Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (27)

Глава 26

След като не бе спал часове наред на все по-неудобната седалка на колата, Мак бе начумерен и в лошо настроение. Прекара цялата нощ пред къщата, където спеше Джули, за да пази. По мобилния телефон разпрати Хинкъл, Рауанда и Мама и всички други полезни познати да обикалят за информация, а той извеждаше Джозефин на кратки разходки, за да не се отпусне и да не заспи. Нощта премина спокойно, като се изключи пикливата кучка, която бе твърдо решена да съсипе всичко, което бе на задната седалка. Още рано сутринта трябваше да си вземе душ и да изпие чаша кафе, не държеше да е точно в този ред. Вместо това съзря Джули да излиза от къщата на майка си с впити къси панталонки и огромна розова тениска с образа на някакъв герой от анимационен филм отпред. Косата й бе вързана на опашка и бе обута в гуменки.

Само като я видя, и сърцето му забърза. И не само защото удивителната й красота разбуждаше някои негови мъжки части, въпреки че и това бе от значение. Истината бе, че сърцето му заблъска уплашено.

Очевидно бе тръгнала да потича. Сама. Иззад избуялите храсти, където бе паркирал колата, след като снощи тя влезе, Мак я наблюдаваше как слиза по стълбите и с бърза крачка се отправя по страничната алея. Тази жена или не вярваше на нито една дума, или бе готова с предсмъртното си желание.

Или и двете.

Той изломоти няколко грозни думи, скочи от колата, погледна Джозефин, която се бе изтегнала и спеше по гръб с вирнати лапи сред пораженията на задната седалка, очевидно постигнати по време на доста интересната й нощ, и се отправи след Джули. Кварталът беше съвсем обикновен и много тих, с къщи в провинциален стил и големи градини, на осем километра северно от Самървил. Познаваше района сравнително добре, защото бе приятен и тук живееха главно възрастни, пенсионери и хора, които си търсеха нещо по-престижно. Погледна часовника и забеляза, че е седем и двайсет и шест. Повечето хора — поне интелигентните — по това време още спяха. Възрастна дама тъкмо излизаше на терасата, за да си прибере вестника, когато Мак подтичваше покрай къщата й. Махна й с ръка. Тя му се намръщи подозрително.

Вече бе разбрал, че наоколо не са очаровани от присъствието на непознати. Веднъж бе правил проучване на дъщерята на възрастна дама, която живееше в квартала и имаше чувството, че трябва с ченгел да вади думите от устата на всеки, когото попиташе.

Това би било съвършеното място за ново нападение над Джули. Свидетели няма да има. Лесно се стига до магистралата. Просто спират до нея, бум и се разкарват.

Кръвта на Мак се вледени при тази мисъл.

Пред него, Джули зави зад някакъв ъгъл. Все още тичаше равномерно по тротоара. Той гледаше слабата й фигура с все по-нарастващ гняв. Дори не го беше забелязала, а той успяваше чудесно да види профила й — забеляза нежните й черти, как се полюшваше опашката, как подскачаха гърдите, дългите стройни крака. Чак сега разбра защо не го чува — беше си сложила уокмен.

Дори цяла рота да тичаше след нея, екипирани с бойно снаряжение, тя пак нямаше да ги чуе. А пък за професионален убиец нямаше да представлява никакъв проблем да я ликвидира.

Изпълнен с възмущение, той реши да й покаже колко е уязвима, ако някой има намерение да я нападне. Забърза, застана зад нея и подръпна опашката й.

Тя се изви и протегна ръка към него, а след това отскочи назад. Той се озова пред флакон със силна струя.

Да, точно така. Преди да успее да реагира, струята попадна в очите му, сякаш изпратена от огнехвъргачка. В следващия момент огънят го накара да се сети за пламъците на ада. Изрева от изненада и болка и задраска лицето си, преви се и затърка очи с ризата, но нямаше никакъв смисъл.

Щеше да остане обезобразен, да изгори, да ослепее. Поне така се чувстваше. Знаеше, сигурен бе, че тези спрейове причиняват адска болка, но не оставят трайни поражения. Тъй като имаше чувството, че кожата му се топи, а пред очите му е непрогледна тъмнина, това не го успокои много.

— По дяволите, Джули! — изпъшка мъчително той.

— Мак! О, Мак! Мак! — Тя постави ръка на рамото му, на главата, на ръката. Имаше чувството, че се е навела над него, че се взира в лицето му, но не бе сигурен, защото не виждаше. — Извинявай много! Взех те за убиеца.

Ужасът в гласа й отстъпи място на… кикот ли беше това? Точно така, кикот. При това не можеше да спре да се киска. След малко заговори през смях на някого — не можеше да разбере какво си казват, нито кой е новопристигналият, въпреки че гласът му се стори на мъж. Все още стоеше превит и се поклащаше като слепец, като някой пияница. Мак усети как го обзема паника. Тя го бе превърнала — него, единствения й защитник — в безпомощна дрипа и сега, в най-неподходящия момент, се появяваше непознат мъж. Да не би да беше убиецът? Малко вероятно. Ако беше той, досега да е мъртва, както и той. Професионалните убийци не се мотаят наоколо и не се кискат с жертвите си. Мак отчаяно искаше да види с кого говори тя, затова потри отново лице с ризата и отвори подутото горящо око.

Тъкмо навреме, за да му плиснат в лицето студена вода, която му се стори като оръдеен залп. Джули бе намерила някакъв маркуч, а дребният възрастен човек, който бе до нея, насочваше струята.

— О, Боже! — Мак политна назад и се опита да прикрие лицето си, защото от водата го защипа още повече.

— Ето, измий се — каза Джули и пъхна маркуча в ръката му. — Аз искам да си довърша сутрешния крос.

— Остани тук. Ти не ме ли чуваш? — излая той, но стисна маркуча. Със свободната си ръка посегна към нея, но не успя да я сграбчи. Поне беше наблизо. Чуваше я, че все още се киска на неволите му. Нямаше ли представа в каква опасност се намира? Очевидно нямаше. Само ако можеше да разкара тази гадост от очите си, мислеше си отчаяно той, всичко щеше да бъде наред. Спомни си какво ги учеха в полицията за тези спрейове, че колкото и да боли, водата е най-доброто разрешение. Затова изви маркуча, за да не блика право в очите, и отвори клепачи със свободната си ръка, за да си направи промивка. Изпъшка, когато усети благотворния ефект. Студена вода или не, но очите му продължаваха да горят.

— Видях го аз този, че ви преследва, преди да го подредите както трябва. Искате ли да викна полицията? — Старият извади мобилен телефон, а Мак по тона му разбра, че има късмет, че и той не е въоръжен със защитен спрей.

Отново се опита да види съсухрения дъртак, обут в провиснали къси панталонки над възлести сбръчкани колене, раирана риза, натъпкана в тях, и обувки с връзки. Стоеше до Джули, а телефонът му бе в готовност. И двамата наблюдаваха страданията на Мак без всякакво съчувствие, поне така му се струваше, а и вече виждаше много по-добре.

— Няма нужда. Недейте — засмя се отново Джули и с този смях разсея последната надежда на Мак да получи някакво съчувствие. Отново стисна подгизналата риза и се опита да изтрие горящото си лице. — Сигурна съм, че си е научил урока. Благодаря ви за помощта.

След това за ужас на Мак се обърна и пое отново, без да се интересува от него и без да я е грижа за цялото фиаско, което бе причинила.

— По дяволите, Джули, върни се! — кресна след нея той и присви очи, за да види отдалечаващата се фигура, защото знаеше, че няма начин да я последва. Но освен че му махна, поне така му се стори пред мътния му поглед, тя не му обърна никакво друго внимание. Сложи си отново слушалките на ушите, затича по-бързо и зави зад близкия ъгъл.

— По дяволите! — Нищо не можеше да направи. Не виждаше достатъчно добре, за да тръгне след нея. Сега бе съвсем сама.

Докато стигне до колата, петнайсет минути по-късно, вече бе обзет от кошмарни видения какво може да й се е случило. Да не говорим, че и лицето, и очите му бяха като поразени от хиляди отровни медузи, дрехите му бяха мокри и капеха, а той не само че не можеше да защити Джули, но всички, които срещна, докато се връщаше, го гледаха подозрително. Доста основателна причина да побеснее.

Пристигна тъкмо навреме, за да види как Джули прескача стълбите пред къщата на майка си и хлътва вътре. Вече не знаеше да се смее или да плаче. Ако убиецът я бе спипал, поне щеше да му спести усилието да й извие сам врата.

Мобилният телефон на дъртия гадняр започна да звъни и го разсея от мрачните мисли. Мак използва момента, за да отвори вратата на колата. Искаше му се да се строполи на предната седалка, да затвори и да се заключи, преди старият отново да го подеме с приказките си. За негово най-голямо удивление, ръмжащата Джозефин скочи над него като къдрава бяла ракета и нападна злобно кокалестия пищял на изпадналия в истерия възрастен господин.

Това му струва петстотин долара и преглед на паспорта на Джозефин, добре че розовата каишка, на която се намираха данните за кучето, беше все още на задната седалка.

Той стисна навъсен Джозефин и се зачуди дали няма бяс, въпреки че е ваксинирана, или просто кучето си има бяс по рождение. Най-сетне бе успял да се отърве от възмутения дъртофел и се отпусна на предната седалка на колата за напълно заслужена почивка.

— Къде ти беше акълът на теб? — Въпросът бе насочен към Джозефин, настанила се кротко на седалката до него, отново заприличала на момиченце в любимата си розова каишка, обсипана с камъни. Тя махаше с опашка и изглеждаше напълно невинна с надеждата да убеди всички наблюдатели, че не е имала никакво намерение да нахапе крака на горкия възрастен човек. Мак благодари на бога, че тя е просто един петкилограмов пудел, а не ротвайлер и усети, че говори на кучето така, сякаш то разбира, затова отпусна глава на седалката в пълно отчаяние. Май започваше да изперква, каза си той. Не, не започваше, вече беше изперкал.

С края на окото си Мак забеляза нещо бяло на алеята пред къщата. Някой наду клаксон и му махна с ръка.

Джули.

Надигна се навреме, за да види, че бялата й кола завива зад ъгъла.

Изруга грозно, запали, направи обратен завой и подкара след нея, въпреки че за момент изпита огромно желание да я остави на убиеца, който със сигурност я дебнеше.

Не се изненада, когато забеляза, че тя се отправи към Самървил и паркира зад магазина. На този паркинг обикновено спираха хора, които нямаха какво да крият.

По дяволите. Всеки можеше да забележи къде си е оставила колата. Спря до нея и я загледа как пресича паркинга към кафявата метална врата на гърба на ниската тухлена сграда. Изглеждаше спокойна и много красива, по дяволите, та тя винаги изглеждаше така. Беше в прилепнала черна тениска и сексапилна бяла пола, а косата й се вееше на раменете. Наоколо нямаше много хора — някакъв мъж се бе насочил към друга метална врата, една жена отнасяше чувал с боклук към контейнерите, но можеше да бъде много лесна мишена за един убиец.

Ако той бе наоколо, с нея бе свършено.

За неин късмет, той не бе тук. Мак грабна Джозефин — вече бе прекалено горещо, за да я остави в колата, дори и да е запалена, за да работи климатикът, пъхна я като футболна топка под мишница и хукна през паркинга след Джули.

Настигна я тъкмо когато пъхваше ключа в металната врата. Напрежението в стойката й му подсказа, че го е видяла. А начинът, по който бе наклонила глава, разкриваше, че не й е никак приятно.

— Ти какво, да не би да си бавноразвиващ? — Погледна го с неприязън, но този поглед само подчерта красотата на огромните кафяви очи, същите като на Бамби. — Остави ме на мира. — Плъзна поглед към пудела, който се гърчеше от удоволствие, че я вижда. — Здравей, Джозефин.

Джозефин джафна възбудено и забарабани бясно по гърба му с опашка.

— Вие двете трябва да станете първи приятелки — заяви кисело Мак. — И двете сте големи разбойнички. След като се позабавлява така добре тази сутрин, дали случайно не си готова да ме изслушаш?

— Разкарай се. — Тя отвори вратата, влезе и се опита да затвори под носа му. Той изсумтя и със сила се промъкна след нея.

— Добре де. Излъгах те и те използвах. Ако това искаш да чуеш, няма проблем.

Забеляза, че се намира в някакъв офис, когато остави Джозефин на килима. Тук бе тъмно, миришеше чудесно и бе студено също както в Антарктида през зимата. Лицето на Джули се стегна, когато го погледна, но, изглежда, бе разбрала, че няма никакъв смисъл да го гони, защото заключи вратата и се обърна вбесена към него.

— Добре. Така и двамата сме доволни. Поне аз ще съм много доволна, ако се разкараш веднъж и завинаги от магазина ми.

— Няма да стане.

Мак направи две крачки навътре и се огледа предпазливо. Навсякъде имаше огледала. Върху лъскавото черно бюро бяха оставени само комплект химикалки и телефон. На сребърна закачалка бяха подредени множество рокли. Тъмносиво канапе.

— Тук е студено като в хладилник.

— Студено ти е, защото си мокър. — Намекът й достави очевидно удоволствие.

Той бързо надникна в банята и отново премести поглед към нея.

— Сигурно съм мокър, след като някой ме напръска с лют спрей.

Джули се изсмя и мина зад бюрото.

— Да не си ме плашил.

— Слушай, Мис Америка, ти знаеш ли какво значи убиец? — Небрежното й отношение започваше да го дразни.

— Не, но знам какво означава глупости. — Пъхна чантата си в едно от чекмеджетата и го дари с усмивка, която означаваше „Що не вървиш по дяволите!“. — И това и ще ти кажа: глупости, глупости, глупости.

— Ти готова ли си да си заложиш живота, че си права? — Мак се огледа, за да намери термостата. Ако не спреше климатика в най-скоро време, щеше да умре от пневмония. — Ти помниш ли онзи, който те нападна у вас? Помниш ли момичето, което го блъсна кола, докато беше облечено в твоята рокля пред твоя магазин снощи? Да не би да имам халюцинации?

Последва мълчание. Джули го гледаше, без да отговаря. След това стисна устни и отвърна поглед настрани.

Точно така, помисли си Мак. Най-сетне я беше накарал да се замисли. Забеляза термостата на стената наблизо, пристъпи към него и завъртя малкото копче, за да спре притока на арктически въздух.

— Остави климатика — каза Джули, застана зад него и блъсна ръката му настрани, след което завъртя копчето в обратната посока, така че леденият въздух отново задуха. — Ще дойдат клиенти. Ако ти е студено, има едно много простичко решение — тръгвай си.

— Продължавай да се държиш все така мило с мен и може би никога няма да успееш да се отървеш от мен. — Той не посегна отново към копчето, за да я сграбчи през кръста и да я премести зад себе си, когато се готвеше да отиде в предната част на магазина. — Стой тук.

— Пусни ме! Какво си въобразяваш, че правиш? — Тя го погледна и се дръпна рязко.

— Като изключим, че чакам висулките по мен да замръзнат ли? — Той измъкна пистолета си, за щастие останал сух, и се прокрадна в просторния елегантен магазин, за да провери дали няма неканени посетители, които да се крият зад дрехите или зад огромната саксия с палма край двата удобни фотьойла. — Опитвам се да те опазя жива. Но като гледам, ти с нищо не ми помагаш. Тази врата заключена ли е?

— Разбира се, че е заключена. Все още не съм отворила.

— Не я отключвай. Ще пускаш само хора, които познаваш.

Тя дълго се взира в него.

— Говориш смехории.

Без да отговори, той се насочи към задните помещения — пробната се оказа, че е разделена на три кабинки, всичките широки и елегантни с огромни огледала. Джули, следвана от Джозефин, вървеше след него. И двете го наблюдаваха с наведени на една страна глави, типично по женски.

— Убиеца няма ли го? — Гласът на Джули беше подигравателен, когато той се показа от пробните.

— Засега го няма.

— Не мога да ти опиша колко ме успокои. — Тя го погледна гневно. — След като се увери, че под леглото не се крие вампир, би ли се разкарал от магазина ми? Имам си работа, а ти ми пречиш.

— Това, което не мога да разбера — заговори Мак, без да обръща внимание на думите й, докато се отправяше към централната част, където леденият въздух от климатика се разпръскваше на по-широка площ, — е защо изобщо си дошла днес тук. Не би ли трябвало да затвориш магазина в знак на уважение към починалата?

Джули смръщи чело и някаква болка накара очите й да помръкнат.

— Мислех си да затворя, но снощи говорих с организаторите на Мис Южна красавица. Конкурсът ще се проведе според първоначалния план. Докато трае церемонията по откриването, ще има едноминутно мълчание заради Карлин, но никакви други промени. Освен това обличам още седем момичета. Пет от тях ще идват за последна проба. След като конкурсът ще се проведе, нямам избор, трябваше да отворя.

— Направо не мога да повярвам. — Мак се опитваше да не трепери, докато клатеше глава от възмущение. — Аз ти говоря, че някой се опитва да те убие, а ти ми говориш за конкурс по красота. Защо не опитаме да уточним кое е по-важно? Не разбираш ли, че трябва да се покриеш някъде? Най-добре да се махнеш от щата поне докато не получим отговори. Забрави за проклетия конкурс.

— Няма — заяви Джули, намръщи се и подпря юмруци на ханша си. — Няма да забравя. Това ми е работата. А и тези момичета разчитат на мен. Както и да е, ти би ли ми обяснил защо си ми, тъй като не разбирам какво още търсиш тук. Ако наистина мислех, че съм в опасност, щях да побързам да отида в полицията.

— Те ще бъдат особено любезни, ще напишат един отчет и с това ще приключат случая. Само че за теб ще бъде прекалено късно.

Очите на Джули заискриха при тези думи. Мак предположи, че не е бил особено тактичен, но му бе омръзнало да е мокър и да му е студено, да не говорим, че очите му горяха, а отношението й не само че го вбесяваше, но правеше нещата още по-опасни. За нея.

С изненада и объркване разбра, че всичко, което бе заплаха за нея, го ужасява.

— Виж какво — започна тя със стиснати зъби и змийска усмивка, която той започваше да опознава. — Готова съм да рискувам. Ти можеш да си вървиш. Нали се сещаш, да излезеш през вратата. Къш. Чао. Чупката. Все някоя от тези думи трябва да познаваш.

Той я гледа, без да трепва цяла минута, след това прибра пистолета на гърба. Тя можеше да се пени колкото си иска, каза си той, защото нямаше никакво намерение да й отстъпва.

Поне единият от тях трябваше да внимава и да е нащрек.

— Престани, Джули — помоли уморено той. — Никъде няма да ходя. Поне не и без теб. Искаш ли да ти кажа защо имаш нужда от мен? Ако искаш, вярвай, ако искаш — недей, но съм сигурен, че животът ти тук е в опасност. Това означава, че някой те наблюдава, но ми се струва, скъпа, че няма на кого да разчиташ, освен на мен.