Карън Робърдс
Да се довериш на непознат (33)

Глава 32

Луната се издигаше в далечината, жълта и кръгла като топка за тенис. Мак я забеляза, докато колата бе на върха на някакъв хълм, а щом се спусна под протегнатите клони на дърветата, небето се скри. Караше без фарове и следваше единствено зелената светлина на проследяващото устройство, а от време на време и задните светлини на колата отпред.

Джули бе в тази кола.

Или поне чантата на Джули с устройството.

Кръвта на Мак се вледени, не за пръв път, когато му хрумна, че има възможност чантата й вече да не е в нея.

При мисълта, че може да е допуснал грешка, по челото му избиха студени капки пот. Беше наясно, че това е единственият шанс да спаси Джули.

Мисълта, че всеки момент някой може да я нарани, го изпълни с готовност да убива. Ако я бяха убили… Ако тя беше мъртва…

Дори нямаше сили да довърши тази мисъл.

Одеве, когато се разплака, той я бе прегърнал и бе признал пред себе си, че я обича. Сега вече бе убеден, че е така.

Ако нещо й се случеше, щеше да разкъса и Сид, и всичките му лакеи — настоящи и минали, истински и предполагаеми — на парчета. Щеше да полудее. Щеше да вие към луната.

До края на живота си.

„Господи, молеше се той. Нека тя да е добре. Нека нещата се оправят. Нека стигна навреме.“

Гората бе гъста и тъмна. Пътят криволичеше. Да остане на него без светлина, без дори проблясъците на луната, изискваше пълното му внимание. Не смееше да рискува, за да не катастрофира. Ако това станеше, Джули щеше да бъде в много по-голяма опасност от него.

Хрумна му, че може би трябва да остави колата някъде, за да не го забележат. Шофираше с една ръка, а с другата стискаше „Глока“.

Пред него задните светлини се скриха. Зелената точка на екрана зави надясно. Светлината вече не следваше пътя отпред и Мак се зачуди дали не са поели по черния непавиран път. От време на време бе успявал да забележи автомобила и знаеше, че са в кола, а не в джип.

Имаше спешна нужда от подкрепление. Самата мисъл, че е единствената надежда за Джули, го ужасяваше. Мобилният му телефон бе тук и той се опита да позвъни на Хинкъл. Попадна на телефонен секретар. Два пъти. На кой друг може да се довери? Отговорът не беше обнадеждаващ. На никого. Пипалата на мафията бяха дълги, а срещу оръжията, които използваха — пари и страх — имунизация нямаше.

Накрая, преди висящите дървета да смутят сигнала, той направи последното, което му оставаше: обади се на ченгетата. Сигурно вече бяха открили Дорси и Никълс. Цялата щатска полиция на Южна Каролина вече го търсеше. Той съвсем не бе от хората, които те търпяха и харесваха, а сега вече бе в черния им списък, след като бе обезвредил двама от хората им. Ченгетата много държаха на своите, знаеше го от собствен опит. Ако го забележеха, щяха първо да стрелят и чак след това да задават въпроси.

Сигурно са пуснали цяла потеря след него.

А сред тях със сигурност имаше такива, които бяха слуги на мафията. Не всички, някои. Дори не повечето. Ако имаше късмета да се съберат повече от честните му стари колеги, доброто можеше и да победи.

Поне така се надяваше. Не, молеше се да е така.

Обади се на стария си капитан, Грег Райс, и му изложи фактите, посочи му пътя, по който бе поел. След това дърветата прекъснаха сигнала.

Имаше доверие на Грег. Ако имаше право, Грег бе стабилен човек, но оставаха два проблема: Грег сумтеше скептично, докато Мак му разказваше, и не бе сигурен, че старият му шеф е повярвал дори на една дума от казаното. А пътят, по който караше, докато говореше с него, преди сигналът да прекъсне, бе с много отбивки и завои. Вече дори не бе в посоката, която бе посочил.

Само заради Джули бе готов да поеме риска с бившите си колеги. Сега вече дори не го беше грижа дали няма да го застрелят на място, стига преди това да успееха да спасят нея.

От дясната страна сред дърветата, Мак забеляза задните фарове. През дърветата имаше прашен път. За малко да го пропусне. Стисна здраво волана и зави. Колата попадна на огромна бабуна и Джозефин, наострила уши до него, загуби равновесие и тупна на пода.

— Извинявай, Джозефин.

Пуделът се качи обратно на седалката, без да се притеснява особено. Тя се возеше с предните лапи, подпрени на таблото, сякаш надничаше напред по пътя, не по-малко съсредоточена от него. Мак се зачуди колко ли разбира. Зелената точка забави движението си и спря. Мак погледна екрана, забеляза неподвижната точка и скочи на спирачката. Спря в края на сечище. Пред него, на светлината на луната, до луксозна вносна кола бе спрял форд „Таурус“. Другата май беше „Лексус“, въпреки че не бе сигурен, защото „Таурусът“ беше между тях.

Точно така. Ако Джули беше вътре, значи това бе единственият му шанс. Дръпна ръчната и слезе от колата. Затвори вратата колкото можа по-тихо и остави Джозефин вътре да наблюдава през предното стъкло.

Присви се, стиснал пистолета, и се доближи до „Тауруса“. Вътре имаше хора. Забеляза тъмните им сенки. Джули бе на предната седалка до шофьора, притиснала се към вратата. Не можеше да я сбърка. Черната й коса блестеше на лунната светлина.

Слава Богу, слава…

Изстрел, приглушен, но ясно различим, се чу от колата. Джули изпищя и се скри от погледа му. Просто изчезна от седалката. Сърцето на Мак спря, той скочи напред, протегнал ръка към вратата, все още приведен ниско към земята. Отвори рязко вратата и в същия момент прозвуча още един изстрел. Джули се свлече навън, падна с гръб назад, а очите и устата й бяха широко отворени, когато се просна на тревата.

 

 

За част от секундата Джули остана да лежи, където бе паднала, напълно зашеметена. Когато вторият изстрел прозвуча почти в ухото й, тя се бе свила на топка, обвила ръце около коленете, притисната с всички сили до вратата. Стискаше очи, когато усети как по краката й потича топла течност. Главата й се бе превърнала в балон, бяха зазвънели камбани, заблестяха светлини и тя бе спряла да диша. След това усети как полита назад и пада в празното, не, беше на чист въздух. Мисълта, която проблесна в ума й, бе, че вече е застреляна и е отишла право в рая.

Разбра, че пищи, едва когато лицето на Мак застана между нея и небето. С една ръка обгърна кръста й, когато нов изстрел прозвуча точно над главата й. Мак пусна китката й и се олюля назад с ругатня. Джули се изправи на крака, но почти веднага приклекна близо до задната гума, сви отново глава и я покри с ръце. Сърцето й биеше толкова силно, че нямаше начин да не е жива. Стомахът й се надигаше, а във вените й пулсираше кръв. Господи, беше жива! Наистина беше жива!

— Тичай! — кресна й Мак, или може би това пак беше онзи незнаен глас, защото имаше чувството, че не чува нищо. Ушите й бучаха толкова силно, сякаш бе Квазимодо в камбанарията. Тя и без това искаше единствено да затича. Мак я сграбчи за китката и хукна, а тя го следваше неотклонно, страхът й бе придал криле. Мак непрекъснато се обръщаше, за да стреля по Баста. Когато се обърна бързо назад, го забеляза, че слиза от колата и тръгва след тях, приведен ниско, без да спира да стреля.

Баста се просна, когато един от куршумите на Мак се заби в земята до крака му и така успяха да си спечелят още няколко безценни секунди. Неочаквано се оказаха на лунната светлина и затичаха така, сякаш ги гонеха всички дяволи от ада. Насочиха се към сянката на дърветата, където колата му им заприлича на спасителна метална кутия.

Джули не се бе радвала повече на нищо в живота си.

Мак пусна китката й.

— Качвай се!

Този път нямаше съмнение, че гласът е на Мак. Джули дръпна вратата и се хвърли напред. За малко да смачка Джозефин, която успя да скочи чевръсто на задната седалка. Джули се сви, притисна юмруци пред лицето си, разтреперана и задъхана, докато Мак включваше на скорост. Вдигна поглед и забеляза, че Баста тича след тях, едра сянка, очертана за момент от светлината на луната. Тя изпищя, а колата отскочи напред и тя за малко не падна, но успя да се подпре с длан на таблото. Обърна се отново назад, но не видя Баста. Предположи, че тича към тях през дърветата.

— Той застреля Сид! — Писъкът й бе почти истеричен. Гласът й трепереше от ужас. Първият куршум, който си мислеше, че е предназначен за нея, бе взривил лицето на Сид. В миг главата му се бе пръснала, заменена от алена стичаща се каша, от която й се догади само като си спомни. Миризмата на кръв — никога не си бе давала сметка, че кръвта мирише на развалено месо — се разнесе из въздуха. След това Баста бе насочил пистолета си към нея…

— Кой? Кой застреля Сид?

Джули изпищя и се сви, когато истинска смъртоносна канонада от куршуми прониза колата. Предното стъкло се пръсна и парчетата се поръсиха като градушка. Мак изруга и продължи да кара, полуизвърнат назад, протегнал ръка над облегалката на седалката, а колата подскачаше по тесния неравен път. Задъхана от страх и шок, Джули също се извърна назад.

— Кой застреля Сид? — изрева Мак.

— Баста! Наемният убиец! Онзи, дето го ухапах по носа!

Нови куршуми се забиха в колата. Джули се сви с писък на пода. След това куршумите спряха. Просто престанаха. Настана тишина. Внезапна тишина, която бе дори по-ужасна от гърмежите.

Тя предпазливо вдигна глава. Или се бяха отдалечили прекалено много от Баста, или той просто не ги виждаше. Джули бе убедена, че той не се е отказал от преследването. Щом се качи обратно на седалката, усети, че трепери като лист, адреналинът бе нахлул във вените й и тя потръпваше при всяка неравност на пътя и всеки шум.

— Този Баста е същият, дето стреля по нас ли?

— Да!

Черният път бе прекалено тесен и нямаше как да обърнат, затова летяха на задна, без светлини, а Джули нямаше представа, как успява да кара Мак. Огромните стволове на дърветата профучаваха покрай тях, слети в едно. Ако се блъснеха, Баста лесно щеше да ги настигне. При тази мисъл Джули усети, че отново й се завива свят, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Господи, моля те, Господи, тя не искаше да умре като Сид.

— Как се отърва от ченгетата?

— Успях да ги убедя в правотата си.

— Били са подкупни. Сид им е плащал.

— И аз започнах да мисля така.

Сякаш по чудо успяха да се задържат на пътя. Когато първият проблясък на фарове се появи сред дърветата, Джули реши, че Мак все пак си е позволил да ги включи.

Нищо подобно.

— Мамка му! — изруга Мак и Джули осъзна, че той бе изрекъл точно думите, които и на нея й се искаше да изкрещи. Фаровете бяха на друга кола, която идваше към тях откъм асфалтирания път. Тук обаче бе тясно и нямаше начин две коли да се разминат, а дърветата бяха нагъсто.

Бяха в капан.

— О, не — простена Джули и стисна с две ръце края на седалката, докато се взираше към напредващата кола.

— Дръж се.

Джули за малко не си прехапа езика, когато Мак изви волана. Той, изглежда, виждаше значително по-добре от нея, защото бе забелязал някаква пролука от лявата страна.

Хубавото бе, че сега караха право напред. Лошото бе, че не успяха да стигнат далече.

Тъкмо когато фаровете на колата отпред ги подминаха и продължиха към сечището, без да намалят, а Джули реши, че не са ги видели, колата на Мак попадна в някаква дупка.

— А! — Джули бе запратена напред и си удари челото в таблото. Трябваха й няколко секунди, за да се скрият звездите, които затанцуваха пред очите й. Мак вече бе до вратата й, отвори я със замах и я изтегли от седалката.

— Не можем да продължим с кола. Слизай, хайде — шептеше той. Главата на Джули бумтеше, стомахът й се опитваше да се надигне, коленете й бяха омекнали от страх, но въпреки това тя хукна. Баста можеше да е навсякъде — както съвсем близо, така и изостанал някъде назад. Може би се криеше зад някое близко дърво. Всеки момент щеше да открие огън по тях.

Колкото и да не й се искаше, младата жена отново си представи обезобразеното лице на Сид и отблъсна прилива на гадене и слабост. Ледени пръсти пробягнаха по кожата й, в гърлото й се събра горчива слюнка. Стисна дланта на Мак и се втурна през гората като подплашена сърна.

Следващият куршум можеше да я застигне. Нея или Мак.

Тази мисъл я подтикваше напред и тя тичаше в бързия ритъм на сърцето си.

След секунда стъпи на камък, едва се сдържа да не изпищи от болка и изненада. Единствено мисълта за Баста я накара да преглътне вика и да закуцука напред. Едва в този момент усети, че е боса. Беше си загубила обувките, докато тичаше към колата на Мак. Почвата бе влажна и хлъзгава от листа и нещо лигаво, а от време на време попадаха и на някоя скала. Влажността бе като мъгла, а мирисът на гниещи растения се стелеше навсякъде около тях. Под дърветата нощта бе толкова черна, че Мак й приличаше на тъмна сянка, макар че беше само на крачка пред нея. Навсякъде около тях проблясваха искрици — светулки. Имаше и комари. Джули усети, че я нахапаха. Дори не си направи труд да размаха ръка. Дано Баста не беше зад тях, защото щеше да ги чуе. В нощта жужаха насекоми, скърцаха щурци, квакаха дървесни жаби, листата шумяха. Хорът на природата й се стори също толкова шумен, колкото дишането й и приглушеното топуркане на краката им.

Докато се вслушваше, й се стори, че Мак не е в чак толкова добра форма, колкото й се бе струвало, защото дишаше учестено и тежко. Наистина тежко.

Той хриптеше като умиращ.

— Мак… — Стресната, тя искаше да го попита дали е добре.

В този момент той полетя напред и щеше да падне по очи, ако Джули не бе зад него и не го държеше за ръката.

— Мама му стара — изпъшка той и в следващия момент тя стъпи чак до глезените в някаква кална локва. Този път той я задържа да не падне, стисна я за ръката и й помогна да запази равновесие.

Джули спря, защото нямаше как да продължат. Краката й сякаш бяха попаднали в мокър цимент.

— Трябва да се върнем — прошепна тя и стисна ръката му. Понечи да се обърне. Калта — поне си мислеше, че е кал, гъста и лепкава — не искаше да я пусне. Водата над нея стигна чак до коленете й, но беше топла. Миришеше на гнили растения, но много по-силно. Джули разбра, че са нагазили в едно от многото блата в района. Храсти и тръни бяха избуяли около тях, драскаха я всеки път, когато мръднеше, и се извисяваха над главата й. Дребни очи се взираха през шубрака към тях. Миещи мечки? Лисици? Джули не искаше и да мисли, че може да е някоя друга гадинка.

— Не можем. Погледни.

Джули погледна. Пролъскващи дискове, колкото топки, подскачаха зад тях. Фенерчета, сети се тя, когато случаен лъч попадна на дърво наблизо. Стигаха до мястото, където бяха изоставили колата. Джули пресметна…

— Джозефин! — Бе обхваната от ужас.

— Тя ще се справи. Кучето не ни трябва. Хайде, трябва да продължим. Едно му е хубавото на това блато. Няма да ни последват, освен ако не се налага.

Мак я потегли, а краката му жвакаха на всяка стъпка. Джули се молеше тези звуци да не се разнасят прекалено надалече. Тя жвакаше след него, държеше се за ръката му и се движеше бавно, за да не вдига много шум и за да не падне по очи.

Вече не изпитваше страх. Тласкаше я адреналинът и грозната смърт на Сид. Ако ги хванеха, същото щеше да ги сполети и тях…

Мак неочаквано падна на коляно. Джули едва не се строполи върху него. Той я пусна, а тя се подпря с едната ръка на гърба му и долови неспирните му ругатни.

Бързо погледна назад към приближаващите фенерчета.

В следващия момент усети, че по ръката й на гърба му е полепнало нещо топло и лепкаво. Вдигна длан, погледна я и забеляза, че вече не е бледа, а потъмняла.

Ужас прободе сърцето й.

— Господи, Мак — прошепна тя. — Ти си прострелян.