Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (36)

Глава 35

Баста чу писъка на Джули отдалече. Всичките му сетива заработиха на пълни обороти. Бе застанал на самия край на сечището и гледаше към езерото, където се бяха преместили, за да може единственият останал лакей на шефа да хване някакво покритие за мобилния си телефон. Мястото бе много красиво. Луната хвърляше отблясъци по повърхността на водата, а дребните искрящи звезди тъкмо започваха да се показват. Това май беше любимото му място… е, любимото му място за убиване.

— Струва ми се, че ги откриха — обърна се той към застаналия до него Джон Карлсън. Лицето на възрастния мъж бе набраздено от мъка, в очите му блестяха сълзи. Щеше да изпита съжаление към него, ако не бе сигурен, че е следващият в списъка за ликвидиране на Големия. След като Баста довършеше започнатото с шавливата снаха на дъртия и предполагаемия убиец на сина му, идваше и неговият ред.

На спортните писти имаше едно правило — първият се обявява за победител. Смяташе да се съобрази с това правило.

Надяваше се да спипа Карлсън сам, но май времето му изтичаше. Подлизурковците, дето обикаляха блатото, май се бяха натъкнали на плячката. След няколко минути щяха да се довлекат с пленниците, точно както куче донася кокал на господаря си. Знаеше ги Баста как стават тези работи. И той бе куче на господаря си. Но стига вече.

Кучето бе готово да захапе.

— Повикай и останалите — нареди Карлсън, обърнал гръб на езерото, приковал отмъстително поглед към горите. На крачка зад него, подлизуркото ровеше в джоба си, за да извади мобилния телефон с намерение да предаде заповедите на господаря. Баста разбра, че Джули вече не пищи. Дори не губи повече време, за да се чуди какво са направили, за да я накарат да млъкне. А и не го интересуваше.

— Странно как се стичат нещата — обърна се той към шефа си, сякаш се канеше да започне разговор. В същото време отстъпи крачка назад, вдигна пистолета и се прицели. Големия все още гледаше към гората, когато той му пръсна главата. Тялото се срина като повалено дърво. Човекът бе мъртъв преди още да се просне на земята. Бодигардът изпусна мобилния телефон, сякаш изведнъж се бе нажежил до червено, и посегна към пистолета си. Баста простреля и него в главата.

Приятно, лесно и тихо. Не можеше и да мечтае да се получи по-добре.

Затананика си тихо, взе падналия мобилен телефон, пъхна го в собствения си джоб, за да е сигурен, че наоколо няма да останат доказателства за лакеите, над които да се чудят, грабна телата за глезените и ги повлече към езерото, а след това ги претърколи вътре. Големия все още потръпваше, когато плясна във водата.

— Тоя тип е бая тежък — изръмжа главорезът, стиснал глезените на Мак. — Направо не знам защо не дават просто да го убием в блатото, вместо да го влачим на връщане.

— Ти ела на моето място — отвърна вторият главорез, стиснал Мак под мишниците.

— Шефът така нареди. — Третият беше стиснал косата на Джули и притискаше пистолета във врата й. Беше му лесно да върви по неравната почва и никак не съчувстваше на колегите си. — Каза да му ги закараме живи, така че без повече коментар.

— Стига си дрънкал, Дай. Почти стигнахме. — Четвъртият вървеше няколко крачки зад него с изваден пистолет, насочен към Мак като предпазна мярка, помисли си Джули.

Иначе нямаше нужда от оръжието. Бяха пребили Мак така, че той изпадна в безсъзнание. Лицето му бе покрито в кръв. Той бе увиснал между двамата негодници, главата му — отпусната на гърдите на единия, съвсем близо до земята, когато излязоха на открито.

Мястото на убийството. Щом се сети, Джули изведнъж бе обзета от такъв страх, че едва се удържа на крака. Щеше да припадне, ако ръката на онзи тип не я държеше за косата. Знаеше, че я водят към смъртта й, както знаеше, че не може да направи нищо, за да я предотврати.

Неочаквано си спомни лицето на Сид и отново й се догади. „Моля те, Господи, моля те, Господи, не ме оставяй да умра като него. Нека и Мак не умира по този начин. Та ние току-що се намерихме. Моля те, нека живеем. Моля те.“

Когато лъчът на фенерчето попадна върху тях, проврял се през корените на огромното дърво, й се стори, че главорезите са знаели точно къде да ги намерят. Мак бе избутал Джули зад себе си, за да открие огън. За ужас на младата жена, пистолетът прищрака глухо. Мак веднага изруга, сетил се, че пистолетът е мокър, и излезе напред с високо вдигнати ръце. Щом му наредиха, той пусна оръжието. След това двама измъкнаха Джули, бяха се проврели между корените зад него, а той се нахвърли върху тях.

Тъй като бе ранен и слаб, те го пребиха.

И ето че сега излизаха на сечището и се приближаваха до вечността с всяка стъпка. Тя бе само по сутиен и пола, почти гола, но пък бе покрита с толкова много кал, че голотата й не личеше. Калта, освен това я предпазваше от комарите. Не че щеше да се притесни от ухапванията.

Луната беше красива, изглеждаше бяла и разливаше призрачна светлина наоколо. Тази нощ бе само за романтика, помисли си Джули, за разходки по плажа, за срещи с приятели, за смях и любов.

За Сид, а сега и за тях с Мак, бе нощта, в която ще умрат.

— Мърдай!

Ръката в косата й се сви и я тласна болезнено напред, когато тя се препъна. Джули бързо се изправи и минаха покрай колата, където лежеше тялото на Сид. Джули извърна поглед. Стомахът й се сви. В гърлото й си надигна горчилка.

Сид заслужаваше да му се случат много лоши неща, но не и да срещне края си по този начин.

Бяха пристигнали още няколко коли. Джули погледна два пъти голямото сиво „BMW“, паркирано до „Лексуса“. Това бе колата на Джон. Би я познала навсякъде. За момент я обхвана нова надежда, че свекър й може да й помогне. След това се сети, че и Джон е част от замисъла.

Дали бе разбрал, че Сид е мъртъв? Щеше много да тъгува.

Трудно й бе да приеме факта, че не я е грижа дали бащата на Сид ще скърби или не. Имаше чувството, че целият й живот е преобърнат, че всичко, в което бе вярвала, изведнъж се оказа лъжа.

Докато минаваха покрай колите, тя видя нещо малко и бяло да наднича от сенките, а след това припна след тях. Джозефин, която не подскачаше весело както обикновено. От начина, по който кученцето се държеше, ставаше ясно, че нещо не е наред. Бе свила глава, а опашката й бе подпъхната между краката. Джули се зарадва, когато я видя, но радостта бързо бе заменена от страх. Трябваше да прогони кученцето, за да не привлича вниманието към себе си.

Групата убийци може и да не си направеха труда да убият кучето, но тя не искаше да рискува. Нямаше нужда и Джозефин да умира тази вечер.

Сечището завършваше на покрита с трева скала над езерото, забеляза Джули, когато минаваха. Бе почти сигурна, че това е езерото Молтри. Намираше се северно от града, а със Сид и Баста бяха поели на север.

Баща й се бе удавил в това езеро. Потръпна при тази мисъл. До днес си бе мислила, че това е просто една случайност.

Някакъв тип ги наблюдаваше. Луната бе огромна и ярка зад него, затова тя успя да го различи единствено като огромна сянка. Една кошмарна сянка, стиснала пистолет.

Не бе нужно да вижда лицето му, за да се сети, че това е Баста.

Стомахът й се сви на възел. Страхуваше се, че сърцето й ще изскочи от гърдите.

— Къде е шефът? — попита един от придружителите им и се огледа.

— Отиде да пусне една вода — отвърна Баста. Направи крачка към тях и Джули видя лицето му. Щом погледът й попадна на подутия обезцветен нос, тя бе обхваната от ужас. Пулсът й препусна, дишането й се учести. Усети как главата й се замайва, и се уплаши, че ще припадне. Умишлено затвори уста и се насили да диша бавно и равномерно през носа. Оказа се невъзможно.

— Здравей, Джули. — Баста й се усмихна, бавно и грозно. Погледна Мак, който лежеше проснат на земята, а след това вдига очи към главорезите. — Мъртъв ли е?

— Не, но скоро няма да може да шава. Дай реши да се позабавлява като хората и го прасна няколко пъти повече от необходимото.

— Къде е Старк? — Четвъртият се оглеждаше непрекъснато.

— С шефа. Ти да не би да си въобразяваш, че той ще отиде да пикае сам? — Очите на Баста леко се присвиха. Джули бе виждала и преди това изражение и потръпна.

„Опитай се да го замотаеш.“

Добра идея.

Ръката на Баста, с която държеше пистолета, висеше отпусната небрежно, но изведнъж започна да се надига. Лунната светлина пролъсна по металната цев на пистолета.

— Знам къде е онова, което е откраднал баща ми. — Джули за малко не се задави в бързината да каже каквото искаше.

Баста бързо премести поглед към нея. Пистолетът замря по средата на траекторията и се отклони малко наляво. А в следващия момент се насочи право към гърдите й.

— Че ти дори не знаеш за какво става въпрос — каза той.