Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (38)

Глава 37

Вече в линейката на път към болницата, Мак се чувстваше зле заради болката, а и лекарствата все още не бяха подействали. След това имаше чувството, че е дрогиран, което никак не му хареса, като знаеше какви са обстоятелствата. Сложиха му интравенозна система, която заплашваше да падне от кукичката си при всяко полюшване на линейката. Сирената виеше без прекъсване и го оглушаваше.

Добре че поне имаше някакво развитие на нещата, каза си той. И то от три страни, или посоки. Все едно.

На първо място беше Джули, мокра и неугледна, но жива и здрава, облякла ризата на един от полицаите, седнала до него в линейката, стиснала го за ръката. Джозефин се бе сгушила в краката й. Как бе успяла да уреди животното да се качи с тях, си оставаше загадка за Мак. Добре че поне кучката се оказа здрава, защото това бе едно от хубавите неща. Тази вечер Джозефин бе компенсирала всички лошотии, които бе сътворила, откакто стана негова. Никога повече нямаше да си мисли за кучкарници, когато ставаше въпрос за нея. Беше си извоювала постоянно място в семейството му.

Джули също. Все още не й го бе казал.

Другото важно бе, както сам Грег Райс му каза, че благодарение на работата им с Хинкъл, бяха успели да разбият най-значителната мрежа на организираната престъпност в югозападните щати. Ако желаеха, можеха да се върнат на работа в полицията. Мак искаше да си помисли по този въпрос, защото работата на частен детектив се бе оказала доста интересна. Най-важното бе, че всички му се извиниха. А обвинения срещу него нямаше да бъдат повдигнати, задето бе пребил двама от служителите на реда. За негов късмет и Дорси, и Никълс се бяха оказали подкупни ченгета, затова случаят щеше да бъде покрит.

А най-голямата изненада бе, че заловиха Роджър Баста жив. Отказваше да говори, но все още имаше време. Когато разбереше какви са обвиненията, щеше да запее като славейче.

Въпреки че вече знаеше със сигурност, че брат му е мъртъв, Мак искаше да открие тялото на Даниел. Ключът беше Баста. Единствено той знаеше за убийството. Мак не се поддаде на обичайната болка, която го пробождаше всеки път, когато се сетеше за брат си, и погледна Джули, стиснала ръката му. Искаше да й каже толкова много неща, но от другата му страна бе застанал непознат лекар и следеше на монитора показателите за състоянието му, затова се въздържа.

Вместо това й каза нещо съвсем незначително:

— Беше умно от твоя страна да кажеш на Баста, че си скрила касетата, която търсят. Иначе щеше да ни застреля, без много да му мисли.

Джули срещна погледа му. Големите й кафяви очи изглеждаха уморени, кървясали, но въпреки това си оставаха много красиви. Тя самата бе невероятно красива.

— Но аз наистина знам къде е скрита касетата. Поне така си мисля. Щом разбрах, че е касета, се сетих, че трябва да е там. Когато баща ми дойде за последен път да ме види, ми подари мече. Това бе единственият подарък, който някога бях получавала от него, затова го пазя и до днес. Каза, че бил за рождения ми ден, че трябва много да го пазя. Каза, че след две седмици ще се върне отново, за да провери дали съм се грижила добре за него. Той, разбира се, никога не се върна, защото почина. Дори и по онова време ми се стори много странно. Той никога не идваше да ни види, но ето че тогава се появи на прага и донесе мече за подарък на едно отдавна пораснало момиче. Мечето беше меко, плюшено и с много дебело шкембе. Отначало го използвах за възглавница. После престанах, защото под мекото имаше нещо, което ми убиваше, нещо с формата на касета. Сега вече ми се струва, че е било с формата на касета. По онова време реших, че това си е просто част от мечето. Готова съм да се обзаложа на всичко, че касетата е вътре.

— А мечето къде е сега? — Мак не можеше да повярва. Ключът към цялата тази каша бе стоял в Джули, без тя да знае. Гледаше я недоумяващо.

— На нощното шкафче до леглото ми. Да го пазя толкова години и да нямам представа какво има в него. — Джули се намръщи, защото беше хем тъжно, хем смешно. — Знаеш ли, истината беше, че тогава беше рожденият ден на Беки, не моят. Толкова силно ревнувах, че помни нея, а не мен, че дори не й казах за мечето. Запазих го за себе си.

Мъката, изписала се по лицето й, го жегна право в сърцето.

— Ей. — Мак поднесе ръката й към устата си и без да обръща внимание на лекаря, я целуна. След това, тъй като тя все още изглеждаше нещастна, той захвърли гордостта по дяволите. — Джули, обичам те.

Тя му се усмихна и на него му се стори, че изгрява слънцето.

— И аз те обичам.

Без да обръща внимание на лекаря, Мак целуна всеки един от дългите фини пръсти. След това бе обзет от любопитство.

— Ти никога ли не каза на Сид за мечето? Ако беше му казала, той веднага е щял да заподозре за какво става въпрос и да го разпори.

Тя поклати глава и в очите й проблесна веселост.

— Винаги подмяташе разни гадости за семейството ми. Не можех да му разкажа, че баща ми не ме различава от Беки.

Мак се разсмя. Джули бе пазила ключа към загадката години наред, а Сид не бе успял да я измъкне, защото бе един тъпак. На това му се казваше справедливост.

— Трябва да кажем на Грег. — Щом се сети за него, Мак се опита да стане, но коланите на носилката го спряха.

— Вече му казах. — Джули притисна гърдите му с ръка, лекарят се намеси недоволно и той трябваше да се отпусне обратно. — Ще изпрати човек да вземе мечето. Каза, че ако касетката е вътре, щял да се погрижи да си получа мечето, щом я извадят. Крайно време е да кажа на Беки.

— Ти си невероятна, знаеш ли? — каза й нежно Мак.

Тя му се усмихна и изведнъж Мак полетя по-високо, отколкото след като започна въздействието на лекарството. Рееше се също като хвърчило, направлявано от Джули.

Най-сетне стигнаха в болницата, свалиха го от линейката и го закараха в спешното отделение. Двамата нямаха възможност да разговарят повече.