Алан Маршал
Мога да прескачам локви (30)

XXX

Всеки ден водех Старлинг на водопой. Оседлавах го сам, после го завеждах при Боб, който ме повдигаше на седлото и оставяше патериците ми до стената на училищната сграда.

След няколко седмици аз вече яздех спокойно, без да мисля през цялото време как да се крепя върху седлото. Отпусках се и не стисках с такова напрежение лъка.

Но все още нямах контрол над юздите. Не можех да спирам понито, нито да го направлявам. Докато бродех из гората или се возех в стола си, аз мислех върху този проблем. Нощем, преди да заспя, измислях седалка с подвижни ръчки, с облегалки като столове и колани, които прикрепяха краката ми към коня. Седнех ли върху гърба на Старлинг обаче, аз разбирах, че тези седла няма да ми помогнат: трябваше да се науча да пазя равновесие без помощта на краката си и да яздя, без да се държа.

След известно време последните няколко ярда до водоема започнах да подкарвам Старлинг в лек тръс. Постепенно увеличих това разстояние до сто ярда.

Тази езда не беше приятна: тръсках се силно върху седлото, защото не можех да контролирам подмятането на тялото си, нито да го намалявам с краката си.

Децата ме гледаха, без да се подиграват на ездата ми. Те приемаха, че аз върша всичко по мой собствен начин. Отначало им правеше впечатление, че седя на седлото непохватно, сякаш всеки момент ще падна, но след като ме наблюдаваха известно време и разбраха, че не показвам признаци на страх от падане, те изгубиха интерес.

Момчетата, които идваха на училище с понита, често се връщаха у дома си в галоп. Удивлявах се на лекотата, с която те яздеха. Станах нетърпелив — исках да напредвам по-бързо. Положително можех да правя това, което правеха и те, мислех си аз. Но моят ум искаше резултати, които тялото ми не можеше да даде. Месец след месец аз яздех Старлинг до водоема, без ездата ми да отбележи напредък. Продължавах да се държа и все още не бях препускал. Не можех да управлявам понито. Цяла година трябваше да се задоволявам с равен ход и с лек тръс малко преди водоема. Повече не можех да търпя и реших да галопирам дори срещу цената на някое лошо падане.

Разпитах Боб как се седи при галоп.

— Божичко! Все едно че седиш на дървено конче. По-лесно е, отколкото при тръс. Когато Старлинг галопира, аз не се отделям от седлото. Той не тича като пони — той тича като кон.

— Направо ли минава в галоп или първо засилва тръса? — разпитвах аз.

Боб ме увери, че минава направо в галоп.

— Наклони се напред и го пришпори — учеше ме той. — Сръгвай го с пети и той веднага ще се вдигне в галоп.

Този ден аз опитах. Близо до водоема имаше едно малко възвишение и когато стигнах до него, аз се наклоних напред и смуших Старлинг с петата на „добрия“ си крак. Той препусна в лек галоп, движението ме залюля в дълги вълнообразни извивки и аз усетих полъха на нов вятър в лицето си и нужда да викам от радост. При коритото Старлинг спря, а когато се наведе да пие, аз се отпуснах и разбрах, че целият треперя.

След това галопирах всеки ден, докато се почувствувах сигурен, дори когато Старлинг рязко свиваше пред вратата на училището. Но продължавах да се държа на лъка на седлото.

За коритото водеха два пътя. Единият минаваше покрай училището, а другият свиваше зад училището и се съединяваше с главния път от другата страна на сградата. Вторият път — задният — рядко се използуваше. Три криволичещи следи, оставени от коне и каруци, случайно минали оттук, се виеха между притисналите го от двете страни огради.

Една от тези огради се състоеше от четири реда бодлива тел, опъната на колове. Добитъкът, който отиваше до коритото на водопой, беше утъпкал покрай оградата диря. Оставената от говедата червеникава козина висеше на кичури по бодлите на телта.

Исках някой път на връщане към училище да мина по този заден път, но тъй като нямах начин да направлявам Старлинг, трябваше да се движа по предпочитания от него маршрут.

Един зимен ден, след като се напи и се обърна от коритото, аз го смуших остро с пета. Старлинг се хвърли в галоп, но вместо обичайния път той пое по другия — задния.

Зарадвах се много. Често на връщане от връх Турала аз спирах да почивам там. Свързвах този път с чувството за умора, защото по високата оплетена трева и дълбоките коловози аз вървях много мъчително. Сега ги гледах как се нижат бързо под мен, очарован от леснината, с която ги отминавах. Неприятностите, които ми бяха причинили, сега не предизвикваха лоши спомени у мен и аз наблюдавах неравната земя с любов.

Внезапно Старлинг изостави средната диря и се отби по изтъпканата от добитъка пътека край оградата. Не очаквах такава маневра и едва когато той сви разбрах опасността и стиснах здраво лъка на седлото в отчаян опит да го отклоня от пътеката и дебнещите ме край нея железни бодли.

Но Старлинг продължи и аз погледнах моя „лош“ крак, увиснал безпомощно в стремето, а после към четирите реда бодлива тел, чиито шипове стърчаха на няколко инча от него.

Носех дълги памучни чорапи, закачени с жартиери над колената. Под чорапа „лошият“ ми крак беше бинтован, за да се предпазва от измръзването, в резултат на което през зимата той се покриваше с рани.

Погледнах напред към мястото, където пътечката се приближаваше до коловете. Знаех, че след миг кракът ми ще бъде раздран от телта. Не се страхувах, но ми беше противно, че трябва да се подчиня без всякаква съпротива.

За миг помислих да се хвърля от седлото. Поех дълбоко дъх и си казах „сега“, но не можах да се реша. Представих си, че ще си счупя ръката и няма да мога да ходя с патериците. Погледнах към оградата.

Първите шипове се забиха в крака ми, дръпнаха го назад към хълбока на коня, после, когато пътеката изви, го пуснаха. Той падна, освободен от стремето, и вися така известно време, преди да бъде закачен и разкъсан отново. Шиповете раздраха чорапа и превръзката и аз чувствувах как кръвта се стича надолу по крака ми.

Умът ми се успокои и някак изстина. Не погледнах, повече към крака си. Гледах напред към мястото, където пътеката най-после се отделяше, от оградата — към края на пътя, — и се примирих с разкъсания крак и болката.

Пътят край оградата не беше дълъг и Старлинг го измина, без да намали своя ритмичен галоп. На ъгъла той зави и пристигна пред училище с вдигната глава и наострени уши. Аз обаче едва се държах на седлото.

Боб и Джо ме свалиха.

— Бога ми! Какво се е случило? — попита Джо и уплашено се взря в лицето ми.

— Мина по задния път и издра крака ми в бодливата тел — казах аз.

— Защо го е направил? — Боб не можеше да повярва и вдигна поглед от крака ми. — Той никога не е правил това! Дявол да го вземе, кракът ти кърви. Целият е надран. Чорапът ти е скъсан. Защо е минал оттам? Трябва да отидеш на лекар. Бога ми! Кракът ти е съвсем зле.

— Да го превържем в задния двор, преди някой да види — бързо посъветва Джо.

Джо ме разбираше.

— Кой ли има носна кърпа? — попитах аз Джо. — Трябва да го стегна. Кой носи кърпа?

— Ще попитам Пиърс — предложи Боб. — Той сигурно има.

Пиърс беше маминото детенце на училището и се знаеше, че винаги има носна кърпа. Боб изтича да го потърси, а ние с Джо отидохме зад училището. Седнах на земята и свалих разкъсания чорап до глезена. Развих раздраната превръзка и открих раните. Не бяха дълбоки, но бяха много и кървяха силно. Кръвта течеше бавно по разтворените рани и премръзналата, посиняла кожа.

Джо и аз гледахме мълчаливо.

— Този крак никога не ти е служил — каза Джо в желанието си да ме утеши.

— Да пукне! — изръмжах свирепо. — Да пукне този ми крак! Виж дали Боб идва.

Боб пристигна с кърпата. Беше я измъкнал почти насила от Пиърс, който сега се влачеше след него, за да разбере какво се е случило.

— Трябва утре да ми я върнеш — предупреди ме той, а гласът му затрепера пред гледката на моя крак. — О, виж ти!

С помощта на кърпичката и нацепения бинт превързах стегнато ранения крак, после се изправих на патериците си, а трите момчета се отдръпнаха в очакване на моята присъда. Почаках един миг, за да разбера дали болката ще престане.

— Ще върви — казах аз.

— Кръвта няма да се просмуче през всичките тези парцали — провъзгласи Джо — и никой няма да разбере!