Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (10)

Глава 9

Деби — не, нали й каза, че докато е на работа, му казват Мак — не беше много доволен да я види. Поне така й се стори, когато седна в колата до него. Значи бяха наравно, защото и тя не беше очарована да го види. Макар и да бе решила, че най-разумното би било да наеме частен детектив, тя вече се колебаеше и бе обзета от съмнения. Ако не бе дошъл, тя никак нямаше да съжалява.

Само че тогава щеше да остане съвсем сама. При тази мисъл потръпна въпреки топлината.

— Здрасти — поздрави го тя, след като затвори вратата и се усмихна с истинско удоволствие, щом Джозефин скочи в скута й от задната седалка. — Здравей, Джозефин.

— Здрасти. — Наистина не бе много доволен, че я вижда. Започна да чеше очарованата Джозефин зад ушите и се намръщи.

— Внимавай, защото ще те олигави цялата.

— Нямам нищо против. — Намръщи се още повече, когато Джозефин я близна по брадата. Имаше нещо в изражението му… — Да не би нещо да не е наред?

Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг в продължение на няколко секунди. След това ъгълчето на устата му леко се изви нагоре.

— Какво може да не е наред? — Той се пресегна през нея, отвори жабката и извади нещо подобно на бисквита от смачкана кутия. — Джозефин. — Щом пуделът го погледна, той подхвърли бисквитата на задната седалка. — Я иди да похапнеш.

Джозефин излая пискливо и скочи отзад. Той включи колата на задна и излезе от паркинга. Джули разсеяно наблюдаваше как светлината и сенките си играят по красивия му профил, а когато се обръщаше на една или на друга страна, пробягваха по бузите, челото и носа. Тази сутрин, докато лежеше будна, образът му не спря да я преследва, тя не успя да си наложи да престане да мисли за физическата си реакция към него, а това я потисна още повече. Колкото и да не й се искаше да признае, сега на дневна светлина, той бе не по-малко привлекателен, отколкото снощи. Беше облякъл дънки, гуменки, бяла тениска, а отгоре шарена риза с хавайски мотиви и й се стори толкова апетитен, че бе готова да го схруска.

Добре че нямаше шанс да попадне в менюто. И без това животът й в момента бе достатъчно объркан. Нямаше нужда да добавя още един експлозивен елемент, с който да дообърка всичко.

— Къде отиваме? — За разлика от снощи, в момента не се притесняваше особено какво ще отговори Мак. Независимо какво беше мнението й за наемането на частен детектив — а истината бе, че се чувстваше объркана, че не бе наясно как трябва да постъпи, а и едва ли скоро щеше да е наясно — поне не се страхуваше от мъжа, седнал до нея, и не изпитваше съмнения. С прости думи, смяташе го за приятел.

— Ако си говорим, докато обикаляме, няма да привличаме внимание. Сложи си колана.

Той зави и излезе на улица, която водеше към търговския център. Имаше доста движение и можеше някой познат, който минава случайно, тъй като повечето хора бяха с коли, да я забележи. Сведе глава, за да се скрие поне малко, и се опита да изглежда невидима.

— Престани да се опитваш да се скриеш. Стъклата са тъмни отвън. — Погледна я. — Как ти е лакътят?

— Добре. Никой не забеляза анкерпласта.

— Какво стана, след като се прибра снощи?

Джули се намръщи.

— Сид се прибра по обичайното време и не каза и дума, че колата я няма. Бурята се разрази чак в девет сутринта.

— Така ли? — Той веднага разбра какво се опитва да му подскаже тя.

— Точно така. — Отговорът й прозвуча мрачно.

— Всъщност видях го, когато се прибра. Реших да поостана малко, само в случай че… — Не довърши мисълта си.

— В случай че какво?

Той отново я погледна и тя не разбра нищо по изражението му.

— В случай че имаш нужда от мен. В случай че съпругът ти побеснее, когато разбере, че ягуарът го няма, и ти посегне или нещо такова.

Джули бе трогната и му се усмихна.

— Много си мил. Благодаря ти.

Очите му задържаха нейните за секунда, а след това устата му отново се изкриви.

— Мил е бащиното ми име.

Отново насочи вниманието си към пътя.

— За твое сведение, Сид изобщо не ми е посягал. А дори и да беше, не виждам как щеше да разбереш.

Той се усмихна и изведнъж напрежението се стопи.

— Аз съм професионалист. Има как да разбера. Кажи ми какво стана в девет сутринта, когато уж е открил, че колата ти липсва?

— Вдигна страхотен скандал и се обади на полицията.

— Нима? Имаше ли някакъв проблем?

— Когато дойдоха, аз бях толкова ядосана на Сид, че пет пари не давах дали ще излъжа полицаите, или не.

Той се разсмя.

— Това винаги се оказва страхотно лекарство.

Той зави по „Ийст Доти“ със запазените от времето на Гражданската война къщи с дорийски колони. Отново стана сериозен.

— Добре направи, че ми се обади. Ако сама следиш съпруга си, ще си навлечеш само неприятности.

— Сама го разбрах снощи.

— Има много по-лоши неща от това да ти откраднат колата. — Той спря на един светофар и я погледна отново. — Виж, трябва да ти призная нещо. Никога не съм поемал случай, в който съмненията на единия от съпрузите, че другият му изневерява, не са се оказали верни.

Джули стисна ръце в скута си.

— Готова съм да приема истината. И не смятам, че греша. Просто искам да съм сигурна.

— Ще ти осигуря доказателства.

Джозефин отново скочи в скута на Джули.

— Какво добро момиче е тази Джозефин. — Джули прегърна кученцето.

— Мисля, че те харесва.

— Че защо да не ме харесва? — Джули го погледна шеговито, а Джозефин се настани в скута й като котка.

— Не виждам защо не. — Отговорът му бе съвсем тих. В същото време прозвуча така по мъжки искрен, че Джули се намръщи. Очите им се срещнаха за миг, след това той плъзна поглед по голите й крака с такова желание, че Джули отвори широко очи. После той заговори отново. — Трябва да ти кажа, приятелко, че тези обувки са направо страхотни. Да не са „Маноло“?

Дотук с подозренията, че той се държи като мъж. Не биваше да забравя дори за миг, че Деби имаше слабост към обувките. Нали й предложи да сложи висок ток със снощното бельо.

— Джими Чу.

— А-ха. — Той кимна. — Хубави са. Жалко, че не правят четирийсет и четвърти номер.

Джули се ухили.

— Едва ли сандали на ток четирийсет и четвърти номер ще се котират.

— Няма да повярвате, госпожо Карлсън. Няма да повярвате колко много ще се котират.

— Казвай ми Джули.

— Добре, Джули. Аз съм Мак. Малко трудно ще те приемат в деловия живот, ако някой те нарича Деби. — Спря на нов светофар.

— Да не би да съм ти създала проблеми в службата? Извинявай.

— Хубавото е, че притежавам шейсет процента от бизнеса. Ако шефът ми беше някой консервативен дъртофел, заради теб можеха да ме уволнят.

Джули се разсмя. След това стана отново сериозна и пристъпи към важния въпрос.

— Трябва да ми кажеш как частните детективи си вършат работата, защото нямам представа. Тарифата на ден ли е, как? Приемаш ли чекове? Кредитни карти?

— В твоя случай е най-добре да ми плащаш в брой. — Изведнъж той заговори делово: — По този начин няма да има нищо, което да те свързва със следенето на съпруга ти, ако той започне да подозира и да рови. Да знаеш, че това е напълно реална възможност. Подобни неща понякога могат да предизвикат много неприятности.

Джули не се съмняваше. Щом Сид откриеше, че тя мисли за развод, нещата щяха да се разсмърдят.

— Ще ми плащаш на час — продължи той. — Сигурно ще ти излезе около двеста до триста долара, докато разплета всичко. Ако видя, че надхвърлям сумата, ще се посъветвам първо с теб.

Джули кимна.

— Добре. Трябва да ми кажеш колко ти дължа за колата.

— Ще включа и тази сума в сметката. Ако не внимаваш, ще се окаже, че ми дължиш първородното си дете.

Това трябваше да е шега, но сърцето на Джули се сви. Ако се стигнеше до развод, никога нямаше да има децата, за които мечтаеше, въпреки че Сид се опъваше. А на двайсет и девет, биологичният й часовник започваше да тиктака все по-силно и отчетливо.

— И така, разкажи ми сега за брака си. Например как се запознахте.

Джули бе доволна, че има какво да я разсее от мрачните мисли.

— Запознах се със Сид вечерта, след като ме коронясаха за Мис Южна Каролина. Имаше прием в къщата на губернатора и той също бе поканен. Говорех с губернатора и не можех да се нарадвам, че съм там, бях на седмото небе и тогава Сид се приближи… Направо ме омагьоса. Цялата година, докато носех короната, се срещахме, а месец след като предадох короната, се оженихме.

Вместо да се разчувства от разказа й, Мак се намръщи, докато я слушаше. Това май беше съвсем подходяща реакция, като се имаше предвид как щеше да приключи бракът й.

— Ти на колко беше, когато се запознахте, на двайсет? Семейството ти не възрази ли, че се омъжваш за човек, толкова по-възрастен от теб?

— Единайсет години разлика не е чак толкова много — отвърна Джули. — Не, семейството ми нямаше нищо против. Ти шегуваш ли се? Бяхме само аз, майка ми и сестра ми Беки. Бяхме толкова бедни, че ако имахме възможност да хапнем в Макдоналдс, щеше да ни се стори, че сме в най-луксозния ресторант на света. Сид беше богат. Беше красив. Очарователен. Бях влюбена в него. Семейството ми, най-вече майка ми, бяха във възторг.

Той сви устни.

— А къде е баща ти?

Джули се поколеба за миг, преди да отговори. И сега й бе трудно да говори за баща си, защото той никога не бе до тях.

— Двамата с мама са се развели, когато съм била малка. Виждах го понякога, на две години по веднъж. След това той замина някъде. Видях го само веднъж след това и броени седмици по-късно той се удави.

Някаква буца, познатата глупава буца, се надигна в гърлото й и тя преглътна, за да се отърве от нея.

— Май животът ти е бил доста труден. — В гласа му прозвуча съчувствие. Погледна към нея и на Джули й се стори, колкото и да беше необичайно, че забелязва някакво раздразнение. Може пък така да изглеждаше, когато съчувстваше на някого.

Джули вирна брадичка. Не обичаше съчувствието особено когато хората го насочваха към нея. Тя винаги бе много мила и внимателна към онези, които сега бяха в същото положение като нея едно време. Правеше всичко по силите си, за да им помогне, и водеше часове по грим и облекло в местния приют, даряваше дрехи на бедните, които нямаха какво да облекат, и много други неща, които да облекчат поне малко живота им. Само че тя самата вече не се нуждаеше от съчувствие. Беше успяла да се измъкне от бедността благодарение на външността си. Ако се наложеше, щеше да успее и втори път.

Насили се да отговори небрежно.

— Беше интересно.

В този момент Джозефин се изправи на скута й и излая. И двамата насочиха вниманието си към нея.

— Какво? — обърна се Мак към кучето, а в гласа му звучеше отчаяние. Опашката й се размахваше диво и тя излая отново.

— Трябва да пишка — преведе той на Джули и се огледа. Приближаваха парка „Азалия“, който бе истински магнит за туристите, въпреки че местните, свикнали с мястото, рядко се отбиваха насам. Продавачи с колички предлагаха най-различни храни, имаше балони, някакъв жонгльор подхвърляше порцеланови чинии точно пред входа. Посетителите се тълпяха по алеите, които водеха навътре в парка.

Мак паркира близо до входа. Джули нервно се огледа. Не искаше някой да я забележи в неговата компания, дори си представи как започват да я разпитват за непознатия. Не, беше малко вероятно. Шансът някой да се озове в този капан за туристи, и то рано следобед в горещ юлски ден, бе минимален.

Той се протегна към задната седалка и взе каишката. Беше от розова кожа, обсипана с камъни, същата като каишката на врата й.

Джозефин започна да се гърчи нетърпеливо, щом я видя. Докато й я закачваше, по изражението му нямаше никаква радост.

— Искаш ли да се поразходим няколко минути, или ще останеш в колата?

Погледите им се срещнаха.

— Ще се разходя с теб.

Той загаси колата, пъхна ключовете в джоба си и слезе. Джули също слезе и го зачака да заобиколи. Слънцето препичаше, топлината бе потискаща, а повечето от туристите бяха възрастни хора в карирани къси панталонки и меки шапки. Кой знае защо, Джули се почувства щастлива. Джозефин клекна, за да се облекчи, когато стъпи на тревата. След това Мак, с измъчено изражение, поведе доволното куче към нея. Погледна него, висок, широкоплещест мъж с фигура на сърфист и подскачащата бяла пухена топка, която би била истинска гордост за някоя жена. Не се стърпя и се усмихна. Беше й приятно, че може да се наслади на тази гледка без Сид. Деби и кучето може изобщо да не си подхождаха, но бяха неразделни.

— Все още ли ти се разхожда? — усмихна й се криво той. Джозефин махаше с опашка.

— О, да. — Джули се насочи към алеята. Мак и Джозефин вървяха до нея. Джозефин беше наистина прелестна и привличаше много погледи. Погледите неизменно тръгваха от долния край на каишката, за да стигнат до Мак, след което никой не можеше да скрие изумлението си. Мак се усмихваше в отговор, а Джули забеляза, че не му е никак приятно да бъде център на вниманието.

Преди да влязат в парка, Мак махна на един от продавачите на сладолед, който веднага насочи количката си към тях. Минаха две възрастни жени и огледаха скришом Мак и Джозефин.

— Слушай, ако подържиш каишката, ще те почерпя с един сладолед — каза Мак.

Джули се засмя и веднага пое кучето, още преди продавачът да е стигнал до тях. Мак си поръча „Дав“ и погледна Джули.

— Аз не искам, благодаря.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, а той сви рамене и плати. Продавачът се отправи към други клиенти, а те навлязоха в парка. Докато Джули държеше каишката, погледите вече изразяваха друго.

— Не обичаш ли сладолед? — Мак отхапа.

Джули го гледаше завистливо как зъбите му потъват в шоколадовата глазура, за да достигнат до сметановия сладолед.

— Обожавам го. Просто не ям.

— Защо?

— Хапваш и всичко ти се лепи. — Господи, звучеше като майка си.

Той я огледа.

— Струва ми се, че нямаш основание да се притесняваш.

— Ако не се притеснявах, щеше да е доста страшно. Яж си сладоледа и не се занимавай с мен. Не съм умряла от глад.

Стомахът й измърка веднъж, за да опровергае думите й. Очите на Джули се разшириха и бързо се вдигнаха към неговите. Той се ухили.

— Обедно време е, а аз не съм яла. — Почувства се длъжна да обясни гафа, който бе причинило тялото й.

— Тогава хапни поне малко от моя сладолед. — Той й го подаде. Джули замечтано погледна неотхапаното крайче. Обожаваше „Дав“. Само че той бе в списъка със забранените храни, заедно с шоколада. — Няма да напълнееш от една хапка.

Една хапка. Едно парченце шоколад. Май започваше да се спуска по стръмната наклонена плоскост, както майка й бе изтъкнала по-рано, и Джули много добре знаеше, че майка й е права. Въпреки това се поддаде на изкушението и отхапа.

Господи, колко беше вкусно. Беше невероятно вкусно. Чудесен млечен шоколад и ванилов сладолед, направо да умреш от удоволствие.

— Благодаря — каза тя, след като преглътна вкусната хапка, която се отправи към бедрата й.

— Удоволствието беше мое. — Той отново й подаде сладоледа, но този път тя поклати глава. Беше категорична. Той сви рамене, отхапа нова хапка, след това подаде остатъка на Джозефин, защото тя очевидно никак не се притесняваше за фигурата си. След като кучето лакомо погълна сладоледа, вдигна поглед, готова за още. Около устата й имаше кръг шоколад и гледаше с такова жадно очакване, че Джули се разсмя.

— Не се смей, ти не си в много по-добра форма — ухили се Мак. Докато Джозефин се справяше с лакомството, бяха спрели под сянката на огромна магнолия и белите цветове ги обгърнаха с приятен аромат. Пътеката под тях бе от чакъл. Навсякъде наоколо се чуваха птичи песни. Единствените туристи обсъждаха някаква чинка, или каквото там бе пернатото, кацнало на дъб на около двайсетина метра встрани от тях.

— Да не би да имам шоколад около устата? — Джули вдигна притеснено пръсти към устата си. Опипа навсякъде и поклати глава. — Нямам.

— Имаш. Ето тук. — Все още ухилен, той докосна долната й устна с показалец, след това потри пръст по линията, където се докосваха устните й. Тя остана изумена от реакцията си. Разтвори устни и мястото, което той бе докоснал, пламна, а топлината плъзна чак до пръстите на краката й и разбуди всеки нерв. Едва се сдържа да не докосне твърдия му пръст с език, да не го поеме в уста, да го захапе, да…

Господи, как бе възможно да е толкова жалка? Стисна зъби и сви устни с надеждата да потисне импулса и вдигна поглед към лицето му. Да не би и той да бе усетил реакцията й и струящата от нея топлина? Не бе възможно да не е усетил тази жар.

Само че ако се опитваше да потисне сексуалното си желание, то на него просто не му личеше. Мак спокойно сведе поглед към Джозефин и отмести пръсти от устата й. Ужасната истина я поля като студена вода. Нейното тяло гореше, а той дори не бе усетил.

А и как да усети? Той не проявяваше мъжки интерес към нея. Браво, направо страхотно!

Мрачно си напомни защо така е най-добре, пое си дълбоко дъх с надеждата той да не е забелязал.

— Имаш ли нужда от нещо друго от мен? Трябва да се връщам. — Със задоволство забеляза, че гласът й звучи напълно нормално.

— Телефоните, на които мога да ти се обаждам, включително и мобилния. Искам всичко, което можеш да ми кажеш за работата на съпруга си през деня и за най-близките му сътрудници. Каква кола кара, включително и номера на колата. Останалото може да почака. — Той вдигна поглед, срещна нейния и се усмихна. С тъга, но и с облекчение, тя забеляза, че в красивите му очи нямаше и следа от мъжки интерес. — И един долар.

— Един долар ли? — попита изненадана Джули. След това се сети, че е оставила чантата си в колата, и поклати шава. — В момента нямам никакви пари.

Мак въздъхна, извади портфейла си, изтегли банкнота от един долар и й я подаде.

— Сега можеш да ми я дадеш.

— Какво? — Джули се усмихваше, защото това й се стори глупаво. — Защо?

— Това е депозитът ти. Поздравления, госпожо. Току-що си наехте официално частен детектив.

И това е всичко, мислеше си учудена Джули, докато се връщаха към колата. Опита се да приеме този факт от добрата му страна.

— От този момент искам да си особено внимателна. Докато си със съпруга си, се дръж напълно нормално. Каквото и да става, не се карай с него, защото може да се ядосаш и да се изпуснеш, че си наела частен детектив. А така само ще си навредиш — предупреди я той десет минути по-късно, когато бе пъхнал в жабката информацията, която Джули му бе написала на листче от бележник. Спря отново на паркинга срещу магазина й.

— Вече ти казах, че Сид не ми посяга. — Джули отвори вратата и слезе. Яркото слънце, обляло паркинга, я замая след климатика в колата. Джозефин седеше на седалката и махаше с опашка, което сигурно бе кучешкият начин на сбогуване. Мак погледна скептично Джули.

— Чувствата доста често се намесват в подобни случаи. Хората постъпват по най-невероятни начини. Така че внимавай какво говориш. — Тонът му бе категоричен.

Джули се усмихна.

— Добре.

Колко лесно бе да обещаваш. Независимо дали Сид започнеше да й посяга, или не, тя нямаше никакво намерение да му разкрива какво е намислила. Щеше да побеснее, ако разбере. Понечи да затвори вратата, поколеба се, след това отново го погледна.

— Кога започваш?

— Веднага. Има малко предварителна работа, която трябва да свърша, но тази вечер ще паркирам пред къщата ви и ще чакам среднощното пътешествие на благочестивия ти съпруг.

— Много смешно. — Тя се насили да се усмихне и това, както и по-рано, й даде смелост. Истината бе, че той й вдъхваше смелост. Той и Джозефин.

— Мак, благодаря ти.

Погледите им се срещнаха, той отвърна на усмивката й и около очите му се образуваха бръчици.

— Пак заповядай, Джули.