите очи и разбра, че е разкрита. Още по-добре. Преглътна с усилие, отвори чекмеджето, взе шоколада и й го подаде с явно нежелание.

— Ще се видим в два — каза Дикси доволно, пъхна шоколада в чантата си и се обърна, за да си ходи. — Между другото, трябва ти някакъв шал или гердан за тази рокля. Имаш нужда от някакво цветно петно.

— Да, мамо. — Джули отдавна се бе научила, че е напълно безсмислено да спори с майка си. Обикновено се съгласяваше, с каквото кажеше Дикси, а след това правеше каквото си иска. Изпрати я до вратата, взеха си довиждане и след като тя си отиде, младата жена остана загледана за момент в слънчевата оживена улица. Как бе възможно остъкленият й магазин да е толкова неприветлив и студен, след като вън бе царството на цветовете и горещината? Джули затвори очи, а след това се насили да ги отвори. Стига вече. Нямаше да се остави на мрачните мисли. Това бе за губещите.

Отблъсна нежеланите мисли за Сид и мъчителния образ на шоколада, за да се насочи към пробните, където щеше да намери Мередит и Карлин. Завари Мередит да навлича през гарвановочерната коса на клиентката лъскава алена рокля.

— Господи, пуши ми се! Не можеш ли да побързаш? — мрънкаше Карлин, докато главата й минаваше през роклята. И четирите стени бяха в огледала, затова Джули бе посрещната от осем отражения на Карлин.

Джули поздрави клиентката, кимна безмълвно на Мередит и пое работата. Роклята бе неин модел, създадена с огромно удоволствие, защото Карлин, колкото и трудно да я издържаше Джули, бе една от най-обещаващите претендентки за конкурса Мис Южна красавица, който щеше да се състои следващата събота вечер. Ако Карлин спечелеше титлата, тогава щеше да се включи в надпреварата за Мис Американска красавица. Ако спечелеше и там, а Карлин можеше да успее, стига да си затваряше устата и да се въздържаше от обичайните си злобни забележки, вече я чакаше Мис Свят. Всичко това бе прекрасна реклама за „Каролайна Бел“, разбира се. А рекламата щеше да се превърне в жизненоважен елемент от развитието на магазина, ако се разведеше със Сид.

— Само минутка и повече няма да те бавя — обеща Джули и вдигна ципа на роклята. Беше наистина великолепно творение, нищо че го казваше тя. Бе една от любимите й. И Карлин, и Мейбъл Парсел, мениджърката на Карлин, ахнаха, когато я видяха на скиците. — Предполагам, че няма да се наложат никакви промени. Тя…

Джули замълча, защото ципът отказа да продължи нагоре, а бе едва на средата на гърба на Карлин. Намръщи се и се приближи, за да стисне леко краищата на червената коприна, които прикриваха ципа, но забеляза, че остават още доста сантиметри.

Беше повече от очевидно, че роклята, макар и шита по мерките на Карлин, не можеше да се закопчае.

Джули гледаше и не можеше да повярва на разстоянието между двата края на ципа, гледаше ту Карлин, ту роклята в огледалото. Всичко си бе както трябва — и набраната пола, обточена с ръчно нанизани мъниста по края, и кринолинът, нагласен до последния милиметър, и бодито без презрамки, и гърдите, кръгли и стегнати като портокали, щръкнали дръзко нагоре… Джули спря поглед на гърдите й. Това не бяха портокали, а огромни пъпеши.

— Ти си си направила импланти! — Джули не успя да се сдържи. Беше шокирана и личеше.

Карлин доволно кимна.

— Направиха ми ги миналия петък. Нали са страхотни!

Обърна се първо на една, след това на друга страна, изпъчила новата си придобивка със задоволство.

— Конкурсът е в четвъртък. Имаме само четири дни. — Не ставаше въпрос само за роклята. Трябваше да се оправи и банският, и черният консервативен костюм за разговора със съдиите, и закачливата къса плажна рокля за закуската с журналистите… — Трябва да преработим целия ти гардероб!

— Това ще представлява ли някакъв проблем? — попита намръщено Карлин и срещна погледа на Джули в огледалото. Джули се замисли за огромната работа, която ги очакваше, за шансовете на Карлин да спечели, за малкия свят на конкурсите по красота, където щеше да се разчуе на мига, ако Джули просто вдигнеше ръце и зарежеше най-обещаващата си клиентка. След това през ума й за миг мина мисълта, че едно малко парченце шоколад щеше да я успокои, ако майка й не го бе отмъкнала. Призова най-професионалното си поведение и дори успя да се усмихне. Не можеше да отрече, че усмивката й бе доста мрачна, но въпреки всичко бе усмивка.

— Разбира се, че може да се направи, но е много работа. На първо място, трябва да пробваш всичко още веднъж…

— Джули, на телефона. Господин Карлсън. — Амбър, закъсняла цял час и половина, се появи на вратата на пробната. Това, че закъснението на Амбър бе последната грижа на Джули, показваше колко зле минава денят й.

— Благодаря ти, Амбър. — Тя дискретно потри слепоочията си. — Мередит, би ли премерила отново обиколката на бюста на Карлин, за да нанесеш корекциите на роклята. След това мини на банския. Амбър ще ти помогне.

— Колко време ще отнеме всичко това? — Карлин посегна към цигарите си, поставени върху чантата й на един стол.

— Съжалявам, но в „Каролайна Бел“ не се пуши, нали не си забравила? Защото димът попива в дрехите и на съдиите няма никак да им допадне — предупреди я Джули, а Мередит вдигна дискретно очи към тавана.

— Мама му стара! — не се сдържа Карлин и остави цигарите.

След този изискан отговор, Джули избяга в кабинета си, като се постара да я успокои.

— Връщам се след минутка.

Господи, нямаше никакво желание да говори със Сид тъкмо сега, помисли си тя и се загледа в телефона сякаш бе змия, навила се в готовност да напада. Истината бе, че изобщо нямаше желание да говори с него, никога повече, докато е жива. Нямаше как да избегне разговора. Мигаше жълта светлина, която показваше, че някой чака. Джули взе слушалката, натисна копчето и се обади.

— Сети ли се да вземеш дрехите от химическото? — попита Сид. Толкова добре му познаваше гласа, а днес й се стори, че говори с непознат. Един лъжлив, неверен гаден непознат.

— Май забравих. А е доста трудно да спра пред химическото чистене, след като нямам кола. — Гласът й потръпна. Той, изглежда, не забеляза.

— Би ли минала на връщане от работа? В клуба тази вечер има благотворително събитие, да не забравиш! И татко ще е там с Памела.

Джули се сети и изпъшка. Последното, което й трябваше точно сега, бе да се прави на любеща съпруга на Сид пред баща му и гаджето на баща му.

— Между другото, обадих се в застрахователната компания заради колата ти. Ще ти докарат нещо още преди дванайсет. — Изведнъж гласът на Сид стана по-любезен. Джули предположи по звуците, които се чуваха около него, че вече не е сам. След това Сид каза: — Благодаря, Хайди. — Ставаше въпрос за Хайди Бенсън, административната му секретарка, която сигурно му бе донесла нещо. Ето, че подозренията й се потвърдиха.

— Страхотно. — В отговора й нямаше никаква радост.

— Направо си бясна, нали? — Той въздъхна. Джули все още чуваше стъпките на Хайди около мъжа й. — Знам, че е заради тази сутрин. Разкрещях ти се, а не трябваше.

— Наистина не трябваше — съгласи се Джули и му се усмихна престорено. Добре че нямаше как да я види. Правеше се на мил и любезен заради Хайди. — И много ти благодаря, че ме закара на работа.

— Извинявай. Бях ядосан заради колата. — Гласът му притихна. — Обичам те, Джули.

Младата жена се ококори. Тази забележка бе толкова неестествена за Сид, че тя реши, че той или иска Хайди да го чуе, или се опитваше да се освободи от чувството си на вина, като приказваше врели-некипели. Преди да успее да му отговори, Сид затвори. Още по-добре, каза си Джули. Тя просто не знаеше какво да каже. Сид не й бе казвал, че я обича, от толкова отдавна, че тя дори не си спомняше последния път, да не говорим, че той никога не се извиняваше.

Може и да бе параноичка, може и да се чувстваше несигурна, но това бе най-подозрителното след липсващите хапчета виагра.

Джули си каза, че трябва да разбере, независимо по какъв начин, и да разбере със сигурност какви ги върши Сид. Ако бе верен съпруг, който просто си изпускаше нервите от време на време, ако не можеше да прави секс и страдаше от безсъние, е, тя щеше да преглътне. Щеше да се ощипе, задето е била прекалено подозрителна, и да похарчи още малко пари за сексапилно бельо, а след това да се опита да закърпи брака си.

Но ако не беше така, щеше да го изрита от живота си.

Стомахът й се сви на възел, когато се замисли над това, което щеше да направи. Дръпна чантата от чекмеджето и порови, за да намери визитката, която умишлено взе тази сутрин. Този път щеше да пусне по следите на Сид професионалист.

Набра номера от визитката и се заслуша в звъненето на телефона. Веднъж, два пъти.

— Частна детективска агенция „Макуори & Хинкъл“ — Гласът беше женски.

Джули си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да говоря с Деби, ако обичате?