Алан Маршал
Мога да прескачам локви (33)

XXXIII

По пътищата се появиха автомобили. Сред облаци прах те препускаха по шосетата, предназначени за обкованите с желязо колела на двуколки. Те набраздяваха покривката на шосетата, изпод колелата им хвърчаха ситни камъчета и се забиваха в калниците на кабриолетите, които те задминаваха, надуваха клаксони, за да си проправят път през стадата крайпътен добитък, а животните бягаха подплашени. Автомобилите имаха големи месингови фенери с ацетиленов газ, месингови радиатори и високи прави предни стъкла, зад които мъже с големи очила стискаха кормилото, наведени напред, а понякога го дърпаха, като юзди.

При тяхното преминаване конете бягаха встрани от пътя, подплашени от пушека и шума, а ядосаните каруцари, застанали прави в каруците, спрели далеч навътре в тревата, която ограждаше шосето, ругаеха високо, загледани в стелещия се прах.

Чифликчиите оставяха дворните врати отворени, за да могат подплашените коне да се приютяват настрани от шосето и да стоят разтреперани и тежко дишащи, докато колите отминат.

Питър Финли вече не беше коняр, а шофьор. Той носеше фуражка и униформа и застанал със събрани токове, отваряше вратата, за да слезе мисис Карутърс.

— Какво сте се залепили за пътя? — го попита татко един ден. — Да не е ваш? Когато минавате, всички други трябва да скачат на тревата.

— Автомобилът не може да излезе от пътя като кон — му обясни Питър, — аз трябва да остана на шосето, щом там има място само за един.

— Да, и мисис Карутърс е единият — ядосано отвърна татко. — Така стана, че вече се страхувам да изведа някой млад кон на пътя. Ах, да мога да намеря кон, който не би се подплашил, ще го пришпоря направо върху вас.

Оттогава Питър винаги спираше, когато татко искаше да мине край него с някой млад кон, но дори и тогава конят побягваше върху тревата, а татко, опънал юздата, проклинаше.

Той мразеше колите, но ми каза, че бъдещето е тяхно.

— Когато станеш на моята възраст, ще трябва да ходиш в зоологическата градина, ако искаш да видиш кон. Времето на конете мина.

Конете, които обяздваше, намаляваха, цените се увеличаваха и все пак той успя да спести 10 лири за няколко буркана кафяв мехлем, с който мама разтриваше краката ми. Това беше някакво американско лекарство, наречено „система Вайови“, и продавачът гарантирал на татко, че от него ще проходя.

Месец след месец мама разтриваше краката ми с мехлема. Най-сетне бурканите свършиха.

Татко от самото начало нямаше доверие на лекарството, „но като някой глупак се надявах на чудо“ — обясни той, когато мама му каза, че лекарството се свършило.

Той ме беше подготвил за този неуспех и аз не бях разочарован.

— Нямам намерение да губя повече време за лекуване — казах му аз, — това ме ограничава.

— И аз мисля така — отвърна той.

Сега аз яздех понитата, които той обяздваше, и често падах. Новообяздените понита лесно се плашат, а аз не можах да се науча да яздя плашлив кон.

След всяко падане вярвах, че това е за последен път, но татко не мислеше така.

— Всички така говорим, сине, след всяко падане. Но когато наистина човек падне за последен път, не го разбира.

Моите падания го тревожеха. Той беше неспокоен, колебаеше се, но накрая взе решение и започна да ме учи как да падам: отпуснат и безчувствен, така че ударът да се притъпи в поддаващите се мускули.

— Винаги можеш да преодолееш нещо, ако не по един, по друг начин — внушаваше ми той.

Татко решаваше бързо всеки проблем, свързан с патериците ми, но какво щях да правя, като свърша училище — на този въпрос той не можеше да си отговори.

До края на учебната година и моя последен ден в училище оставаха два месеца. Г-н Симънс, собственикът на магазина в Турала, обеща да ми плаща пет шилинга месечно, за да водя книгите му след завършване на училището. Мисълта да печеля пари ми беше приятна, но аз копнеех за работа, която да бъде проверка за мен, работа, в която бих могъл да изявя онази част от себе си, с която разполагам само аз.

— Какъв искаш да станеш? — ме попита татко.

— Искам да пиша книги.

— Е, това е хубаво, можеш да го правиш, но как ще се издържаш?

— Хората печелят пари от писане на книги — спорех аз.

— Да, но едва след дълги, дълги години. А освен това трябва да си много образован. Питър Финли казва, че да напишеш книга е най-трудното нещо на света — той е опитвал. Разбери, аз искам да пишеш, не мисли, че съм против, но първо трябва да се научиш как.

Татко замълча, замисли се и когато отново заговори, той сякаш знаеше, че един ден аз ще стана писател:

— Когато пишеш, бъди като Робърт Блатчфорд — онзи, който написа „Невинни“ — голяма книга! Написана, за да помага на хората.

— Виж какво — продължи после той, — човек не трябва да пише за пари. По-скоро бих обяздвал коне. Когато обяздваш коне, постигаш нещо хубаво от нещо, което би могло да бъде лошо. Лесно е нищо да не постигаш, но трудно е да оформиш в един кон — е, един вид… характер. Тъй да се каже, да го накараш да работи с тебе, а не срещу тебе.

Веднъж, много отдавна, Питър Финли ми даде една книга, казваше се „Моята блестяща кариера“. Питър мислеше, че авторката е жена, но тя се е подписала Майлс Франклин. Най-хубавата книга, която съм чел! Не се стъписва пред бариерата, не се плаши, има сърце…

— Не зная… да пишеш… е забавно но се страхувам, че ти не си го представяш както трябва. Смяташ, че от книгата, която ще напишеш, ще получиш само удоволствие. Но… може би, след като те хвърлят няколко пъти от седлото, ще започнеш да мислиш като мене.

Седяхме върху оградата и гледахме в двора на конюшнята към жребеца, който татко обяздваше. Конят дъвчеше тежкия мундщук. Ъглите на устата му бяха зачервени и разранени.

— Този жребец е твърде дълъг в гърба — каза неочаквано татко, а после продължи: — Ако един човек ти даде сто лири за една книга, можеш да се обзаложиш с главата си, че тя е добра за него. Ако обаче всички бедни и измъчени хора ти свалят шапка за книга, която си написал — това е съвсем друго, — тогава си струва труда. Но първо ти трябва да поживееш сред хората. Те ще ти харесат. Тази земя е наша и ние ще я направим рай. Хората тук са равни. Във всеки случай, желая ти успех! — добави той. — Пиши книги! Но докато си стъпиш на краката, вземи онази работа при Симънс.

Няколко дни по-късно мистър Симънс ми показа една обява в „Ейдж“. Търговският колеж в Мелбърн предлагаше стипендия по счетоводство. Кандидатът трябваше да издържи изпит по история, география, аритметика и английски. Темите за изпитите се изпращаха на директора на местното училище при поискване.

Писах да ми ги изпратят и седмица по-късно мистър Тъкър ми съобщи, че са пристигнали.

— Ще видиш, Маршъл — ми каза той свирепо, сякаш го бях обвинил в нещо, — печатът върху плика е непокътнат. Затова никаква фалшификация не е възможна. Уведомих Уилям Фостър за този изпит и той също ще се състезава за стипендията. Искам в неделя сутрин да бъдеш в училище точно в десет часа. А сега можеш да си седнеш.

Уилям Фостър беше отличник и любимец на мистър Тъкър. Той можеше да изброи имената на всички реки в щата Виктория, без да си поеме дъх, и смяташе наум, сложил ръце върху главата си, за да покаже, че не брои на пръсти.

От него трудно се преписваше, защото в клас криеше с ръка тетрадката си. Аз обаче успявах да го накарам да отмести ръка, като го мушках в ребрата.

Майка му се гордееше с него и казваше на моята майка, че без него не мога да реша вярно нито една задача.

В неделя сутрин ние се срещнахме пред училище и аз му предложих да седнем заедно на изпита. Той обаче носеше неделния си костюм и това определи отношението му към мен: държеше се вдървено, недружелюбно и отвърна, че майка му заръчала да не ме пуска да сядам близо до него.

Това беше истински удар. Въпреки това аз го последвах в училище и без да обръщам внимание на усилията му да ме отблъсне, седнах до него.

Мистър Тъкър забеляза моята тактика и ме изпрати на другия край на стаята. Седнах там и се загледах през прозореца към връх Турала, зелен и жив на слънчевата светлина. Мислех си за Джо и за това, че денят е прекрасен за лов на зайци… Изведнъж мистър Тъкър хлопна капака на катедрата и обяви:

— Сега ще разчупя печата, който съхранява темите за изпита на Поултърския търговски колеж. И двамата забележете, че печатът е непокътнат.

После дръпна връвта и извади листовете от плика и докато правеше това, не сваляше жестоките си очи от мен.

В следващите двадесет минути той ни прочете задачите. Отвреме навреме се мръщеше, понякога вдигаше глава, и поглеждаше одобрително Уилям Фостър, а той кимаше с глава в потвърждение на тази увереност.

Поиска ми се да фрасна мистър Тъкър право в мутрата и после да избягам при Джо.

Представях си, че обяснявам на Джо точно как съм го направил, когато Тъкър стана и ни подаде листовете. Докато раздаваше задачите, той хвърли поглед към часовника на стената и каза дрезгаво:

— Сега е десет и половина. До единадесет и половина трябва да свършите.

Погледнах жълтия напечатан лист пред себе си:

„Изчислете сложната лихва на…“

Ха, това е лесно…

„Ако десет мъже вземат…“

Божичко! Уравнение! Гаргара!

„Един парцел от четири и три четвърти акра и десет метра…“

Хм, това беше по-трудно.

Започнах да пиша, а мистър Тъкър седна на катедрата си и почна да чете „Фийлд“, английско списание с лъскави страници.

Задачите не ми се сториха много трудни, но след като излязохме от клас, сверих отговорите си с тези на Уилям Фостър и разбрах, че повечето са погрешни, защото се различаваха от неговите.

Върнах се в къщи и казах на татко, че съм пропаднал, а той отвърна:

— Няма значение! Ти си опита силите — това е важно!

Една седмица преди да ни разпуснат, по пощата, пристигна дълъг кафяв плик, адресиран до мен. Бяха го дали на татко и той ме чакаше в кухнята заедно с Мери и мама, за да го отваря, щом се върна от училище.

Всички се струпаха около мен. Разпечатах внимателно плика и извадих прегънатия лист.

„Уважаеми господине, имаме удоволствието да ви съобщим, че печелите стипендията…“

— Печеля! — извиках. Не можех да повярвам на очите си и ги загледах, сякаш очаквах някакво обяснение от тях.

— Дай да видя! — татко взе писмото от ръцете ми.

— Истина, печели! — извика той развълнувано, след като прочете писмото. — Ето, чети — той подаде писмото на мама. — Можеш ли да повярваш? Наистина така пише! Представи си — стипендия! Кой би помислил, че ще спечели стипендията! Не мога да повярвам! — обърна се към мен и ме потупа по гърба. — Браво, сине! Ти си герой! — после на мама: — За какво е стипендията? Чакай да видим! Какъв ще стане?

— Счетоводител — каза Мери, тя четеше писмото зад рамото на мама. — Счетоводителят си има свое бюро и всичко.

— Имаме ли някой счетоводител тук наоколо? — попита татко. Той искаше да си изясни въпроса. — Деловодителят в големия магазин в Балунга счетоводител ли е?

— Не — каза мама решително, — разбира се, не! Той е деловодител. Счетоводителите трябва да са много умни.

— Мистър Брайан сигурно е счетоводител — каза Мери, — той е секретар на фабриката за масло. Някой казваше, че получава шест лири седмично.

— Който ти е казал това, те е излъгал — каза татко решително. — Не вярвам и директорът да взима толкова много. Ще ида при него да разбера какво всъщност е това счетоводител. Във всеки случай изглежда като край на грижите ни. Ако Алън стане счетоводител и печели по шест лири седмично, той няма да има нужда да се кланя на никого.

Без да губи време, татко оседла коня и се отправи към фабриката. Върна се късно след обед и донесе другата поразителна новина: Уилям Фостър беше скъсан.

— Истина е! — татко не можеше да прикрие вълнението си. — Срещнах мисис Фостър и тя ми разправи — сякаш пък толкова невероятно, представи си! — че е получила писмо, в което се казва, че Уилям може отново да се яви на изпит догодина. Трябваше да я видите, когато й казах за Алън!

— Видях и Брайан — продължи той. — Права си, Мери, той наистина е счетоводител. Каза ми, че първокласните счетоводители получават повече от шест лири седмично, макар че не съм сигурен дали не говори наизуст. Както и да е, счетоводителите водят книгите на големите компании — петролни компании и други такива места. Когато станат счетоводители, получават титла — някакви букви след името си — чакайте да видя. Записах ги на един лист.

Той тършува известно време из джобовете си, за да намери листа, който търсеше.

— Момент сега. Записах ги, както ми каза Брайан. Ето ги. Ч. И. Б. С. — и това значи член на Института на британските счетоводители, дявол знае какво означава това. Няма много такива, каза Брайан. Да получиш тези букви, според него, било важно нещо.

Той ме погледна одобрително.

— Никога не съм мислил, че ще доживея да видя Алън с букви след името си.

И в изблик на чувства той ме вдигна в обятията си — голям, какъвто бях! — и ме залюля.

Тази нощ татко се напи и се прибра в къщи с песен. Ние си бяхме легнали, но чух мама да го пита тревожно:

— Би ли се с някого?

— Не! Само няколко замахвания, това е всичко!

През следващата седмица той и мама седяха до късно всяка вечер, разискваха нещо и пишеха цифри върху лист хартия. Знаех, че решават моето бъдеще.

— Мама и аз решихме да се преместим в Мелбърн, Алън — ми каза татко един ден. — Ще ни трябва известно време, за да уредим нещата тук, но щом приключим, стягаме торбите и край! Бъдещето е там долу. Ти ще можеш да постъпиш на работа в някаква канцелария, докато се учиш за счетоводител. Всеки ще те вземе, щом разбере, че си спечелил стипендия. Във всеки случай, аз сега не печеля много тук. А ще стане и по-лошо — с тези коли наоколо. Днес видях най-малко осем-девет. — После добави: — Какво мислиш ти за нашето преместване?

— Отлично — казах, — докато се уча за счетоводител, ще се уча и за писател. Мисля, че ще бъде славно!

— Така мисля и аз! — каза татко.

Когато останах сам обаче и премислих всичко, внезапно почувствувах, че не мога да се разделя с гората, от която бях почерпил силата си. Никога не бях виждал град. Представях си го като някаква огромна сложна машина, обслужвана от счетоводители с букви след имената си, със счетоводни книги и безслънчеви лица. Тази мисъл ме подтисна. Потърсих Джо. Той поставяше капани в храстите зад тяхната къща.

Казах му, че скоро ще се преместим в Мелбърн. Той погледна замислено капана в ръката си и каза:

— Върви ти като на бясна крава, в това няма съмнение. Но ти винаги си бил късметлия. Спомняш ли си, когато улови два заека в един капан?

— Да — отвърнах, доволен при този спомен.

Седнахме един до друг на тревата. Разговаряхме за Мелбърн и трамваите там, и хилядите хора, и как аз ще печеля шест лири седмично.

— Най-хубавото е — възкликна Джо, — че ще можеш да ходиш в музеи, когато си пожелаеш. Казвали са ми, че там има всичко.

— Предполагам — казах, — предполагам, че ще ходя и в музеи, но аз искам да пиша книги. В Мелбърн има голяма библиотека. Мисля, че ще ходя повече там.

— Ще трябва да се откажеш от ездата — каза Джо. — Конете загиват в Мелбърн по-бързо, отколкото навсякъде другаде.

— Да, това е най-лошото от цялата работа — почувствувах се отново подтиснат. — Все пак трамваите могат да те заведат, където си пожелаеш…

— Да, но как ще се качваш и слизаш с патериците? — Джо се замисли. — Тълпите и…

— Патериците! — възкликнах аз, отхвърляйки презрително тази пречка. — Патериците са нищо!…