Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (31)

Глава 30

Стиснала Джозефин под едната си ръка, а чантата — под другата, Джули остана да гледа с отворена уста в затворените врати на асансьора. Мак вече го нямаше.

Виждаше само собственото си отражение в матовата сребърна повърхност. Остана загледана в образа си и забеляза, че устните й са леко подути от целувките на Мак, бузите й са поруменели, а очите й блестяха. Май и косата й бе станала по-бухнала.

Приличаше на влюбена жена.

Мак й бе признал, че и той е влюбен в нея.

Въпреки всички трудности, Джули изведнъж бе обзета от топлина. Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре.

„Излизай оттук.“

Думите в главата й прозвучаха така неочаквано, че усмивката се стопи от лицето й, сякаш някой я бе нарисувал на черна дъска, а след това я бе избърсал.

Щом разбра какво става, Джули забрави, че е влюбена, и се превърна в жена, уплашена за живота си. Космите на врата й настръхнаха, пулсът й се учести. Застана неподвижна, изпълнена с паника, а очите й лудешки се стрелкаха наоколо.

Ако бе научила нещо, докато траеше целият този кошмар, то бе, че тънкото гласче предвещаваше неприятности.

„Побързай.“

И още как. Трябваше да изчезва. И то бързо като вятъра.

Асансьорът бе твърде бавен. Стълбите, по които се качиха двамата с Мак одеве, се падаха от лявата й страна. Стисна здраво Джозефин, добре че поне Джозефин бе с нея, каза си Джули, иначе щеше да умре от страх, хукна към вратата, но застина на място, защото чу нещо. Някакъв звук, който долетя от стълбите.

Можеше да е всичко, каза си тя и се напрегна, за да чуе още нещо над оглушителните удари на сърцето си и тътненето на кръвта в ушите. Котка. Плъх. Убиец.

Браво, Джули. Сега се успокой.

Добре де, забрави за спокойствието. Уплашена почти до смърт бе най-точното определение. Сърцето й така блъскаше в гърдите, сякаш състезателен кон галопираше към финала. Изведнъж откри, че се страхува и да направи и да не направи стъпката напред.

Изборът беше между асансьора и стълбите. А вратата на асансьора си оставаше затворена.

Трябваше да слезе няколко стъпала надолу и щеше да е с Мак и двамата яки полицаи.

„Скрий се.“

В мига, в който чу думите, вратата се отвори. Просто зейна без всякакво предупреждение. Кръвта на Джули се вледени. Завладя я парализиращ страх.

— Здравей, Джули.

Сърцето й подскочи.

Не можеше да определи кое я ужаси повече — дали пистолетът, насочен в нея, или фактът, че го държеше мъж с подут обезобразен нос.

Те бяха въоръжени, докато той не беше. Бяха двама срещу него. Да не говорим, че ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба.

Единственият му шанс беше да ги повали в ограниченото пространство.

С тези тъпаци нямаше начин да проведе разумен разговор. Ако не се отскубнеше по някакъв начин, щяха да го тикнат в затвора. А Джули щеше да умре.

Асансьорът спря с тихо звънване и ги разсея. Вратите започнаха да се отварят. Мак призова на помощ обучението, което бе преминал като тюлен, завъртя се на един крак, изви се и замахна с крак със силата на торнадо.

— Ааа — изрева Дорси, когато полетя към Никълс и се блъсна в него. Двамата се залепиха за стената. Пистолетите им отскочиха във въздуха, те се сринаха в безформена купчина на пода, а Мак скочи върху тях, ритна Дорси под брадичката, защото се опитваше да се изправи, и срита Никълс в гърба. Дорси полетя назад и подбели очи, докато падаше. Никълс изруга, подпря се на длани и се опита да се изправи, но краката на Дорси бяха проснати върху задника му и го забавиха достатъчно, така че Мак го ритна отстрани в челюстта. Никълс се срина като колода карти. След това пътят беше свободен. Цялата операция не бе отнела повече от минута. И двамата мъже лежаха проснати в безсъзнание на пода, потънали в кръв, но живи. Обучението му го бе научило да убива, но този път се опита, доколкото бе възможно да избегне нежелания резултат. Дори и така, да пребие двама полицаи бе твърде нежелателно и Мак осъзна, че си е навлякъл куп беди. Но по този въпрос щеше да се притеснява по-късно. Точно сега трябваше да намери Джули и двамата да се махнат колкото е възможно по-далече.

Бързо се присви, приклекна и прекара крака през закопчаните белезници. Ръцете му вече бяха пред него и той грабна „Глока“ от пояса на Никълс и го постави отпред в дънките, след това прерови джобовете на Дорси, за да намери ключовете за белезниците. Дорси дишаше плитко, а от ъгъла на устата му се процеждаше кръв. Мак се намръщи, когато стисна ключовете. Извинявай, тъпако, помисли си той и намести ключето. Белезниците щракнаха и се отвориха. Той ги свали и провери пулса на двамата полицаи. Сърцата им биеха силно и равномерно. Щяха да оживеят, за да го накарат по-късно да съжалява. Огледа се и бързо се увери в това, което вече знаеше. Намираха се в метална кутия и нямаше за какво да ги закопчае. Налагаше се да мисли бързо, затова постави едната гривна на китката на Никълс, а другата — на глезена на Дорси.

Така нямаше да има начин да бързат.

Усмихна се и излезе от асансьора, но не забрави да подритне краката на Дорси така, че вратата да се затвори, а след това натисна копчето на четвъртия последен етаж.

Като знаеше колко е бавен асансьорът, дори те да дойдеха в съзнание веднага, двамата с Джули щяха да спечелят поне пет минути преднина.

Огледа се бързо, за да е сигурен, че нито тя, нито друг е някъде зад него, нищо че сградата по принцип се опразваше в пет, след това извади пистолета и хукна нагоре по стълбите.

Прескачаше през стъпало, докато най-сетне се добра до металната врата към втория етаж. Коридорът беше празен. Сигурно се е върнала да чака в офиса.

Мак се опита да пренебрегне страха, който се усукваше в стомаха му, когато му хрумна, че Джули би трябвало да е на първия етаж и да чака асансьора да пристигне. Ако ли не, трябваше да я срещне някъде по стълбите.

Изтича в офиса, но тя нямаше какво да прави там.

Стигна до вратата, отвори я, надникна вътре и някакъв инстинкт го накара да заеме отбранителна поза.

— Джули — извика той и бързо огледа празната стая. Всичко бе точно както го бе оставил: и запалените лампи, и кутиите от пица върху бюрото на Рауанда.

Джули обаче я нямаше.

— Джули!

Усети как се вледенява. Сърцето му биеше като тежък чук. Претърси бързо офиса, но вече знаеше със сигурност, че тя не е вътре.

За няколкото минути, когато бяха разделени, наемникът на Сид я бе спипал. Знаеше, че е станало точно така.

— Господи, Джули.

Мъката в собствения му глас го отрезви. Ако се поддадеше на чувствата, само щеше да я убие по-бързо. Вече бе направил грешка, като я доведе в офиса. Мислеше си, че тук ще бъде на сигурно място, защото ще е до него, че няма да я изпуска от поглед.

Беше сбъркал. Не можеше да си позволи нова грешка. Новата грешка щеше да я убие.

Трябваше да я грабне и да избягат, когато имаха възможност. Да вървят по дяволите всички други. Само Джули имаше значение за него.

Господ да му е на помощ. Какво да направи?

Чантата й. Къде й беше чантата? Огледа се по земята около канапето, където беше седяла. Нямаше я. Просто не я виждаше.

А я носеше под мишница, когато го последва по коридора. Сега вече си спомни със сигурност. Моля те, Господи, нека все още да е у нея. Моля те, много те моля, Господи.

Беше пуснал вътре дребно като копче проследяващо устройство тази сутрин, само в случай че й хрумнеше да се опита да избяга от него по някое време през деня.

Доколкото бе забелязал, жените рядко ходеха някъде, без да си вземат чантата. Тази тяхна необяснима слабост може би щеше да й спаси живота.

Излезе от офиса си и хукна по стълбите, без дори да се сеща за мъжете, които бе изоставил в асансьора. Хукна към колата и на всяка крачка се проклинаше, че е спрял толкова далече. Най-сетне се добра до колата, скочи зад волана и посегна трескаво към глобалната позиционираща система. Включи устройството и зачака нервно екранът да се включи.

Ето го. По-скоро — ето я. Малка зелена точка се движеше бързо през паяжина от улици на тъмния екран. Дано чантата й все още бе с нея. Не бе религиозен, но в този момент бе готов да прегърне религията. Молеше се тя да не изпуска чантата с жар, с каквато не се бе молил никога преди.

Запали колата, настъпи газта и потегли с оглушително изсвирване. Малка бяла топка, насочила се към него в тъмното, привлече вниманието му. Той се стресна, намръщи се и скочи на спирачката, а след това отвори вратата.

— Качвай се! — кресна той на Джозефин.