Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (4)

Глава 3

Джули Карлсън бе точно толкова впечатляваща, колкото Мак си я спомняше. Страхотни гърди, страхотно дупе, кожа с цвят на мед, дълга черна коса, която би изглеждала възхитително на възглавницата на някой мъж, устни само за целувки, големи кафяви очи. За пръв път я видя на сватбата. По това време бе ченге, понякога се наемаше да осигурява охраната на някое събитие и докато се любуваше на сексапилната млада булка, той мислеше и за други неща, а тя нито веднъж не погледна към него. Имаше очи само за младоженеца: Джон Сидни Карлсън IV, роден под щастлива звезда, нищо че Мак изпитваше неудържимо желание да го срита. По онова време Сид постигаше успех във всичко, с което се заемеше, а сватбата му, всъщност това бе втората му сватба, също не бе изключение. Имаше около хиляда гости, включително губернаторът и разни други гръмки имена, дойдоха от телевизията, за да отразят събитието, а Джули Ан Уилиамсън, само месец след като бе спечелила короната на Мис Южна Каролина, бе щастливата булка.

Това се случи преди осем години. Доста вода бе изтекла след това, него го изгониха от полицейското управление на Чарлстън и той бе сигурен, че го е подредил онзи корумпиран копелдак Сид. Но това бе само една незначителна частица от причината за неприязънта му към Сид. Основното, това, което Мак никога нямаше да забрави, се отнасяше до брат му Даниел, осем години по-голям от него, изчезнал безследно преди петнайсет години. А Мак бе убеден, знаеше без капка съмнение, че Сид, приятелят на Даниел от детинство, много добре знаеше какво му се е случило.

Отначало майка му, баба му и той, единственото семейство на Даниел, си мислеха, че по-големият му брат се е запилял някъде. По онова време бе на двайсет и пет, свободолюбива душа, която все не намираше покой. След като минаха много месеци, без да чуят и дума за него, започнаха да се чудят дали не се е забъркал в нещо и затова да се е покрил за известно време. Месеците станаха години и теориите се меняха от затвор някъде в чужбина до амнезия. Майката на Мак почина преди десет години, без да знае каква е съдбата на по-големия й син, и много тъгуваше за него. На смъртното й легло Мак даде обещание да открие брат си. Засега не бе успял да постигне нищо, с което да изпълни казаното.

Последно бе разговарял с Даниел по телефона, бързо и кратко. Брат му се бе извинил на седемнайсетгодишния Мак, че няма да дойде да играят баскетбол, защото трябвало да свърши някаква работа на Ричи. Да, Ричи, също както в Ричи Рич, това бе шеговитото име, с което наричаха Сид, защото Сид живееше в невиждан за двете момчета от работнически произход разкош. Те никога нямаше да живеят в такава обстановка с пенсията на загинало по време на изпълнение на служебния дълг ченге. Нещо в тона на Даниел бе накарало Мак да се замисли за каква ли точно „работа“ става въпрос, още повече че определено излизаше от рамките на стандартния работен ден, но Мак не попита, а Даниел не му каза нищо повече. След като стана ченге, Мак дискретно, извън работно време, започна да търси брат си, да проверява всичко, свързано със Сид. Не че очакваше да открие нещо съществено за Ричи Рич, но нещата, на които се натъкна, го учудиха. Първата съпруга на Сид например го бе зарязала горе-долу по същото време, когато бе изчезнал и Даниел. Интересното бе, че тя също не бе открита. На улицата се шушукаше, че Сид е замесен в продажбата на наркотици. Като си спомни с колко много пари разполагаше Даниел, това, че след като напусна военните, нямаше постоянна работа и отново се бе сближил със стария си приятел Сид, Мак бе започнал да подозира някои неща за „работата“, която Даниел бе вършил за Сид, и бе стигнал до извода, че изчезването му може да бъде свързано единствено с наркобизнеса, ръководен от Сид. Проблемът бе, че не можеше да го докаже. Никой, който имаше власт, не смееше да се заеме с подобно разследване. Семейство Карлсън бяха важни личности в Южна Каролина, имаха високопоставени приятели и никой не искаше да изпита на гърба си гнева на хора, които си играеха с властта. Нямаше какво да се направи, затова му се каза да преодолее загубата на брат си и да си намери някаква друга работа. Нямаше особено значение, че Даниел е прекарал години наред забъркан в нечисти сделки. Нямаше значение и фактът, че бившата му съпруга бе от Калифорния, домът на много престъпления, където сигурно се бе върнала, преди да изчезне завинаги от живота им.

Накрая бе изтъкнато доста грубо, че единственото, с което разполага против Сид, са клюки. Когато се опита да настоява и да се сдобие с някакво доказателство за незаконната му дейност, просто го изритаха от полицията.

Но ето че сега, благодарение на превратностите на съдбата, в която Мак вече почти не вярваше, получаваше втори шанс да разбере някои отговори. Красивата булка на Сид седеше в колата му, невероятно сексапилна в предизвикателна сатенена пижама, която си играеше с гърдите й, беше загазила, страхуваше се до смърт от съпруга си и не би и помислила да се обърне към него за помощ.

Най-сетне боговете бяха решили да му се усмихнат.

Измъкна мобилния телефон от щедрото си деколте. Беше го пъхнал там заедно с ластични ленти за колене и глезени, за да се получи хубава дясна гърда, а сред подплънките в лявата бе натъпкан пистолетът „Глок“. Щом го извади, натисна някакво копче и запали колата. Климатикът изпълни купето с горещ въздух. Той го спря и свали прозореца, за да влезе поне малко хлад. Шумът от улицата приличаше на бръмченето на досадно насекомо.

— Ааа, чакайте малко. — Гласът на Джули Карлсън звучеше притеснен. Гледаше го тревожно. Господи, каква красавица. Сид винаги бе поне хиляда пъти по-щастлив, отколкото заслужаваше, а жена му бе истински дар божи.

— Стой спокойно — каза й той с бърза окуражаваща усмивка на фона на алените устни и платинените къдрици, за която дори не предположи, че я е вледенила от ужас. Даде на заден и преди тя да каже и дума, заговори, защото Хинкъл бе на телефона. — Ехо. Промяна в плановете. Отивай на Дамънснил стрийт осемдесет и пет и направи няколко снимки. Едуардс прави купон и искам да си имам албумче за спомен.

— Аз ли? — писна Хинкъл, а гласът му ясно показа колко му е неприятно. — Ами ти? Нали се разбирахте добре. Като стана напечено, веднага подви опашка, страхопъзльо такъв!

— Блъснаха ми колата и трябва да се оправя. Ще ми е необходимо известно време. Просто направи снимките. — Подкара към изхода. Вече бяха в движението и се усещаше лек полъх на вятър, а температурата в колата стана по-поносима. Спътничката му изглеждаше още по-притеснена от одеве. Мак й се усмихна отново. Женичката на Сид му беше паднала в ръцете и това бе най-обещаващото, което му се случваше от доста време насам, затова възнамеряваше да се възползва максимално от този шанс.

— За Едуардс съм само един боклук — каза Хинкъл. — Как според теб да вляза?

— Купи пица. Престори се, че си разносвачът. Абе просто влез. Никой няма да те забележи. Едуардс е пиян като казак, а там ще бъде пълно с народ. — Уличното движение се разреди. Мак спря зад огромен бял кадилак и се насочи на юг. Ако крадците бяха професионалисти, а те почти сигурно бяха, ягуарът отдавна вече бе заминал. Но си оставаше възможността да са го задигнали някакви хлапетии, тръгнали да се повозят, тогава колата щеше да е зарязана някъде наблизо.

— Май идеята не е много добра — каза Джули Карлсън. — Бихте ли ме закарали обратно на паркинга?

Мак улови погледа й, вдигна един пръст — чакай малко — и отново й се усмихна окуражително. Наблюдаваше я как свежда поглед към мобилния телефон в ръката си и се колебае, а след това забеляза, че другата й ръка пълзи към вратата, готова да дръпне ръчката. Тя май наистина смяташе да скача в движение. Не, нямаше, освен ако не си бе намислила предсмъртното желание. По улицата бе пълно с коли, а по това време на денонощието повечето шофьори нито имаха реакции, нито виждаха както трябва. Ако все още бе ченге, от нарушители тук би изкарал цяла едномесечна заплата.

— Да бе, като че ли никой няма да забележи как една чернилка снима оргията на някакъв бял. Ще ме смачкат там — мрънкаше мрачно Хинкъл. — Мамка му. Все така става. Всеки шибан път.

— Трябва да затварям — каза Мак и спря на светофар. Веднага забеляза как пръстите на Джули Карлсън се стягат около ръчката на вратата, и прекъсна разговора.

— Каква беше цялата тази работа? — Гледаше го любопитно и нетърпеливо.

— Трябваше да отида да направя някои снимки на едно парти, но сега, благодарение на теб, няма как. Така че ще отиде приятел. — Мак я погледна бързо, спусна капачето на телефона и го пусна обратно в блузата. Дори сега не можеше да каже нищо хубаво за сутиена, размер 42 DD, който всеки момент щеше да го пререже на две. Единственото му предимство бе, че от него ставаше чудесен кобур и за пистолета, и за мобилния телефон. Този ластик бе яка работа. Ако НАСА не го бяха открили, някой трябваше да им отвори очите.

Погледна многозначително към ръката й, подпряна на вратата.

— Ще слизаш ли?

— Н-не. — Изглеждаше невероятно гузна. Отпусна обратно ръка в скута си.

— Защото ако го направиш, може да се окаже опасно.

Тя пребледня.

Мак се намръщи и й каза какво имаше предвид.

— Може да те блъсне някоя кола.

Светофарът се смени и той пресече кръстовището, насочвайки се към Батъри, което по негова преценка бе най-вероятното място, където да открият колата й. Сега вече климатикът се бе включил и вътре влизаше хладен въздух, затова Мак натисна копчетата за вдигане на прозорците. Тя си пое дъх.

— Всъщност къде отиваме? — попита любезно тя. Ръцете й бяха в скута, стискаше мобилния телефон и хапеше притеснено долната си устна. Колко сексапилна изглеждаше в този момент. Прииска му се да не бе забелязвал тази малка подробност. Изобщо не му влизаше в плановете да си падне по мъркащата сексапилна жена на Сид.

— Да не би да се притесняваш, че те отвличам? — Най-сетне беше разбрал. В гласа му прозвуча стаен смях.

Тя, слава Богу, престана да хапе долната си устна и премести очи към лицето му.

— Може и така да е. А отвлечена ли съм?

Не можеше да й се отрече, че не е някоя срамежливка. Във въпроса прозвуча предизвикателство, то личеше и в погледа й. Мнението му за съпругата на Сид се вдигна малко, въпреки че това означаваше още една точка в полза на добрия вкус на Сид.

— Не. С мен можеш да се чувстваш точно толкова в безопасност, колкото и със собствената си майка. Честна дума — опита се да я успокои той и зави надясно по някаква още по-отвратителна улица от тази, от която я бе измъкнал. Пияници, проститутки и подозрителни типове се мотаеха наоколо и си търсеха белята на всяка крачка, отбиваха се в съмнителни барове и се придържаха към сенките по улицата. Също като хлебарки, повечето от тези хора излизаха нощем, но за разлика от хлебарките, някои от тях можеха да бъда смъртоносни. Добре че Мак бе наясно какви опасности дебнат наоколо.

— Виж, Деби, имах достатъчно време да премисля и ми се струва, че е най-добре да извикам полицията. — Тя колебливо вдигна мобилния телефон и пръстът й се застоя на копчетата.

Деби ли? В първия момент Мак изгуби ума и дума. След това си спомни новия си облик и се ухили. Деби — името на бившата му съпруга, изникна в ума му изневиделица, когато се погледна в огледалото на дамската тоалетна в „Розовото котенце“ и забеляза, че с изключение на височината и раменете, имаше нещо много общо с нея — съвсем не изглеждаше естествено и нормално. Нищо чудно, че жената до него бе нервна.

— Защо ли си мислех, че не искаш съпругът ти да разбира, че си излизала?

Тя отново започна да хапе долната си устна. Мак забеляза и се постара да се съсредоточи над улицата, за да оглежда за откраднатата й кола. Ръката над мобилния отново се колебаеше.

— Наистина не искам. — Гласът й бе едва доловим. — Само че…

— Какво ще стане, ако не успеем да намерим колата?

Тя си пое дълбоко дъх и погледът й се спря на лицето му.

— А има ли такава възможност?

На Мак му дожаля. Очевидно бракът със Сид не беше безмерна радост и тя очакваше от него някаква помощ. Да, той наистина щеше да й помогне, успокои той надигналия се в израз на възмущение рицар, нищо че имаше и някои скрити помисли и намерения. Ако не друго, то поне щеше да се опита да намери колата й. След това не можеше да й обещае нищо.

Прекалено дълго бе дебнал Сид, за да си позволи нещо толкова незначително като състрадание към съпругата му да го възпре.

— Може би. Струва ми се, че някой си е поръчал ягуар същата година и модел като твоя. Или е за части, или някой е решил да понапазарува по-евтинко. Аз лично съм готов да се обзаложа, че е за части.

— Някой си е поръчал ли? — По гласа й ясно личеше, че не може да повярва, но поне пусна мобилния телефон в скута си.

Той извърна отново поглед към Бей стрийт и даде газ, докато минаваше покрай конските карети, които возеха туристи да разглеждат забележителности денонощно и заплашваха трафика във всички части на града. В далечината заливът изглеждаше черен като петрол, освен блесналите на места светлини, които показваха, че минава корабче. От фара се чу самотно просвирване на сирена.

— Случва се непрекъснато, особено с кола от висока гама като твоята.

Беше стиснала здраво колене, забеляза той, а дългите изваяни бедра бяха голи под ниската талия на розовия сатен, с който се бе облякла. Докато я оглеждаше, не можа да се сдържи и се зачуди дали кожата й има вкус на мед, както изглеждаше. Подразнен от насоката на мислите си, той извърна поглед към улицата, което за момента бе най-важното, и взе телефона.

— Дай ми номера на колата — нареди остро той и задържа поглед на лицето й, а след това набра някакъв номер. Каза му го и той кимна.

— Да? — Сърдитият глас, който отговори, бе на Мама Джоунс. Мама бе свръзката на всички местни автокрадци. Навремето, като патрулиращ полицай новак, Мак го бе арестувал два пъти за първите си два месеца служба. Беше озлобен, а след това потиснат, когато разбра, че Мама си е на улицата, където му е мястото двайсет и четири часа след първоначалния арест, а след това му казаха да зареже тази работа, за да не навреди на работата на Мама, или на собствената си кариера. За щастие, Мама не беше злопаметен и те двамата успяха да създадат взаимно уважение един към друг с течение на годините. Ако имаше човек, който да изрови информация за прясно откраднат ягуар на юг от Чарлстън, това беше Мама, знаеше.

— Теб пък к’во те интересува? — попита предпазливо Мама, когато Мак му каза данните за колата. В подобни моменти Мама бързо се сещаше, че преди години Мак е бил на противниковата страна.

— Дамата, на която е колата, ми е приятелка. Съпругът й ще й избоде очичките, ако й я откраднат, и сега тя седи до мен и пролива реки от сълзи, защото се страхува, че ще я пребие до смърт, ако посмее да се прибере без автомобила.

Джули Карлсън се напрегна и го погледна високомерно. Мак поклати глава към нея, за да я предупреди да мълчи.

— Мама му стара — зацъка Мама и Мак разбра, че е натиснал правилното копче. Мама бе отдаден на семейството си човек с цели шест дъщери. — За таквоз нещо извинение няма. Мъж да трепе жената, нема ли кой да го срита отзад?

— Така е — съгласи се Мак. — Има ли начин да ни помогнеш?

Последва мълчание.

— Ако мога, знаеш, че ще ти струва скъпичко.

— Няма проблем. — Предполагаше, че за Джули Карлсън няма проблем. Сид беше достатъчно богат.

Ръмжене.

— Ще звънна тук-там, да видим к’во мога да направя. Ще ти се обадя. Дай си номера.

Мак му каза номера на мобилния си телефон, прекъсна разговора и погледна намръщената си спътница.

— Ще ти струва известна сума, ако си искаш колата обратно. Поне две хилядарки. Това е в случай, че може да се уреди.

— Чух. — Беше отвратена. — Не мога да повярвам, че трябва да плащам, за да си върна собствената кола.

— Ако не искаш, веднага ще звънна на Мама да не се занимава.

— Недей! — В гласа й отново се прокрадна паника и тя стисна телефона. — Искам си я.

Мак стисна устни. Тя определено се страхуваше от Сид. При тези обстоятелства, щеше да се окаже огромна грешка, ако продължеше да я съжалява, но въпреки всичко не успя да прогони неканеното чувство.

— Мама ще иска парите при размяната. Говоря, в случай че извадим късмет и ти открием колата.

Тя изглеждаше притеснена.

— Мога да напиша чек. Стига да ми върнат чантата. Нали остана в колата.

Чек значи. Мак въздъхна.

— Скъпа, той ще иска парите в брой.

Сега вече тя се разтревожи не на шега.

— В чантата си имах не повече от петдесет долара. Мога да отида до някой банкомат, когато ми я върнат, но доколкото си спомням, лимитът ми е двеста долара.

Мак се сети за парите, които преди броени часове Елизабет Едуардс му бе платила авансово. Бяха скрити в сейфа у тях, за да ги внесе в банката на следващата утрин. Представи си реакцията на Хинкъл, ако разбереше какво смята да прави Мак, но в следващия момент взе решение и прати Хинкъл по дяволите.

— Аз ще ги платя. Стига да можеш след това да ми ги върнеш. Ще можеш, нали?

Съпругата на Сид нямаше опасност да затъне в дългове и по всичко личеше, че има доста сериозна причина да не иска Сид да разбере какво е вършила тази вечер. Сатенената дрешка обаче беше друга работа.

— Да. Разбира се. Много ти благодаря.

— Пак заповядай. — Гласът му бе сух. Мисълта, че Джули Карлсън лудува с някое тайно гадже, бе много приятна, особено след като знаеше за кого е омъжена. Тя бе страхотна жена, в това съмнение нямаше, но трябваше да си напомни, че не е момиче за леглото, не и за неговото.

Ако боговете продължаваха да са в добро настроение, тя можеше да го снабди с вътрешна информация за Сид. Той щеше да я измъкне от сегашната каша, а междувременно да поизстиска от нея каквото успее.

Мак се усмихна и зави надолу по улицата, опасана от притихнали къщи по на един етаж с керемидени покриви, поддържани сравнително добре, и паркира до тротоара. По улицата преминаваха какви ли не автомобили.

— Къде сме? — Тя отново бе станала нервна.

— Пред дома ми. Случайно имам парите в брой. Освен това, ако Мама открие колата ти, ще трябва да се срещнем с него, за да я вземем. Няма да ми се отрази много добре на репутацията, ако ме види в този вид. — Той посочи странното си оперение.

— А-ха. — Тя го огледа отново и по лицето й се изписа съчувствие. Погледна го в очите. — Той… не знае ли?

— Не — отвърна бързо Мак, защото никак не му се искаше да признае колко сладка изглежда тя в този момент. Изключи мотора. — Не знае. Ти искаш ли да влезеш? Ако ще се чувстваш по-добре, чакай в колата.

Тя огледа тъмната улица, съвсем пуста, освен възрастния господин Лайфермън на ъгъла, в очакване на териера да си свърши работата, а след това поклати глава.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против — каза тя, както бе предполагал Мак още от самото начало.

Тя отвори вратата и се измъкна навън. Той смъкна перуката, захвърли я в коша за боклук и се зачеса енергично по главата. След това слезе и той, заключи колата и се отправи към входа. Чуваше тихото шумолене на сатененото й долнище, докато вървеше до него, и се опита да изолира този звук.

Качиха се на верандата и той отключи вратата и се отдръпна, за да мине тя.

Щом Джули прекрачи в потъналата в мрак къща, по устните му трепна доволна усмивка.

Понякога, когато Даниел канеше в стаята си по-малкия си брат, му казваше едни думи, за които се сети в този момент. Сториха му се толкова подходящи, че изпита някакво чувство на нереалност.

Заповядай в моето царство, казал паякът на мухата…