Алан Маршал
Мога да прескачам локви (12)

XII

Татко ме заведе в двора и ми каза да го гледам как смазва двуколката.

— Знаеш ли, че в неделя е празникът? — ме попита той, докато повдигаше едно от колелата.

— Празникът! — извиках, развълнуван при мисълта за годишния пикник на неделното училище. — Ще идем ли?

— Да.

Изведнъж разочарованието ме прониза като нож и с променен глас добавих:

— Няма да мога да бягам.

— Не! — остро каза татко. С рязко движение той перна повдигнатото колело и известно време наблюдава въртенето му. — Няма значение.

Знаех, че има значение. Татко винаги твърдеше, че трябва да стана бегач и да печеля състезания, както самия той на времето си. А сега аз не можех да спечеля никакво състезание — поне докато не оздравея, а това нямаше да стане до празника. Не исках да го натъжавам и затова казах:

— Както и да е, навярно пак щях да погледна назад.

Винаги бях най-мъничкият участник в детските състезания на празника на неделното училище и организаторите се стараеха да ми помогнат да пресека лентата преди по-големите момчета, с които се състезавах. Миналата година ми определиха старт по средата на пистата — авантаж, от който не се нуждаех, защото, когато не ме гледаха толкова хора, тичах отлично. Но не бях печелил състезание и всички искаха да ми помогнат.

Татко ме записваше за всяко състезание с голяма надежда. Сутринта на този последен пикник, когато още можех да тичам като другите момчета, той ми обясни какво трябваше да правя след изстрела на пистолета. Ентусиазмът, с който приемах неговите съвети, му направи такова впечатление, че на закуска той заяви:

— Днес Алън ще спечели състезанието.

Изслушах това пророкуване, както човек приема божествено предзнаменование: татко каза, че ще спечеля състезанието, значи днес трябваше да победя. Всяка друга възможност бе изключена. През следващия час, преди да потеглим, аз уведомявах за своята предстояща победа всеки ездач, който минаваше покрай нашата порта.

Пикникът се устройваше на три мили от селището покрай брега на река Турала. На този ден предишната година татко ни заведе до там с триместната двуколка. Аз седях с него и мама на предната седалка, а Мери и Джейн отзад, една срещу друга.

Мъжете от чифлиците и стопанствата в гората, тръгнали за тържеството, смятаха пътуването дотам за чудесен повод да покажат качествата на своите коне. В продължение на три мили до реката колелата на двуколките се въртяха с бясна бързина, чакъл хвърчеше изпод мятащите се копита и всеки предизвикваше другия да се състезава за славата на своя кон.

Успоредно с шосето, върху просторната тревна площ, вървеше черен път, утъпкан от колари, които изпробваха конете си. Върху меката пръст на този път личаха три дълбоки непрекъснати ивици — две външни от колелата на превозните средства, а по-широката в средата — от копитата на конете. Черният път се виеше покрай дънери, заобикаляше езера, промъкваше се, притиснат между дървета, докато най-сетне, принуден от някой дълбок дол, отново се съединяваше с шосето. Но не задълго, щом отминеше препятствието, той отново слизаше върху тревата и следваше своето лъкатушещо русло, за да изчезне най-сетне отвъд някой хълм на хоризонта.

Татко караше винаги по този път, изпъстрен с падини и дупки, и двуколката се люлееше и подскачаше възхитително, щом той „докоснеше“ Принц с камшика.

Принц беше слаб, червеникав жребец с римски нос, но татко казваше, че можел да препуска като хала. Той тичаше с широка крачка и вдигаше едновременно предните и задните си крака, затова често чукаше подковите си, които издаваха остър звънтящ звук.

Обичах този звук, по същата причина поради която обичах обувките ми да скърцат: при ходене скърцащите обуща показваха, че съм мъж, а звънтящите копита на Принц показваха, че той е кон, който умее да тича. Татко обаче не обичаше този навик на Принц и за да го отучи, направи предните му подкови по-тежки.

Щом Принц стъпеше на черния път и усетеше, че татко опъва юздите, за да го „постегне“ както казваше той, ушите му прилепваха назад, задницата му се снишаваше, той размахваше силните си крака в дълги ритмични скокове и колелата на двуколката запяваха в такт с тях.

На мен също ми се поискваше да запея, защото обичах вятърът да брули лицето ми и хвърчащите изпод копитата камъчета и прах да шибат бузите ми. Обичах да гледам ръцете на татко, стиснали юздите, докато задминавахме кабриолети и двуколки, в които познати мъже се навеждаха напред, опъваха отпуснатите юзди или размахваха камшици и с викове подканяха конете си да напрегнат всички сили.

— Хоп, хоп! — викаше татко.

В това възклицание, с което той обяздваше конете, звучеше някакъв властен, повелителен повик и животните се отзоваваха на него и се впускаха стремително напред.

Седнал на слънце, с одеяло върху коленете, загледан как татко смазва двуколката, сега аз си мислех за онзи ден преди една година, когато той победи Макфърсън.

Татко никога не поглеждаше назад към съперниците, които го предизвикваха. Погледът му беше вперен напред и той все се усмихваше.

— Едно лошо друсане и губиш цял ярд — казваше той.

А аз винаги се обръщах назад. Гледката ме вълнуваше: главата на могъщия кон до задните колела на нашата двуколка, разширените му ноздри, ивиците пяна върху шията му. Спомням си, че тогава пак се бях обърнал назад към Макфърсън.

— Макфърсън ни настига, татко! — предупредих аз, когато по шосето към нас приближи двуколка с жълти колела.

Седналият на предната седалка мъж с пепеляворуса брада размахваше камшик над сив раванлия кон. Двуколката почти се изравни с нас на едно място, където прашният коловоз започваше да се приближава към шосето.

— Да върви по дяволите! — изръмжа татко. Изправи се от седалката, наведе се напред, скъси юздите и хвърли бърз поглед към пътя, който на стотина ярда разстояние се съединяваше с шосето, за да избегне един канал. След моста черният път отново се отделяше, но върху канала можеше да мине само една кола.

— Към шосето, хубавецо! — извика татко и перна Принц с камшика. Големият кон се сниши в още по-разтегната крачка и пътят се изравни с шосето.

— По дяволите! — извика Макфърсън. — Дръпни се от пътя, проклет да си Маршъл! — Макфърсън беше черковен настоятел и знаеше всичко за пъкъла и дяволите, но не познаваше Принц.

— Ще те мина! — изкрещя татко. — Хоп! Хоп! — и Принц даде онова „малко още“, което татко знаеше, че може да очаква от него. Летящата двуколка се вряза под носа на Макфърсъновия сив кон, докосна шосето, изтрополи по моста сред облак прах, и пак потъна в тишината на мекия път, като остави Макфърсън да псува зад нас и да размахва камшика си.

— Дявол да го вземе! — възкликна татко. — Той си мислеше, че ще му се дам! Ако бях с браната, щях да го оставя далеч назад!

На път за празника на неделното училище татко винаги ругаеше много.

— Не забравяй къде отиваме! — напомни му мама.

— Добре — съгласи се той. — Ей, по дяволите! Ето го Роджърс с новия дорест кон. Хоп! Хоп!

Но ние вече бяхме превалили последното възвишение и мястото за пикника се разкри под нас. Край поляната течеше реката. Сянката на огромния железопътен мост, протегнат над нея, играеше върху водата, а после се отпускаше неподвижно върху просторните ливади покрай бреговете й.

Върху ливадата вече играеха деца. Възрастните, наведени над кошници, разопаковаха чаши и чинии, вадеха загънати в хартия сладкиши и редяха подноси със сандвичи.

Конете, привързани към една ограда, която се виеше по близката височина, почиваха с наведени глави и разкопчани хамути. Някои от тях подмятаха торбите със зоб и издухваха праха от ноздрите си.

Долу под моста, струпани под сенките на пилоните, стояха кабриолети и двуколки с празни тегличи.

Татко закара нашата двуколка между две от тези високи колони и ние се изтърколихме на земята почти преди неговото „пър, стой“ и дръпването на поводите да спрат коня.

Бегом се отправих към реката. Приятно ми беше да я гледам. Гладката повърхност на течащата вода се нагърчваше около стъблата на папура. Островърхите плоски листа на тръстиките се полюляваха напред-назад, а от дъното на дълбоките вирове се надигаха сребърни мехурчета и се пукаха на повърхността сред бягащи кръгообразни вълнички.

Стари червени евкалипти растяха покрай брега и техните клони се надвесваха над водата, някои толкова ниско, че течението подхващаше листата им, влачеше ги известно време със себе си и после отново ги пускаше. Сухи дънери на повалени дървета лежаха, вирнали своите корени край затревените дупки, в които някога бяха стояли изправени. По обрулените от времето издатини на корените човек можеше да се изкачи като по стъпала, да изследва дънера и да види къде той изчезва под водата. Корите на дънерите бяха напукани, избелени от слънцето и дъжда и аз обичах да ги пипам, да разглеждам внимателно тъканта и шарките на дървесината, да търся следи от ноктите на опосум или просто да си представям как е изглеждало дървото, когато е било здраво.

На отвъдния бряг на реката пасяха млади волове. Те вирнаха глави над високата трева и ме загледаха. Един син рибар се надигна тежко от тръстиките. После дойде Мери и ми каза, че трябва да се върна при двуколката и да се приготвя за състезанието — състезанието, което щях да спечеля! Увиснал на ръката й, аз и казах това, докато газехме из тревата. Мама седеше край двуколката и приготвяше обяда. Тя беше разстлала покривката върху тревата, а коленичил край нея, татко режеше филии месо от студения агнешки бут. Той винаги гледаше с недоверие месо, купено от касапите, и твърдеше, че овнешкото месо не е полезно, ако овцата не е заклана, докато стомахът й още е пълен с трева.

— Кучетата ги подбират и ги наблъскват в кошарите. Целите ги изпонатъртват. Месото на овца, държана без храна няколко дни, губи вкуса си — казваше той.

Сега той въртеше овнешкото бутче насам-натам върху чинията и мърмореше:

— Когато е било живо, това агне е било толкова младо, колкото съм аз сега — каза ми той. — Седни да хапнеш!

Обядвахме и после се разходихме наоколо, докато най-сетне звънецът за състезанието удари.

— Хайде сега да те заведа — каза той и бързо се сбогува с човека, с когото разговаряше. — Ще се видим по-късно, Том.

Той му махна, улови ме за ръка и ме поведе към Питър Финли, който подреждаше струпалите се момчета в стройна редица.

— Назад — повтаряше Питър. Той пристъпваше край тях и разперените му ръце подскачаха нагоре-надолу, — не се блъскайте! По-нашироко! Така е по-добре… Няма защо да бързате. Ще ви кажем кога да се приготвите. Още назад…

— Ето ви един за капак — каза му татко и ме изтика напред.

Питър се извърна:

— Аа! — възкликна той и погледна надолу към мен с весела усмивка. — Ще се опъва ли днес? — запита той татко.

— Не, изправил се е на задни крака от мерак.

Питър огледа пистата, по която трябваше да бягаме, и каза:

— Нагласи го ей там, чак до оная туфа. Оттам ще има шанс — той ме помилва по главата. — Сега покажи на твоя старец, че можеш да тичаш.

Цялата подготовка и суетня около състезанието, което щях да спечеля, ми беше интересна. Момчетата подскачаха на определените им места или се навеждаха и опираха пръсти върху земята. Татко каза, че аз няма нужда да правя така. Тръгнахме с него между двете дълги редици хора. Всички, които познавах, бяха тук, гледаха ни и ни се усмихваха. И мисис Картър беше тук, тя винаги ми даваше бонбон. Сега ми махна с ръка:

— Тичай бързо, Алън — извика тя.

— Ето твоето място — каза татко.

Той спря, наведе се и събу обувките ми. Усетих тревата под босите си крака и ми се поиска да полудувам по нея. Започнах да подскачам.

— Спокойно каза татко, кон, който подскача никога не печели. Стой мирно и гледай лентата.

Той посочи към долния край на двете редици от хора, където двама мъже държаха опъната през пистата лента. Изглеждаше страшно далеч, но не исках да го тревожа.

— Ще стигна дотам като нищо.

— А сега, Алън, слушай — татко приклекна на пети, за да приближи лицето си до моето, — не забравяй какво съм ти казал: гръмне ли пистолетът, тичай към лентата! И няма да поглеждаш назад! Щом чуеш изстрел, тичай! Тичай с всички сили, както правиш у нас. Аз ще бъда там, при онези хора. А сега аз тръгвам — гледай само лентата и не се обръщай!

— Като спечеля, ще ми дадат наградата, нали? — го запитах аз.

— Да — каза той, — сега бъди готов. След минута пистолетът ще гръмне.

И той се отдалечи. Стана ми криво, че си отиде. Толкова много неща трябваше да помня без него.

— Готово! — извика той изведнъж от своето място в предната редица.

Обърнах се, за да видя защо не стрелят още. Момчетата стояха, наредени на една линия. Аз бях сам, изключен от общото забавление, а исках да бъда при тях. В този миг пистолетът гръмна и те започнаха да тичат. Стреснах се, като видях колко бързо започнаха да тичат. Те се надбягваха с отметнати назад глави, но още не бяха започнали да се надбягват с мен: не можеш да се състезаваш с някой, когато той не е при теб.

— Бягай, бягай! — чух татко да крещи.

Сега те се изравниха с мен и вече беше време да се състезавам с тях, но те не ме изчакаха и аз затичах след тях отчаян, ядосан и малко изненадан. Когато стигнах до лентата, тя беше вече свалена. Спрях се и заплаках. Татко дотича и ме вдигна на ръце.

— Да пукна! — ядосано възкликна той. — Защо не започна да тичаш при изстрела? Защо гледаше назад и чакаше момчетата?

— Трябваше да ги изчакам, за да се състезавам с тях. Как ще спечеля състезанието, ако бягам сам?

— Добре, не плачи! Все пак ще те направим бегач.

Но това беше преди години.

Може би и той мислеше за тази случка, докато въртеше колелото на двуколката, а аз седях в количката си и го наблюдавах с одеялото върху сакатите си крака.

— Този път няма да можеш да бягаш — каза най-после той, — но искам да наблюдаваш как другите тичат. Ще застанеш близо до лентата. Тичай с тях, докато ги гледаш. Когато първият пресече лентата, пресечи я с него.

— Как? — не разбрах какво искаше да каже татко.

— Помисли малко — каза той.

Баща ми влезе в стаята с хамутите, за да вземе смазката за оста, а аз се замислих. Върна се, остави кутията на земята до двуколката, избърса ръце в един парцал и продължи:

— Някога имах една черна кучка, австралийски мелез. Тичаше като куршум. Бягаше наравно с всяка самка кенгуру и настигаше мъжкар на сто ярда. Случваше се да подплаши стадо, да подгони някое кенгуру и да го повали, като захапе основата на опашката му, докато животното е още във въздуха. Никога не се мяташе върху раменете, както правят другите кучета. И никога не изпущаше. Тя беше най-хубавото куче, което съм имал. Един приятел ми предложи 5 лири за нея.

— А ти защо не я продаде, татко? — запитах аз.

— Е, разбираш ли, бях я отгледал от малко паленце. Наричах я Беси.

— Иска ми се да я имаме сега.

— Да, и на мен също. И така, веднъж Беси набоде рамото си и на нараненото място се образува страшна бучка. Вече не можеше да тича, но аз въпреки това я взимах със себе си и докато другите кучета тичаха, тя лаеше. Никога не съм виждал куче, което да се вълнува толкова много при лов. А забележи, тя самата не участвуваше. Спомням си, веднъж завардихме един самец и той застана с гръб към едно дърво. Когато Бриндъл — един друг австралийски мелез, който имах, — та, когато Бриндъл го нападна, кенгуруто го разпра от рамото до слабината, а в мига, в който той го докосна, Беси изскимтя. Дявол да го вземе, изскимтя. Никога не съм виждал куче да гони по този начин, да се хвърля в схватки и при това само с лаене.

— Обичам да слушам, когато ми разправяш за нея, татко — казах, изпълнен с желание да чуя още нещо.

— Да, ти трябва да си като нея. Бий се и тичай, състезавай се и язди, докато гледаш другите. И викай колкото щеш! Забрави краката си! Отсега нататък и аз ще ги забравя!