Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (2)

Глава 1

Петнайсет години по-късно

Събуди се.

Джули Карлсън отвори очи. За момент остана да лежи, докато сърцето й препускаше като обезумяло, а тя се вглеждаше отмаляла в тъмното, без да е сигурна нито какво я бе събудило, нито какво я бе уплашило. Трябваше й само миг, за да осъзнае, че лежи в собственото си легло, в собствената си спалня и се вслушва в познатото приглушено бръмчене на климатика, който прогонваше задушната жега на юлската нощ от гладките чисти чаршафи. Тумбестото мече, скъп спомен от покойния й баща, си стоеше на обичайното място на нощното шкафче. Проследи познатата му форма на бледата светлина на часовника. Изглежда, бе сънувала кошмар. Сигурно затова се бе свила на топка под завивките, след като обикновено спеше отпусната по корем; затова сърцето й препускаше като бясно и тя изпитваше панически ужас.

Нещо не беше наред.

Въпреки че думите прозвучаха отчетливо в ума й, настойчивият им шепот не я оставяше на мира. Беше сама в спалнята, съвсем сама в тази огромна къща. Сид, подла гадина, изглежда, пак се канеше да спи в стаята за гости на долния етаж.

При тази мисъл усети как стомахът й се свива. Към единайсет беше слязла долу и завари съпруга си седнал в кабинета на канапето пред телевизора.

— Само да видя новините и се качвам — бе казал той. Никак не й се искаше да започва нова разправия, затова стисна обнадеждена палци и без да каже и дума, без да попита каквото и да е, се качи горе. Ето, че две минути след полунощ — тя погледна отново часовника — бе все още сама в леглото.

Може пък да се качи всеки момент. Може да гледа Летърмън. Може тази вечер Лено да е поканил някой наистина интересен гост.

„Я се осъзнай — каза си тя и отпусна свитите от гняв и страх ръце и крака. — Все едно да кажеш, че Папата е протестант.“

Слушай.

Отново наостри слух. Опита се да не се паникьосва, докато протягаше ръка и се опитваше да напипа ключа на нощната лампа.

В следващия момент чу звука отново и замръзна.

Далечният звук, всъщност това бе вибрация от отварянето на вратата на гаража, я разсъни напълно и тя сви юмруци.

Сърцето й прескочи. Стомахът й се разбунтува. Насили се да поеме дълбоко дъх, за да се успокои.

Въпреки всички надежди и молитви, ето че се случваше отново.

Господи, какво да прави?

Джули Карлсън нямаше представа, но й оставаше по-малко от половин час живот.

Всичко тънеше в тъмнина, с изключение на светлината в една от стаите на долния етаж. Къщата бе огромна, на запад от Чарлстън в специално ограден квартал, и ако всичко вървеше по план, след няколко минути тя щеше да остане съвсем сама.

Тогава той щеше да се измъкне от сенките под ниските палми отстрани, да се вмъкне през задната врата и тихо да се шмугне нагоре по стълбите към първата врата вляво. Това бе вратата на просторната спалня, където тя отдавна щеше да е заспала, нали минаваше полунощ.

Изненада, маце!

Роджър Баста се усмихна криво. Голямо забавление щеше да падне. Мисълта, какво ще направи на Джули Карлсън, накара сърцето му да трепне. Наблюдаваше я вече седмици наред, разучаваше навиците й, градеше планове, едва сдържаше нетърпението си. Тази вечер щеше да се наслади на положените усилия.

Тази вечер бе един от случаите, когато изпитваше удоволствие от работата, която вършеше.

Светлината долу загасна. Цялата къща потъна в мрак.

Само още няколко минути.

Попипа снимката в джоба си. Беше прекалено тъмно, за да я погледне, но вече я познаваше толкова добре, колкото и собственото си лице. Джули Карлсън в бял бански, слаба, загоряла, засмяна, готова да скочи в басейна в задния двор.

Той сам я снима преди три дни.

Една от четирите гаражни врати, срещу които се бе разположил, се надигна и след броени секунди огромен черен мерцедес измърка надолу по алеята. Съпругът излизаше, точно както бе предвидено.

Вратата на гаража се затвори отново. Мерцедесът зави наляво в края на алеята и се отправи към междущатската магистрала на около седем километра встрани. Къщата отново притихна и остана все така тъмна.

Всичко щеше да мине по план.

Алармата трябваше да е изключена, което го улесняваше още повече. Имаше около три часа и половина, преди съпругът да се върне. Необходимо му бе много по-малко.

Въпреки че тук можеше да си позволи да се позабави. Отново се сети за снимката и се усмихна. Да, нямаше начин да не се позабави тук.

Джули Карлсън бе истинско сладурче.

Според инструкциите, ударът трябваше да се извърши напълно професионално.

Беше отвърнал, че става.

Баста приклекна и остави малката черна чанта на грижливо поддържаната мека трева и я отвори. В задушната юлска нощ наоколо бръмчаха цели ята прегладнели комари и се носеше лек аромат на плодове. Всичко това го притесняваше. Напомняше му, че е обут в дълги панталони и памучно поло в нощ, когато нормалните хора бяха в къси панталонки и почти нищо друго. Поразрови в чантата, за да се увери за сетен път, че има всичко необходимо: инструменти за влизане с взлом, лепенка за обезопасяване на пробойни по каналите, малко фенерче, тънка найлонова връв и молив, които щеше да използва като гарота, кутия с хирургически ръкавици и още една, пълна с презервативи. Докосна плетената шапка, която бе нахлупил, и я намести ниско над веждите. Беше обръснал цялото си тяло, за да не остави издайнически косми на местопрестъплението, но ако обръснеше и косата си, тогава имаше опасност да го запомнят и забележат всички, които го разпитваха след престъплението. А последното, което му трябваше, бе да го запомнят.

А и оредялата сива коса му помагаше да се слее с тълпата и да бъде напълно незабележим. Преди удар го срещаха безброй хора — съседи, минувачи, продавачи, боклукчиите — и никой не можеше да си го спомни, защото бе типичният господин Никой, някъде към петдесетте. С ДНК няма да има проблем, затова нахлупи шапката. На първите две дори не им остана време да я смъкнат от главата му, защото ги бе омотал в лепенка за нула време и ги бе оставил неподвижни. Същото щеше да стане и с Джули Карлсън.

Ама пък колко беше ловък и добър!

Пъхна фенерчето в джоба, затвори отново чантата, стисна пистолета и се насочи към задната врата на къщата. Басейнът лъщеше на лунната светлина. Избуялите тропически цветя ухаеха омайно. Щурци и дървесни жаби скърцаха и скрибуцаха.

Южна Каролина можеше да бъде един от любимите му щати, мислеше си той, ако не бе толкова противно горещо и влажно през лятото.

Целта му бе задната врата, плъзгащата се остъклена задна врата към терасата и басейна.

След броени минути щеше да е вътре.

Елементарна работа. Алармата бе изключена, ключалките бяха смешни, жената бе съвсем сама, дори и куче нямаха. Защо направо не бе закачила покана „Ела ме изяж“.

На долния етаж светна.

Баста замръзна на място и пръстите му увиснаха над бравата, а той се намръщи към лампата. Не очакваше подобно нещо. Отдръпна се предпазливо към сянката на огромна магнолия, целият нащрек. Цели три седмици се навърташе около къщата, а тя нито веднъж не бе палила лампа, след като съпругът й излезеше. Да не би да й е станало лошо? Да не би да имаше компания? Не, как би могъл да изпусне подобно нещо?

Какво не бе наред?

Лампата угасна също толкова ненадейно, колкото бе светнала, и къщата отново притихна. Остана умислено загледан във фасадата, в блестящите тъмни прозорци и двете врати пред него, опипвайки мрака с всичките си инстинкти. Беше нащрек също като хищник, спотаил се до жертвата си, и му се стори, че чува дишането й през тухлените стени.

Къде беше тя?

Ненадеен звук го накара рязко да извърне глава. Беше долетял отстрани на къщата, откъм мястото, където се бе спотайвал преди малко. Изпъна се като куче, надушило следа, и отстъпи в по-дълбока сянка, за да се дръпне отново под дребните палми. С удивление отвори очи, когато забеляза, че се отваря една от вратите на гаража.

Вдигна пистолета в готовност, макар и да знаеше, че не може да го използва.

Не можеше да направи нищо, освен да гледа как сребристият ягуар на Джули изпълзява от гаража, набира скорост по алеята, завива наляво по улицата и се насочва неизвестно накъде също като прилеп в мрака.

Как можа да се случи подобно нещо?

Върна поглед към празната къща, когато вратата на гаража се хлопна с приглушен тътен.

Тя беше заминала. Трябваше му цяла минута, за да осъзнае, че това, което е видял, е истина. И в този момент се почувства празен и измамен. В гърдите му нахлу гняв, защото грижливо подредените му планове бяха съсипани, а доброто му настроение се стопи.

Възможно ли бе тя по някакъв начин да е усетила, че той дебне? Баста се огледа наоколо, за да забележи капана. Познаваше групата, за която работеше, и бе наясно, че не е изключено да му извъртят някой подъл номер.

В следващия момент здравият разум надделя. Нямаше никакъв капан. Беше твърде ценен за организацията. А тя нямаше начин да разбере, че той дебне, освен ако не бе екстрасенс.

Най-логичното обяснение бе, че се е случило нещо неотложно важно. Нямаше представа, какво може да е, а и не го интересуваше. Основното бе, че рано или късно тя ще се върне.

А той щеше да я чака.

Подобна увереност го успокояваше. Все пак непредвидени гафове се случваха и на опитни професионалисти като него.

След като размисли, Баста се почувства по-спокоен. Заобиколи зад къщата и дори започна да си тананика. Когато усети коя песен му е в главата, му стана смешно, защото едва ли можеше да измисли по-подходяща мелодия.

— Вре-е-е-мето е на моя страна…