Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Can Jump Puddles, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Стефанова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън Маршъл. Мога да прескачам локви
Австралийска. Първо издание
Библиотека „Когато бях малък“
Дадена за печат: май 1981 г.
Подписана за печат: август 1981 г.
Излязла от печат: септември 1981 г.
Формат: 32/84х108
Печатни коли: 25,50
Редактор: Лилия Рачева
Коректор: Иванка Кирова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Роза Халчева, 1981 г.
Държавно издателство „Отечество“
Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София
История
- — Добавяне
II
Скоро след като се парализирах, мускулите на краката ми започнаха да се свиват, а гърбът ми, някога прав и силен, сега се изкриви на една страна. Сухожилията под колената ми се втвърдиха като въжета, които дърпаха краката ми, докато те постепенно се подгънаха и се свиха в приклекнало положение.
Болезненото напрежение на сухожилията под колената ми и страхът, че ако не бъдат изправени бързо, краката ми ще останат в това положение, не даваше покой на мама и тя непрекъснато настояваше пред д-р Крауфорд да предпише лечение, което да ми помогне отново да се движа нормално.
Д-р Крауфорд, незапознат с развитието на болестта детски паралич, наблюдаваше опитите на мама да върне живота в краката ми чрез масажи с ракия и зехтин — лечение, предписано от жената на учителя и излекувало нейния ревматизъм — и се мръщеше неодобрително, но със забележката „поне няма да навреди“ изостави въпроса за безжизнеността на моите крака, докато проучи усложненията при жертвите в Мелбърн.
Д-р Крауфорд живееше в Балунга, на четири мили от нашия дом, и посещаваше пациенти в околността само при спешни случаи. Тогава той впрягаше един кротък сив кон в кабриолета си, а гюрука оставяше повдигнат така, че тапицерията от син филц, с фистон по края, да се вижда и да му служи за фон, когато се кланя от двуколката и размахва камшик за поздрав към минувачите. Двуколката го поставяше на равна нога с овцевъдите, но не и с онези от тях, които имаха двуколки с гумени колела.
Той беше човек с чудесни познания за по-обикновените заболявания.
— Мога да ви уверя, мисис Маршъл, че синът ви няма брусница.
Но полиомиелитът беше от тези заболявания, за които се знаеше твърде малко. Когато се разболях, той извика на консулт двама други лекари и единият от тях именно откри, че съм болен от детски паралич.
Този лекар направи на мама впечатление със своите познания и тя го помоли да й обясни подробно как може да се развие болестта. Но всичко, което той й каза, беше:
— Ако момчето бе мой син, аз извънредно много бих се тревожил.
— Сигурна съм — отвърна мама сухо и от този момент загуби доверие в него. Тя се уповаваше на д-р Крауфорд, който, след като другите си бяха вече отишли, й каза:
— Мисис Маршъл, никой не може да каже дали синът ви ще осакатее, или не, дали ще живее, или не. Аз вярвам, че той ще живее, но всичко е в божиите ръце.
Това утеши донякъде мама, но не и татко. Според него д-р Крауфорд признаваше, че не знае нищо за детския паралич.
— Щом ти кажат, че си в божиите ръце, значи свършено е с тебе — каза той.
Скоро д-р Крауфорд бе изправен и пред проблема за моите сковаващи се крака. Угрижен и несигурен, той барабанеше леко с топчестите си пръсти по мраморната плоча на мивката до леглото ми и мълчаливо ме гледаше. Мама стоеше до него, напрегната и неподвижна като подсъдим, очакващ присъда.
— Е, сега, мисис Маршъл, за тези крака. Хм, хм, да. Боя се, че можем да направим само едно. За щастие, той е храбро момче. Трябва да изпънем краката му. Единственият начин е, като го натискаме. Трябва да ги изпънем насила. Въпросът е как. Мисля, че най-добре би било да го поставяте всяка сутрин на масата и с цялата си тежест да натискате колената, докато краката се изправят. Трябва да се изпънат върху масата. Да речем, три пъти. Да, три пъти е достатъчно, струва ми се. Да речем, първия ден два пъти.
— Ще го боли ли много? — попита мама.
— Страхувам се, да! — д-р Крауфорд замълча, а после добави: — Ще ви е нужна много смелост.
Всяка сутрин, когато мама ме поставяше да легна по гръб върху кухненската маса, аз гледах картината с подплашените коне, окачена върху комина над огнището. Това беше гравюра, представляваща бял и черен кон, притиснали се от ужас един о друг, а на тъмния фон на бурята и дъжда, на няколко сантиметра пред разширените им ноздри, се открояваше зигзагообразна светкавица. На отсрещната стена продължението на картината показваше как конете се носят в галоп с изпънати крака и развети гриви.
Понякога татко, който вземаше всички картини много сериозно, заставаше, притворил очи, за да се съсредоточи, разглеждаше конете и определяше качествата им, като че ли ги купуваше. Веднъж ми каза:
— Арабски са, вярно, но нечистокръвни. Кобилата има подутина на бабковата става. Погледни глезена й!
Негодувах срещу всяка забележка против тези коне. Те бяха много важни за мене: всяка сутрин аз бягах заедно с тях от непоносимата болка. Нашите страхове се сливаха в един общ страх, който ни свързваше като другари в беда.
Мама поставяше двете си ръце върху свитите ми колена и стиснала здраво очи, тъй, че спуснатите клепачи да задържат сълзите й, тя наблягаше с всичка сила върху краката ми, докато под нейната тежест те се изправяха върху масата. При изпъването палците ми се разтваряха, после се изкривяваха надолу и встрани като нокти на хищна птица. Когато сухожилията под колената ми започваха да се разпъват и разтеглят, аз запищявах от болка и с широко отворени очи и поглед, вперен в ужасените коне над огнището, аз виках на конете, докато палците ми се извиваха в агония:
— О, коне, коне, коне… О, коне, коне…