Алан Маршал
Мога да прескачам локви (6)

VI

На следната сутрин не ми донесоха закуска, но аз и не чувствувах глад. Бях неспокоен и възбуден, на моменти изпитвах страх и исках мама да е при мен.

В 10,30 санитарката Конрад изтърколи до леглото ми една количка, която приличаше на тясна маса върху колелца, и каза:

— Хайде, ставай! Сега ще те повозя.

Тя отметна завивките ми.

— Аз ще се кача — казах, — ще се кача сам.

— Не, ще те вдигна аз. Нима не искаш да те прегърна?

Погледнах бързо към Ангъс и Мик, за да видя дали са чули.

— Хайде — извика Мик, — тя е най-хубавият юнич, която някога ще срещнеш. Не пропущай случая.

Тя ме вдигна и усмихната ме задържа за миг в ръцете си.

— Аз не, съм юнич, нали?

— Не — отвърнах аз, — без да разбирам, че юнич е овцата юда в кланицата. Тази овца се обучава да вкарва определените за клане овце в специална кошара.

Санитарката ме постави върху студената плоска повърхност на количката и ме зави с одеяло.

— Тръгваме — извика весело тя.

— Дръж се! — окуражи ме Ангъс. — Скоро ще се върнеш пак при нас.

— Да, той ще се събуди в своето топло легло — каза санитарката Конрад.

— На добър час — махна Мик.

Пияният се повдигна на лакът и когато минавах край него, промърмори пресипнало:

— Благодаря за яйцата, приятелю! — а после добави по-силно: — Всичко хубаво!

Санитарката Конрад подкара количката по един дълъг коридор, после минахме през една стъклена врата и влязохме в голяма зала, в средата на която стоеше висока маса с тънки бели крака.

Сестра Купър и една друга санитарка стояха до масичка, върху която лежаха, поставени на бяла покривка, стоманени инструменти.

— Е, ето те и теб! — възкликна сестрата, приближи се до мен и ме помилва по главата.

Подирих в очите й подкрепа и смелост.

— Страхуваш ли се? — попита тя.

— Да.

— Ау, ти, глупавичко момче! Няма от какво да се плашиш. След минута ще заспиш и когато се събудиш, ще бъдеш отново в леглото си.

Не разбирах как е възможно това. Сигурен бях, че ако сестрите се опитат да ме преместят, ще се събудя от какъвто и да е сън. Дали не приказват така само за да ме залъгват? Може би вместо топлото легло ме очакваше нещо мъчително и страшно. Но аз вярвах на санитарката Конрад.

— Не се страхувам — казах на сестрата.

— Зная — кимна ми доверчиво тя, после ме премести върху масата и постави под главата ми ниска възглавница. — Сега не мърдай, че ще се изтърколиш.

Д-р Робертсън влезе в залата с бързи и енергични стъпки. Той застана усмихнат до мен и заразтрива пръстите на ръцете си.

— „Пет, пет, черна мацо“, тази песен пееш, нали? — помилва ме той по главата и се обърна. — Двуколки и черни котки, да, да — мърмореше той, докато приближилата се санитарка му помагаше да облече бял халат. — Двуколки и черни котки, добре!

Влезе д-р Кларк, среброкос мъж със стиснати устни.

— Градският съвет не запълни тази дупка до входа и това си е — оплака се той и се обърна към санитарката, която държеше приготвената бяла престилка, — не зная… дали може днес да се разчита на нечия дума… тази престилка май че е много голяма. А, не, моята е!

Гледах белия таван и си мислех за локвата, която се образуваше винаги след дъжд край нашата порта. Аз я прескачах лесно, но Мери не можеше. Аз мога да прескачам всякакви локви.

Д-р Кларк се приближи и застана до главата ми. Той вдигна един издълбан като мида бял тампон над носа ми.

Д-р Робертсън направи знак и д-р Кларк изсипа от една малка синя бутилка някаква течност върху тампона. Поех дъх и едва не се задуших. Започнах да мятам глава от една страна на друга, но лекарят държеше тампона над носа ми и пред очите ми заиграха разноцветни светлини, после някакви облаци се приближиха и аз отплувах върху тях.

Не се събудих в леглото си, както санитарката Конрад и сестра Купър ми бяха обещали. Първоначално не разбрах къде се намирам. Бях сред някакво мъгляво разлюляно море. Направих усилие да се измъкна и внезапно, в момент на прояснение, отново видях тавана на залата. След известно време започнах да различавам лицето на сестрата. Тя ми говореше нещо, което не чувах. Но след миг вече разбирах какво казва:

— Събуди се.

Лежах спокойно и постепенно си спомних всичко. Чувствувах се измамен.

— Не съм в леглото, както казвахте — измърморих.

— Не, събуди се, преди да сме те пренесли — обясни сестрата и после добави: — Не трябва да мърдаш. Гипсът на крака ти е мокър.

Изведнъж почувствувах тежестта върху крака си и каменната прегръдка на гипса около бедрото и кръста ми.

— Лежи мирно сега — каза сестрата, — излизам за минута. Наблюдавайте го! — обърна се тя към санитарката Конрад, която прибираше инструментите в стъклени кутии.

Санитарката Конрад се приближи.

— Как се чувствува моето момче сега? — попита тя.

Лицето й ми се виждаше красиво. Обичах нейните пълни страни, зачервени като ябълка, малките й игриви очи, скрити под дебели черни вежди и дълги мигли. Исках тя да стои до мен, да не си отива. Исках също да й подаря кон и кабриолет. Но сега бях болен и плах и не можех да й кажа тези неща.

— Няма да мърдаш, нали? — предупреди ме тя.

— Дори палците? — аз ги раздвижих леко.

Колкото повече ме предупреждаваха, толкова по-силно желание изпитвах да се поразмърдам малко, просто за да видя какво ще стане. Чувствувах, че ако ми бе разрешено, щях да се успокоя и да спра.

— Не бива, дори и палците — каза тя.

— Няма вече.

Останах върху операционната маса до обяд, после внимателно ме превозиха до леглото. На него беше монтирана желязна рамка, за да държи одеялото високо над краката ми. Рамката ми пречеше да виждам Мик, който лежеше отвъд пътеката.

Беше ден за посещения. Роднините и приятелите на болните започнаха да пристигат, натоварени с пакети. Те минаваха през отделението и смутени от двете редици на болните край тях, не поглеждаха настрани: вървяха, вперили поглед в болния, когото посещаваха. Докато чакаха посетителите им да се приближат, болните също се смущаваха: те не гледаха към тях и се правеха, че ги забелязват едва когато застанат до леглото им.

Пациентите, които нямаха приятели или роднини, не страдаха от липса на посетители. Девойка от армията на спасението или пастор, или свещеник спираха да поприказват с тях. И, разбира се, неизменната мис Фобс.

Всеки приемен ден мис Фобс пристигаше натоварена с цветя, църковни книжки и сладкиши. Трябва да имаше седемдесет години. Движеше се трудно, подпряна на бастуна си. Тя почукваше с бастуна по ръба на леглото на някой болен, който не й обръщаше внимание и казваше:

— Е, млади човече, надявам се, че изпълняваш предписанията на лекаря. Това е единственият начин да оздравееш, нали знаеш? Ето ти малко сладки със стафиди. Ако ги дъвчиш добре, няма да разстроиш стомаха си. Винаги дъвчи храната си добре!

Мис Фобс ми носеше бонбони от жълта захар.

— Полезни са за гърдите — казваше тя.

Днес, както обикновено, тя застана до леглото ми и ласкаво ме запита:

— Тази сутрин те оперираха, нали? Е, лекарите знаят какво правят и съм сигурна, че е за добро. Тъй че не се безпокой, доброто ми момче. Не се безпокой!

Кракът ме болеше и аз се чувствувах самотен. Заплаках.

Мис Фобс се разтревожи, приближи се бързо и застана плахо до главата ми, изпълнена с желание да ме утеши, но без да знае как да го направи.

— Бог ще ти помогне да понесеш страданието — каза тя убедително, — ето тук имам няколко молитви.

Тя извади една книжка от чантата си и ми я подаде.

— Прочети това. Ти си послушно момче.

Мис Фобс ме помилва леко по ръката и си тръгна обезпокоена, но се обърна няколко пъти да ме погледне с угрижено лице.

Загледах книжката в ръката си с надежда, че тя може би съдържа някаква магия, някакъв знак от бога, някаква вдъхновена молитва, която ще ме вдигне от леглото и ще проходя като Лазар.

Книжката беше озаглавена „Защо си огорчен“ и започваше: „Ако живееш отчужден от бога, можеш да се опечаляваш. Мисълта за смъртта и вечния съд, който идва, може да ти създаде горчивини, ако това е така, бог ще направи твоята печал още по-голяма, докато ти не намериш покой при Исус“. Нищо не разбрах. Прибрах книжката в шкафчето си и продължих да плача тихо:

— Как се чувствуваш, Алън? — попита Ангъс.

— Тежко ми е. — След малко добавих: — Кракът ме боли.

— Скоро ще мине — утеши ме той.

Но болката не престана.

Изглежда, че докато съм лежал върху операционната маса и гипсът около десния ми крак и кръста ми е бил мокър, някакъв спазъм повдигнал палеца ми, а парализираните мускули после не са имали сила да го върнат отново в нормалното му положение. Освен това при неволно движение на бедрото вътрешният пласт на гипса изглежда се беше нагънал и образувал ръб, който като тъп нож започна да притиска бедрото ми. През следващите две седмици този ръб постепенно се вряза в месото и стигна до самата кост.

Докато повдигнатият пръст ме болеше непрестанно, при всяко положение, след известно време открих, че ако лежа неподвижно, извит малко на една страна, болката в разкъсаното ми бедро поутихваше. Не можех да спя от болки и дори в кратките мигове на дрямка, които открадвах от дебнещите пристъпи на болката, аз пак се движех в някакъв кошмарен свят, пропит със страдание.

Д-р Робертсън изслуша описанието на болките ми замислен и със свъсени вежди.

— Сигурен ли си, че те боли точно палецът?

— Да, през цялото време — казах, — не спира.

— Вероятно коляното — обясни той на Старшата, — а на него му се струва, че е палецът. А тази болка в бедрото… — обърна се той пак към мене: — И бедрото ли те боли през цялото време?

— Само при движение. Не ме боли, когато лежа неподвижно.

Той натисна гипса върху бедрото ми.

— Боли ли?

— Ох! — изпищях и се опитах да се дръпна. — Да!

— Хм — измърмори той.

Една седмица след операцията ожесточената съпротива, която ми даваше сила да понасям болката, отстъпи място на отчаянието. Страхът, че ще ме помислят за бебе, вече не помагаше. Плачех често. Плачех мълчаливо, вперил отворени, пълни със сълзи очи в белия, таван над мен. Исках да умра, защото виждах смъртта не като ужасяваща липса на живот, а като сън без болка.

Започнах непрекъснато да повтарям в някакъв трескав ритъм: „Искам да умра, искам да умра, искам да умра“.

След няколко дни открих, че като мятах главата си в такт с тези думи, съзнанието ми се помрачаваше и болката донякъде се притъпяваше. Държах очите си отворени и бързо мятах глава върху възглавницата, докато белият таван се замъглеше, а леглото, върху което лежах, се вдигаше от пода и полетяваше върху някакви криле.

След първоначалното зашеметяване аз попадах в някакво мъгляво, неясно място, където, разлюлян на силни тласъци, преминавах от тъмнина към светлина, облекчен от болките, макар и с усещане за гадене в стомаха.

Оставах там, докато упорството ми да мятам главата си отслабнеше, и тогава започвах бавно да се връщам към разлюлените безформени сенки, които постепенно приемаха очертанията на познатите легла, прозорци и стени, на отделението.

Обикновено търсех това облекчение нощем, но ако болката станеше нетърпима, аз прибягвах към него и денем, когато сестрите не бяха в отделението.

Ангъс навярно беше забелязал как мятам главата си насам-натам, защото един ден, точно когато бях започнал, ме запита бързо.

— Защо го правиш, Алън?

— Така! — отвърнах.

— Хайде, кажи ми, нали сме другари? Какво те кара да подхвърляш главата си така?

— Това прекъсва болката.

— О! Така ли. А как я прекъсва?

— Не я чувствувам. Зашеметявам се и това е всичко — обясних му аз.

Ангъс не каза нищо, но по-късно чух да разговаря със санитарката Конрад, че нещо трябва да се направи.

— Той е смело момче — каза той, — не би го правил, ако не му е зле.

През нощта сестрата ми направи инжекция и аз спах непробудно, но на другия ден болката продължи. Дадоха ми аспирин и ми казаха да лежа мирно и да се помъча да заспя.

Почаках сестрата да излезе от отделението и започнах да мятам глава. Но тя го очаквала и останала да ме наблюдава през стъклената врата.

Тази сестра се казваше Фриборн и никой не я обичаше. Беше строга и изпълнителна, но вършеше само това, което беше нейно задължение.

— Не съм слугиня — каза тя на един пациент, който я замоли да му подаде едно списание.

Друг път, когато я молеха да направи нещо, което би я забавило само миг, тя отговаряше:

— Не виждате ли, че съм заета!

Сега тя се върна бързо.

— Ах, ти, лошо момче — каза тя рязко, — спри веднага! Ако още веднъж ми завъртиш глава, ще кажа на лекаря и той ще ти даде да разбереш. Не трябва да правиш така! Сега лежи мирно. Ще те наблюдавам.

И тя тръгна със стиснати устни към вратата, но се обърна да ме изгледа още веднъж, преди да излезе.

— Внимавай да не те хвана, че пак си тръскаш главата. Внимавай!

Ангъс гледаше намръщено към вратата.

— Чу ли? — обърна се той към Мик. — Представи си, и това било сестра! Дявол…

— Тя, сестра! — Мик презрително махна с ръка. — На мен ми каза, че съм страдал само от фантазии. Но нека още веднъж ми подметне такова нещо, ще я туря на място, ще видиш. Не й обръщай внимание, Алън — извика той.

Раната, образувана от врязването на гипса в бедрото ми, се инфектира. Следващите няколко дни аз чувствувах, че на бедрото ми се надига някаква подутина като цирей. Този ден тъпата болка в палеца ми беше непоносима, а към нея се прибави и парещото усещане в бедрото… Започнах да хлипам безпомощно и отчаяно. По едно време забелязах, че Ангъс ме наблюдава загрижено. Повдигнах се на лакът и го погледнах така, че той разбра отчаянието ми и по лицето му изведнъж се изписа тревога.

— Мистър Макдоналд — казах с треперещ глас, — прилошава ми от болка. Искам да спре. Имам чувство, че ще се пукна.

Ангъс затвори книгата, която четеше, седна на леглото и впери поглед във вратата на отделението.

— Къде са тези проклети сестри? — извика той свирепо на Мик. — Ти можеш да ходиш. Върви да ги намериш. Или прати Папа — той ще иде. На това дете му дойде твърде много. Искам да зная какво би казал баща му, ако беше тук. Папа, тичай навън и кажи на някоя от сестрите, че я викам. Бързо!

Не след много една сестра дойде и погледна въпросително Ангъс.

— Какво има?

Той кимна към мен:

— Виж го! Зле е!

Сестрата вдигна одеялото, погледна чаршафа и без да продума, изтича навън.

Помня, че ме заобиколиха докторът, Старшата и санитарката, помня, че докторът ряза и троши гипса върху крака ми, но аз горях, виеше ми се свят и не знаех кога са дошли мама и татко. Спомням си само, че татко ми донесе пера от папагал, но това беше седмица по-късно.