Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (16)

Глава 15

— Джули, за Бога, Джули!

Тя бе припаднала в ръцете му.

Поне се надяваше да е припаднала. Мисълта, че може да й се е случило друго, го ужасяваше.

Мак я задържа с една ръка, погледна я бързо и много притеснено, а след това се опита да види какво има от другата страна на двете врати, които водеха към огромната лъскава бяла кухня. Подобието на дреха, в което бе облечена, не му помагаше да я задържи в ръцете си. По лицето й бе полепнала някаква кафява кора, май козметично средство, а не както му се стори в началото кръв или изгаряне, защото това бе първата му мисъл, когато я забеляза да тича обзета от паника към него. Китките й бяха здраво стегнати със сребърен изолатор за тръби. Гърлото й бе на грозни тъмночервени петна, които в най-скоро време щяха да станат лилави. Кръв поне нямаше, нито пък някакви други видими наранявания.

Дали я бяха изнасилили?

Страхът за нея се смеси с дълбока първична ярост и му се прииска да разкъса с голи ръце този, който й бе причинил всичко това, или поне да изпразни в гърдите му цял един пълнител.

Гадината долна все още се спотайваше някъде в къщата. Мак знаеше този факт благодарение на шестото си чувство, което навремето му помагаше да бъде изключително добро ченге.

Само че не можеше да остави Джули, за да хукне след мръсника.

Поне дотолкова притежаваше здрав разум. Ако по някаква случайност долният тип успееше да го приклещи пръв, пътят на извратения мръсник щеше да е чист и можеше на спокойствие да се заеме отново с Джули.

Страхотиите, които си представи, накараха кръвта му да нахлуе в главата.

Успокой се, каза си той. Първата му цел бе да отведе Джули на безопасно място.

Изръмжа от безсилие, наведе се и я преметна през рамото си. Ръцете й провиснаха на гърба му, а тя бе отпусната като чувал с картофи. Копринената дреха с някакъв животински мотив бе хладна до ухото и бузата му. Дантелата по края гъделичкаше челюстта му всеки път, когато помръднеше глава. Тя не беше тежка, но му бе неудобно да я носи заради хлъзгавата нощница, а отпуснатото й тяло непрекъснато се измъкваше на една страна. Трябваше да я държи здраво през бедрата, за да не я изпусне. Трябваше да измисли нещо, за да я покрие, поне да има приличен вид, но най-важното в момента бе да се махнат от тук, затова се опита да не гледа закръгленото й дупе. Не можа да не забележи, че задната страна на бедрата й е гладка и стегната като коприна и хладна под пръстите му. Не беше сигурен дали това се дължеше на шока, или на климатика, но бе по-склонен да мисли, че е заради шока.

Беше му казала, че нападателят е имал пистолет. Вероятно бе мъжът да се върне, за да си го вземе, но престъпниците не бяха особено последователни, а и Мак не бе склонен да поема рискове. Най-добре беше да се оттеглят.

Връзка ключове бяха закачени близо до вратата. Реши бързо и докато се опитваше да придържа и Джули, и пистолета в една ръка и се надяваше да не го нападнат отзад, той ги дръпна, сигурен, че са от бялата „Инфинити“ в гаража. Сигурно това бе колата, която й бяха дали от застрахователното дружество. Което означаваше, че колата е нейна.

Щеше да я откара до най-близката болница. Рано или късно Сид щеше да се прибере, полицията щеше да си свърши работата, а приключението в къщата на Карлсън щеше да се превърне в най-пикантната клюка в Самървил. За да запази тайната, че е наела частен детектив, щеше да е най-разумно да я откара с нейната кола. Веднага щом се увереше, че е в безопасност и в добри ръце, щеше да се измъкне, а когато му дойдеше времето да дава изявление, щеше да им каже, че е успяла да избяга сама, да се качи на колата, за да дойде в болницата.

Стига да дойдеше в съзнание и да бе в състояние да говори.

Мак отхвърли мисълта като ненужна и потискаща и се промъкна в гаража.

Освен светлината от отворената врата на кухнята, в гаража бе тъмно. Тук бе много по-топло, отколкото в къщата, където работеше климатик, и той усети мириса на прясно окосена трева. Мак бе притеснен и нервен, все едно че бе котка, промъкнала се в чужд двор, и се движеше максимално бързо към вратите на колата. Очакваше всеки момент някой да започне да стреля по тях. За да я постави в колата, му бяха нужни и двете ръце. Изруга приглушено и постави „Глока“ върху автомобила. Вече бе невъоръжен и се чувстваше безполезен и уязвим, но успя с много усилия да остави неподвижното й тяло на задната седалка.

Така бе добре. Пъхна вътре и краката й, затвори вратата, грабна „Глока“ и скочи към вратата на гаража, която бе разбил при предишното си посещение. Все още не я бяха оправили; знаеше го, защото бе влязъл през нея. Стараеше се да не откъсва очи от триъгълника светлина, докато повдигаше вратата, намръщи се на издайническите звуци, след това скочи зад волана и постави „Глока“ на седалката до себе си. Ключът стана, Мак запали и подкара.

Слава Богу! В края на алеята зави наляво и усети как част от тежестта се вдига от раменете му. Едва сега си даде сметка колко е бил уплашен.

Беше оставил своята кола на улицата. Спря зад нея, изтича до вратата, отвори, взе си мобилния телефон и заключи. Отново седна при Джули и забеляза, че тя не е помръднала. Поне дишаше. Гърдите й се вдигаха ритмично под подобието на нощница, а страхотните й крака потръпнаха, докато я наблюдаваше.

Притесняваше се за нея и движенията му бяха резки, а краката — доста по-тежки от обикновено, когато натисна газта. Заобиколи своята кола, обади се на 911, съобщи, че има обир, и даде адреса на Джули. Поне щяха да се появят хора от полицията, въпреки че искрено се съмняваше дали има някакъв смисъл да ги вика.

Освен ако нападателят не бе някой безмозъчен идиот, сигурно отдавна бе избягал. Мак стисна зъби при тази мисъл. Не можеше да се примири, че е оставил мръсника да се измъкне, но при тези обстоятелства не можеше да постъпи по друг начин.

Хрумна му, че не би трябвало да изпитва такъв гняв, още по-малко ярост, след като знаеше каква е ролята на Джули Карлсън в живота му. Би трябвало да прояви полагаемата се загриженост, да се извини, че нападението е станало под носа му, но не би трябвало да е разтърсен от този страх, да е обладан от заслепяващ гняв, който го ядеше отвътре.

Мак си каза, че през целия си съзнателен живот не е изпитвал такъв ужас както в момента, когато чу първия писък на Джули.

Беше на знака „Стоп“ на самия ъгъл и разсеяно се обърна на една страна, без да спира, защото дори в момента изпита ужаса, който го бе сграбчил одеве.

След като тя си тръгна, той паркира, за да изчака завръщането на Сид, включи играчките, които му бяха помощници, за да разбере какво става в къщата, но нямаше какво да чуе, защото Джули бе сама. Щеше да има какво да слуша, след като Сид се прибереше. Ако се случеше нещо, то щеше да бъде тогава.

Джули му бе казала, че Сид не й посяга, но Мак си имаше причини да не й вярва. Може пък Сид да не вдигаше ръка на Джули сигурно защото не му бе давала повод.

Но пък да наеме човек да го следи, за да получи развод, щеше да се окаже доста основателна причина.

Както и да е, Мак не можеше да е сигурен, че няма да се случи. Ако Сид ги бе забелязал в „Суийтуотър“ — а той по всяка вероятност не ги бе забелязал, но човек не бива да разчита сляпо на случайността — то тогава Джули щеше да открие доста нови неща за съпруга си, за които нямаше ни най-малка представа.

Ако това се случеше, Мак искаше да е наоколо. Май мисията на живота му през последните двайсет и четири часа бе да опази Джули.

А да разбере по кое време се прибира Сид и какво прави, когато се върне, щеше много да му помогне. Може да се обади на някого по телефона или да излезе на разходка. Възможно бе просто да си легне.

Щеше да е облекчение, ако не си лягаше при Джули. Мак нямаше да издържи да чуе подобно нещо. Не, едва ли щеше да запази разсъдъка си, ако чуеше подобно нещо. А това вече бе лоша работа. Наистина много лоша. Джули Карлсън му бе клиентка, за бога, връзката му със Сид, нищо повече. Не трябваше да проявява друг интерес към нея.

Да, а истинското му име беше Деби.

Мак се намръщи и разбра, че нещата започват да му се изплъзват.

Тя го бе целувала така, сякаш гореше от желание да се озове в леглото му, а само двайсет минути по-късно му бе заявила, че няма да спи с него. Добре, така бе по-добре, защото и той нямаше намерение да спи с нея. Ако го направеше, бе все едно да прекрачи границата и да се озове сред плаващите пясъци.

За съжаление, не успя да си спомни каква беше онази приказка за добрите намерения и планове… какво разправяха там? Не можеше да си спомни точно, но беше нещо от рода на това, че плановете отиват по дяволите, защото хората не устояват и се провалят.

При дадените обстоятелства и на него нямаше да му е никак лесно. Докато седеше в колата си на тъмната улица и очакваше мерцедесът на Сид да се появи, не спря да мисли за Джули. Опита се да отблъсне тези мисли, но не се получи нищо, затова остави и спомените, и фантазията да буйстват.

Когато се наложи да отиде по малка нужда, бе сякаш очаквано избавление.

Слезе, свърши каквото трябваше, след това обиколи къщата на семейство Карлсън, за да направи нещо по-различно. Бе застанал отстрани и гледаше терасите, играта на луната по водата в басейна с формата на бъбрек и си даде ясна сметка, че Джули има наистина основателна причина да не иска бракът й да се разпадне.

Да знаеш, брат ми, готините мацки се купуват с големи пари.

Стори му се, че чува гласа на брат си, стори му се, че вижда отново кривата му усмивка. Напереното шестнайсетгодишно момче се бе противопоставило на по-големия си брат, който по онова време нямаше постоянна работа и се бе заел с нещо, от което трябваше да изкара луди пари, но не можеше да преглътне, че е проявил глупостта да прекара пратка марихуана от Мексико с малкия самолет, който един Господ знаеше как бе успял да си купи.

Даниел се бе усмихнал широко, същата усмивка, която подлудяваше момичетата, същата, заради която на по-малкия му брат му се искаше да му прасне един право в носа, и бе обяснил, че готините мацки се купуват с големи пари.

Джули Карлсън бе много готина мацка. Дали бе купена с големи пари? Огледа голямата къща и реши, че не може да има съмнение.

— Мак? — Гласът на Джули прозвуча немощно, но веднага го върна към настоящето, все едно че бе извикала. Погледна през рамо и пропусна още един знак „Стоп“, но видя как се отварят красивите й кафяви очи и как се опитва да се изправи.

— Да — отвърна той. — Не мърдай. Тръгваме към болницата.

— Господи, Мак, той… аз… — Думите й останаха недовършени и тя потрепери.

Мак имаше чувството, че го прорязва нож.

— Всичко е наред — отвърна той, а гласът му бе по-дрезгав от обикновено, защото не бе сигурен, че иска да научи подробностите. Караше и си мислеше, че е най-добре да не знае. Ако беше нещо лошо и грозно, то щеше да я травматизира още повече. — Сега си в безопасност.

— Аз май… изглежда, съм припаднала. — Все още говореше завалено, но се опитваше да се изправи, въпреки че стегнатите китки й пречеха. Да не би да имаше някакво нараняване, което не е забелязал, нещо, което да й пречеше? При тази мисъл го побиха тръпки.

— Не може да бъде — каза той. След това отново я погледна през рамо и едва не се блъсна в някаква пощенска кутия. Заговори с грубия глас на ченге, който не бе използвал от години. — Позна ли го? Знаеш ли кой е?

— Не. Нямам представа. Не, не знам. Господи, той… той ми знаеше името. — Тя потръпна и той тихо изруга. „Спокойно, каза си, само спокойно.“

Насили се да говори по-мило.

— Можеш ли да го опишеш? Как изглежда?

Тя поклати глава и си пое дълбоко дъх.

— Отначало носеше маска. След това… не успях да го разгледам добре.

— Наранена ли си? Някакви болки?

— Главата ме боли — каза след малко тя и Мак усети, че дланите му започват да се потят. — Удари ме в главата. И врата ми. Щеше да ме удуши. След… след…

Гласът й пресекна. Мак стисна зъби. Този път не се обърна, а погледна в огледалото за обратно виждане. Вече се бе изправила. Бе отпуснала глава настрани на кожената тапицерия. Косата й бе вързана на смешна опашка, която се спускаше до раменете. По лицето й все още имаше пласт напукана олющена маска от нещо кафяво.

— Ръцете ми са изтръпнали — продължи тя малко по-високо и възмутено.

Мак си пое дъх през зъбите, за да се успокои. Мисълта, че някакъв мръсник й бе омотал китките с изолатор за тръби, събуди у него непреодолимото желание да размаже нечие лице. Да не говорим какво друго й бе причинил.

— Пред болницата ще сваля лепенката. Само още няколко минути. — Гласът му бе спокоен.

— Болница ли?

— Отиваме в болницата. — Изглежда, първия път не бе разбрала какво й казва. Това го притесни. Колко ли силно я е ударил? Настъпи газта, погледна назад в огледалото и подмина, без да се оглежда, още един знак „Стоп“. Добре че движението в три сутринта в Самървил не бе никак натоварено.

— Мак. Спри. — В гласа й прозвуча настойчивост.

— Какво? Защо? — Той отново погледна в огледалото.

— Мисля, че ще повърна.

Мак изпъшка и спря до тротоара.

Джули все още се бореше с вратата, когато той слезе и й отвори.

— Стой мирна. — Беше извадил джобното си ножче. Подложи пръсти под изолатора и го разряза сравнително лесно, обзет от чувство на вина, когато забеляза как изкриви лице тя. Усещането бе като да дръпнат рязко от кожата ти огромно парче анкерпласт. Накратко, не бе никак приятно.

— Мак, махни се. — Говореше настоятелно, а след това стисна здраво устни, сякаш се страхуваше от това, което щеше да се случи. Докато разтриваше и разтърсваше ръце, тя слезе от колата и се втурна напред. Голите й крака изглеждаха много бели на фона на тревата. Бяха дълги и много красиви под невероятно сексапилната нощница. От врата надолу, тялото й бе мечтата на всеки тийнейджър, а от врата нагоре — страхът на всеки зрял мъж, който знае какво изпуска петдесет години след края на медения месец.

Най-лошото бе, че дори с опашката и олющената маска, тя пак бе красива. При тази мисъл Мак разбра, че вече се намира в средата на плаващите пясъци и те всеки момент ще го погълнат.

Джули се олюля назад към седалката. Мак разбра, че има нужда от помощ, и застана точно пред нея. Сграбчи я за лактите и подкрепи да се изправи. С едната ръка я обви през кръста и й помогна да се отдалечи от колата.

След това остана над нея, напълно безпомощен, а тя се преви на колене отстрани на пътя.