Алан Маршал
Мога да прескачам локви (17)

XVII

Джо Кармайкъл живееше близо до нас. Часовете след училище прекарвахме почти винаги заедно. Събота следобед ходехме на лов, а през седмицата вечер поставяхме капани и всяка сутрин рано ги проверявахме. Знаехме имената на всички птици, които живееха в горите наоколо. Познавахме навиците им, местата, където си виеха гнездата, и всеки от нас притежаваше колекция от яйца, подредени в картонени кутии, до половина пълни с трици.

Джо имаше свежо, румено лице и тихата му усмивка се харесваше на възрастните. Той сваляше шапка, когато поздравяваше жени, и беше готов да услужи на всеки. Никога не се караше, но държеше упорито на мнението си, макар и да не го защищаваше.

Бащата на Джо работеше при мисис Карутърс. Беше общ работник в имението и всяка сутрин призори, яхнал Тони — понито си, той минаваше покрай нашата порта и се връщаше вечер, когато падаше мрак. Имаше руси мустаци и татко казваше, че е най-честният човек в окръга. Мисис Карутърс му плащаше 25 шилинга на седмица, но си удържаше по 5 шилинга наем за къщата. Тя беше построена върху парцел от един акър^[1] и там той гледаше собствена крава.

Мисис Кармайкъл беше слаба, дребна жена. Гладко прибраната си назад коса тя завиваше над ушите като две плътно прилепнали крила, които се събираха в кок на тила й. Тя переше в кръгли дървени корита, направени от преполовени бурета и докато търкаше дрехите, си тананикаше някаква мелодия. Песента беше винаги една и съща: без извивки, простичка, израз на радост. В тихите летни вечери, когато се приближавах през дърветата към дома им, песента излиташе от пералнята, устремена към мен като поздрав, а аз се спирах, за да я послушам.

Мисис Кармайкъл приготвяше кечъп^[2] от гъбите, които беряхме. Нареждаше ги в тавичка на един ред, поръсваше ги със сол и след известно време върху спорите се събираха капчици розов сок — първите капчици кечъп.

Мисис Кармайкъл отглеждаше кокошки, патици, гъски и едно прасе. Щом прасето пораснеше достатъчно, мистър Кармайкъл го заколваше, попарваше го в бъчва с вряла вода и изстъргваше четината. После го осоляваше и го окачваше в една малка колибка, направена от чували. На пода на колибката запалваше огън от зелени листа и димът се промъкваше навън през цепнатините. След това прасето се превръщаше на бекон. Той винаги даваше на татко едно парче и татко твърдеше, че по-хубав бекон никога не е ял.

Когато отивах у тях, мисис Кармайкъл ми казваше с усмивка:

— А, ето те и теб! — и добавяше: — Сега ще намажа за теб и Джо хляб със сладко. Минутка само и филиите ще са готови.

Мисис Кармайкъл не забелязваше моите патерици. През всичките онези години тя нито веднъж не ги спомена. Никога не ги погледна — нито краката или гърба ми. Тя винаги ме гледаше в лицето.

Говореше с мен, сякаш не знаеше, че не мога да тичам като другите момчета.

— Тичай сега да намериш Джо! — обикновено казваше тя, или: — С това ваше тичане подир зайци и капани ще станете кожа и кости. Седнете да хапнете по един залък.

Мечтаех да мога да направя нещо за нея, например къщата й да се подпали, и аз да се хвърля в огъня и да спася живота й.

Джо имаше братче — Анди, което още не ходеше на училище и Джо трябваше да се грижи за него. Анди беше истинско бреме за нас.

Той беше светлорус и тичаше като кенгуру. Доста време трябваше на Джо, за да го улови, ако искаше да го напляска. Анди беше повратлив като див заек и много се гордееше с тази си способност. Понякога той нарочно замеряше Джо с кравешки тор, за да го предизвика. Джо не тичаше бързо, но тръгнеше ли по някоя диря, той не я изпускаше — същинско ловджийско куче. Анди скоро капваше, но точно когато Джо посегнеше да го улови, той надаваше отчаян писък, при който майка му изскачаше от пералнята.

— Какво си наумил пак? — викаше тя на Джо. — Пусни момчето! Нищо не ти е направил.

При звука на майчиния си глас Джо спираше като дресиран кон, а Анди офейкваше моментално и скрит зад някое дърво, се хилеше и ни се плезеше.

При това положение, за да му зашлеви някоя плесница, Джо трябваше да го подмамва далеч от къщи. Но писъците на Анди се чуваха от цяла миля и се налагаше Джо да го води доста надалеч, докато те замрат. Джо често повтаряше:

— Анди не заслужава да се занимаваме с него.

Но ако някой друг кажеше нещо против Анди, Джо се наежваше като петел.

Джо имаше две кучета — Дъми и Роувър. Дъми беше чистокръвна хрътка, жълта на цвят, и скимтеше, ако я, натиснеш по гърба. Джо обясняваше това с обстоятелството, че веднъж Дъми бе попаднала под колелата на някаква двуколка и още не можела да забрави това преживяване.

— Ако не беше газена от двуколка — обясняваше Джо, — Дъми непременно би спечелила купата Ватерло.

Злополуката не се беше отразила на бързината й и в гората Дъми бягаше великолепно. Ние с Джо обичахме да се хвалим с нея, щом в училище станеше дума за кучета.

Роувър беше мелез. Когато махаше опашка, той оголваше зъбите си, а щом му заговорехме, допълзяваше в краката ни, лягаше по гръб и се търкаляше насам-натам, за да изрази своята преданост. Много ценяхме Роувър.

Аз не вземах Мег на лов със себе си, но имах друго куче — Спот. То не беше бързо като Дъми, но при преследването из шубраците беше по-добро и имаше по-яки крака. Едно мъжко кенгуру го бе наранило като съвсем малко кученце и оттогава то имаше страх от тези животни, но беше добър зайчар.

С трите кучета пред нас, заровили носове в тревата и храстите, всяка събота следобед Джо и аз тръгвахме на лов за зайци. Кожите продавахме на един брадат търговец, който минаваше веднъж в седмицата с фургона си покрай къщата на Джо. Получените пари събирахме в една тенекиена кутия. Спестявахме, за да си купим „Книга за птиците“ от Лич. Според нас, това беше най-прекрасната книга на света.

— Може би Библията е по-хубава — се разколеба веднъж Джо. Понякога той изпадаше в религиозни настроения.

Отвъд ниските храсти, които заобикаляха езерото, се простираше гората, а зад нея бяха пасбищата на фермерите, из които винаги можехме да вдигнем някой заек.

По време на тези ловни експедиции Джо нагаждаше крачката си към моята. Когато дъждосвирците се вдигаха с тревожни крясъци от туфите висока трева, той не се втурваше напред да търси сам гнездата им, а продължаваше да върви редом с мен. Никога не ми отнемаше радостта на откритието. Ако зърнеше преди мен прегърбената фигура на затаен в дупката си заек, той ме предупреждаваше с усилени ръкомахания и беззвучни движения на устата, които заменяха настойчивите викове. Аз се люшвах към него върху патериците, като ги вдигах и свалях с напрегнато внимание, за да не правя шум. После двамата заедно наблюдавахме заека, който седеше, извил гръб и вперил ококорените си уплашени очи в нас, с прилепнали назад върху гърба му дълги уши. При звука на приближаващите се кучета заекът изопваше уши и ги притискаше още по-плътно към извития си гръб и едва при нашия вик с един скок се впускаше в бяг към далечния хълм, обрасъл с висока трева.

— Тук непременно ще вдигнем някой — казах на Джо една слънчева утрин, когато нагазихме високата трева. Носехме си обеда, а по петите ни вървеше Анди. — Има ги със стотици тук — само като погледнеш, ще разбереш. Извикай Дъми. Анди, ти стой назад.

— Искам с вас — в гласа на Анди прозвуча нотка на протест.

— Не се захващай с него, преди да сме започнали — предупреди ме Джо. — Ако захленчи отсега, ще подплаши всички зайци наоколо.

Анди изслуша забележката с явно задоволство.

— Нито един няма да остане — съгласи се той и поклати одобрително глава.

Погледнах внимателно Анди и реших да не настоявам повече.

— Добре, ела с мен, Анди. Аз ще се кача на хълма, за да ги спирам да не се промушват през дупките на Бейкъровата ограда. Джо ще ги изтласква натам. Не пускай кучетата, докато не извикам „готово“ — обърнах се към Джо.

— Тук, назад! — извика Джо на Роувър. Кучето легна в краката на Джо и се обърна по гръб с молба за прошка. — Стани! — заповяда остро Джо.

— Хайде, Анди! — изкомандувах хлапето аз.

— Да, върви с Алън, Анди — каза Джо. Той с удоволствие се освобождаваше от него.

Стигнахме оградата от телена мрежа, която беше опъната по хребета на възвишението. Накарах Анди да седне край една малка кръгла дупка на мрежата, по краищата на която висяха кафеникави косми.

— Сядай тук, за да не могат да минават през дупката.

— Ами ако ме нападнат? — Анди не беше напълно убеден в разумността на моята тактика.

— Глупости, ще те нападнат! — Анди ме вбеси.

Върнах се малко назад и извиках на Джо:

— Запуших дупката с Анди. Вдигай някой.

— Хайде, дръжте! — извика Джо на кучетата.

Роувър, който винаги пръв откриваше заека, се отърси изведнъж от своето смирено държание и изпълнен с войнствен заряд, се хвърли в туфите. По петите го следваха Дъми и Спот, които скачаха високо над тревата с изпънати вратове. Те обръщаха глави насам-натам и зорко претърсваха ивиците земя между туфите, за да зърнат късчето козина, което издаваше подгонения заек.

И ето Роувър излая и се хвърли към една туфа, от която с грациозен скок се вдигна заек. Това вече не беше нещастното подплашено създание, което търсеше прикритие във високата трева: ушите на заека се изправиха и той тичаше уверено. След като направи първите три скока, сякаш за да уравновеси стъпката си, той изпъна крака в плавен бяг по дирята, която водеше към дупката.

Дъми, усетила главата на Спот до задницата си, се втурна безшумно след него. Тялото на кучето беше гъвкаво като лък. То се извиваше и изопваше при всеки скок. Главата не участвуваше в това движение — тя беше проточена напред с ужасна целеустременост. Първите няколко ярда скоковете на Дъми бяха конвулсивни и пълни с напрежение, после кучето набра обичайната си скорост и тичането му стана леко и ритмично.

Непосредствено зад нея по същия начин тичаше Спот, а по-назад лаеше и джафкаше Роувър. Дългата му козина се развяваше, той се мъчеше да не ги изгуби из очи и се нахвърляше върху изпречилата му се трева, като че тя беше някаква организирана вражеска съпротива.

Заекът все още не беше толкова подплашен, че да напрегне всички сили. Уверен в своето избавление, той тичаше по пътечката, вирнал дългите си уши, изправил високо глава и от време на време подскачаше. Едва когато наближи дупката и чу нашите викове, той се изплаши: обърна се бързо, сви уши, за да се прикрие, и хукна през тревата. Дъми, която бягаше по петите му, спря рязко и така бързо направи завоя, че се подхлъзна и камъчетата, разхвърчали се изпод лапите й, се изсипаха като дъжд по моряшката куртка на Анди и по ръката, която бе вдигнал, за да запази лицето си.

Останалият по-назад Спот се хвърли към заека и се опита да му пресече пътя, но той спря бързо, направи пълен кръг и се стрелна назад между двете кучета. Дъми, окопитила се вече от несполучливото си обръщане, приближи заека и разтвори челюсти, за да го сграбчи, като се изравни с него. Но заекът отново спря неочаквано и изплашен вече до смърт, хукна през пасбището с двете кучета по петите му.

— Дръж! Хвани го! — крещях аз и подскачах из тревата към тях.

Джо, който също тичаше натам, викаше:

— Дръж го, момче! Дръж го!

В средата на ливадата Дъми принуди заека да се обърне още веднъж, а Спот го пресрещна под ъгъл и го накара отново да смени посоката, в резултат на което Спот се подхлъзна, а заекът се отправи към храстите, следван от Дъми, която с всеки скок печелеше преднина.

Спот отново се опита да пресече пътя на заека и докато Дъми се отби, за да заобиколи, той се хвърли подир животното и го последва сред храстите и папратите, без да намали скоростта си.

Там ще го изгубим — запъхтян каза Джо, който се изкачваше към мен.

Стояхме и гледахме храстите. Изведнъж някъде навътре в шубрака се разнесе висок лай, вой и после тишина.

— Набучил се е — извиках уплашено и погледнах Джо с отчаяна надежда, че той ще намери друго обяснение.

— Така изглежда — каза Джо.

— Утрепал се е — прошепна Анди уплашено.

— Ти мълчи! — сряза го Джо.

Претърсихме храстите и намерихме Спот. Той лежеше върху папратите с окървавени гърди, а по сухия клон, който го беше пробол, имаше кръв — един прекършен клон, скрит под папратите и остър като кама.

Покрихме Спот с клони, за да не се вижда, и се върнахме в къщи. Аз не заплаках, докато не намерих татко в стаята с хамутите и му разказах всичко.

— Тежко — каза той, — зная. Но той не е разбрал какво го е промушило.

— Дали го е боляло? — попитах със сълзи в очите.

— Не — уверено отвърна татко, — не е почувствувал нищо. Където и да е сега, той още мисли, че тича — татко ме изгледа замислено и добави: — Би му било много мъчно, ако знаеше, че ти си така сломен загдето той спи там в гората върху папратите.

Престанах да плача.

— Само защото ще ми липсва — обясних му аз.

— Зная, зная — каза татко ласкаво.