Алан Маршал
Мога да прескачам локви (31)

XXXI

Мама не научи, че съм си раздрал крака. Винаги сам се грижех за раните си — тя ми даваше съд с гореща вода, чисти превръзки и вата, която поставях между пръстите на краката си. Веднъж-дваж се колебаех дали да не й кажа, защото раните върху премръзналото месо отказваха да заздравеят, но после времето се затопли и те бързо минаха.

Продължавах да водя Старлинг на водопой. Обаче не го пришпорвах, преди да е поел по широкия път към училище и отклонението за задната пътека да остане зад гърба ми.

Опитвах се да яздя, като се държа само с една ръка за седлото, но поради изкривения ми гръбнак аз се наклонявах много наляво и с една ръка върху лъка имаше опасност да падна на тази страна.

Един ден подкарах Старлинг в раван и започнах да опитвам хватки на различни места на седлото. Търсех да се уловя по-удобно. Поради изкривяването ми наляво, като се отпуснех добре, лявата ми ръка стигаше по-ниско от дясната. Преместих се малко надясно върху седлото и пъхнах лявата си ръка под крилото на седлото, под крака ми. Уловил подпругата точно където тя влизаше в крилото, аз можех да разчитам на вътрешния ръб на седлото за противодействие на наклона надясно или като я тегля, да избягна наклоняването наляво.

За първи път се почувствувах напълно сигурен. Кръстосах юздите, улових ги с дясната ръка и хванах подпругата с лявата. Пришпорих Старлинг в лек галоп. Ритмичният му ход не ме помръдваше от седлото. Седях спокойно, пазех равновесие добре, повдигах се и се отпусках едновременно с движенията на коня и изпитвах чувство на сигурност и доверие, което досега не познавах.

При това аз можех да управлявам коня! С едно движение на ръката го обръщах надясно или наляво. Когато той завиваше, аз се наклонявах с него, а когато се изправяше и тръгваше равномерно, аз също се изправях. Уловил ремъка по този начин, аз бях като привързан към седлото и можех да използувам тази зависимост, за да се нагаждам веднага към изискваното от движението положение.

Известно време препускахме леко и изведнъж, под неочакван импулс, аз извиках на Старлинг да увеличи скоростта. Почувствувах как тялото му се изпъва и той преминава в силен галоп. Ритмичното полюляване отстъпи място на гладък бяг и бързият тропот на копитата се издигаше към мен като музика.

Преживяването беше твърде величествено и аз не исках да го повтарям, за да не го изхабя в един ден. Подкарах Старлинг към училище ходом и запях. Не изчаках Боб да ме свали — свлякох се сам и паднах на земята. Изпълзях до патериците, подпрени на стената, и се изправих. После отведох Старлинг в двора за конете. След като го разседлах и пуснах, аз се облегнах на оградата и останах да го гледам така, докато звънецът изби.

Този следобед не можех да внимавам в уроците. Мислех си за татко. Колко доволен щеше да бъде, когато види, че мога да яздя! Исках на другия ден да си ида със Старлинг и да го изненадам, но знаех какви въпроси ще ми зададе и чувствувах, че за да твърдя, че действително мога да яздя, трябваше да се науча да се качвам и слизам от коня сам. Смятах, че ще мога скоро да постигна и това. Ако слизах от коня на мястото, където оставях патериците си, бих могъл да увисвам с една ръка на седлото, за да ги хвана и поставя под мишниците си, с възсядането обаче беше нещо друго: за да се вдигна от земята, стъпил върху стреме, ми бяха нужни силни крака. Трябваше да се потърси друг начин.

Спомнях си за една от моите лудории в къщи: поставях една ръка върху гордата преграда на портата, друга върху облегалката на патерицата и бавно се вдигах, докато стигна височината на портата. Това беше упражнение за сила и аз често го тренирах. Реших да опитам, като, се опра върху Старлинг вместо на портата. Ако той останеше спокоен, щях да го направя.

На следващия ден пробвах, но Старлинг се движеше и аз няколко пъти падах. Накарах Джо да го държи и сложих ръка на лъка на седлото, а другата върху събраните заедно патерици. Поех въздух, залюлях се и се метнах на седлото. Нанизах патериците на дясната си ръка, решен да ги взема със себе си, но те подплашиха Старлинг и трябваше да ги подам на Джо.

Всеки ден Джо държеше Старлинг, докато го възседна, но след две седмици конят свикна и аз се мятах на гърба му, а той оставаше неподвижен, докато седна. Нямаше нужда Джо да го държи. Все още обаче оставаше неразрешен проблемът за патериците.

Показах на Боб как искам да ги нося — нанизани на дясната ми ръка — и го помолих известно време да язди Старлинг и да носи патериците ми по този начин. Той се съгласи и го правеше всеки ден след училище. Най-после Старлинг престана да се страхува от тях и вече ме оставяше да ги взимам. При спокоен ход патериците леко се удряха в хълбока му, при галоп острият им край се мяташе навън, но конят не се плашеше.

Старлинг не беше упорит и аз лесно го управлявах с една ръка. Яздех с къси поводи, тъй че, като се дръпна назад, да мога към силата на ръката си да прибавя и тежестта на тялото. Той се подчиняваше на движението на ръката ми и завиваше в желаната от мен посока. Скоро започнах да го яздя като дресирано пони. Оказа се, че ако пъхна ръката, с която държах подпругата под възглавницата на седлото, аз можех да се повдигам при тръс и дните на моето друсане свършиха.

Старлинг не се плашеше. Той винаги яздеше в права линия, аз се чувствувах сигурен и не се страхувах, че може да ме изхвърли от седлото. Не разбирах, че за да не изхвръкнеш при някое внезапно подплашване на коня, са нужни нормални крака, защото не бях преживявал такова нещо. Мислех си, че конят може да ме изхвърли само ако се изправи на задните си крака, и започнах да яздя по-рисковано дори от момчетата в училище.

Галопирах през неравен терен и отмъщавах за изпитанието, което той представляваше за моите патерици, като го прекосявах със стоманено здрави крака — краката на Старлинг, които чувствувах като свои.

Със Старлинг аз се катерех по възвишения и стръмни брегове, които другите момчета избягваха, защото пеша аз бях този, който свивах настрана, докато те се катереха.

Сега преживяванията на моите другари бяха и мои. По време на обедната почивка аз съзнателно търсех места, по които мъчно бих ходил пеша, и като минавах по тях върху коня, аз се изравнявах с другарите си. Разбира се, не съзнавах, че това е подбудата. Яздех през такива местности, защото ми доставяше удоволствие — така си обяснявах.

Понякога препусках галоп нагоре по задния път. Завоят накрая беше остър и рязко стъпваше на шосето. На отсрещния ъгъл се издигаше презвитерианската черква, затова този ъгъл беше известен като „черковния ъгъл“.

Един ден взех този завой в галоп. Започваше да вали и аз исках да стигна до училище, преди да се намокря. По пътеката през черквата вървеше една жена. Внезапно тя разтвори чадъра си и Старлинг рязко се дръпна.

Почувствувах, че падам, и се опитах да измъкна „лошия“ си крак от стремето. Ужасявах се от мисълта, че конят ще ме повлече. Татко беше видял човек влачен от кон със закачено в стремето стъпало, и аз не можех да забравя описанието на препускащия кон и подмятащото се тяло.

Когато паднах на паважа и разбрах, че съм освободен от седлото, почувствувах само облекчение. Останах да лежа така и се питах дали нещо не ми е счупено, после седнах и опипах краката и ръцете си. Те бяха болезнено натъртени, на главата ми се надигаше цицина, а лакътят ми беше издран от камъните.

Старлинг тичаше към училището и знаех, че Боб и Джо скоро ще пристигнат с патериците. Започнах да чистя панталоните си и едва тогава забелязах жената, която беше разтворила чадъра. Тя тичаше към мен и лицето й издаваше такава тревога и грижа, че бързо се огледах за да видя какво ужасно нещо се беше случило зад мен, което не бях забелязал. Но бях сам.

— О! — викаше тя. — О! Ти падна! Видях те! Бедното момче! Нарани ли се? О! Никога няма да го забравя!

Познах я — беше госпожа Конлън, наша позната. Помислих си: „Тя ще каже на мама, че съм паднал. Още утре трябва да покажа на татко, че мога да яздя.“

Мисис Конлън остави пакетите си на земята, сложи ръка на рамото ми и се взря в лицето ми с полуотворена уста.

— Нарани ли се, Алън? Кажи ми! Какво ще каже бедната ти майка! Проговори нещо!

— Нищо ми няма, мисис Конлън — уверих я аз, — чакам патериците си. Джо Кармайкъл ще ми ги донесе, като види понито само.

Вярвах в Джо — той се грижеше за тези неща. Боб щеше да дотича възбуден и развълнуван и цял свят щеше да научи за злополуката. Джо, напротив, щеше да избърза мълчаливо с патериците в ръце и щеше да измисли как да потуши случилото се.

— Ти не трябва да яздиш понита, Алън — продължаваше мисис Конлън. Тя изтупваше праха от раменете ми. — Ще се пребиеш някой ден, ще видиш! — гласът й прозвуча нежно и мило, тя коленичи до мен, наведе глава, доближи лицето си до моето и ми се усмихна приятно. — Ти не си като другите момчета. Не трябва да го забравяш! Ти не можеш да правиш това, което правят те. Ако твоят нещастен баща и майка ти знаят, че яздиш понита, това би ги съкрушило. Обещай ми, че няма да яздиш повече. Хайде!

За мое голямо учудване видях в очите й сълзи. Изпитах желание да я утеша, да й кажа, че ми е мъчно за нея. Искаше ми се да й дам нещо — някакъв подарък или вещ, която щеше да я накара да се усмихне и да се почувствува щастлива. Толкова много скръб виждах у възрастните, които разговаряха с мен! Каквото и да им разправях, не можех да споделя щастието си с тях. Те упорито се държаха за скръбта, а аз не виждах причина за нея.

Боб и Джо се зададоха тичешком. Джо носеше патериците ми. Г-жа Конлън въздъхна, изправи се и докато Джо ми помагаше да се вдигна и наглася патериците си, продължаваше да ме гледа с трагични очи.

— Какво стана? — искаше да знае той.

— Уплаши се и ме хвърли — казах. — Нищо ми няма.

— Всички трябва да пазим пълно мълчание — прошепна Джо и погледна крадешком към мисис Конлън. — Дръж си езика, иначе вече няма да ти разрешат да се качиш на кон.

Сбогувах се с мисис Конлън, която ми напомни, преди да си тръгне:

— Не забравяй какво ти казах, Алън!

— Най-важното е — каза Джо, като ме огледа отгоре до долу, когато тръгнахме към училище, — че нямаш повреди и ходиш не по-зле от друг път.