Алан Маршал
Мога да прескачам локви (23)

XXIII

Обикновено мъжете говореха с мен покровителствено — както и с повечето деца. А в присъствието на други възрастни изглежда им доставяше удоволствие да предизвикват смях за моя сметка — не защото искаха да ме наскърбят, а защото моята наивност ги изкушаваше да се шегуват.

— Алън, яздил ли си скоро някой буен кон? — питаха те. Аз приемах въпроса сериозно, понеже не можех да се видя през техните очи.

— Не — отвръщах, — но скоро ще започна!

Това се приемаше като повод за смях и шегаджията подканяше с поглед своите приятели да се включат във веселието.

— Какво ще кажете, а? Другата седмица той ще язди…

Някои мъже говореха с мен кратко и рязко, тъй като смятаха, че децата са скучни и не могат да кажат нищо интересно. Изправен пред такива хора, аз не намирах обща тема за разговор и мълчах неловко в тяхно присъствие.

От друга страна, открих, че скитниците и обитателите на гората, които живееха усамотено, често се чувствуваха неловко и несигурно, когато някое дете ги заговори, но ако им се отвърнеше с непринудена дружелюбност, те с удоволствие продължаваха разговора.

Такъв беше и старецът Питър Мъклауд. Той извозваше трупи от горските дебри на четиридесет мили от нас. Всяка седмица пристигаше с тежко натоварена кола, прекарваше неделята с жена си и после пак поемаше обратно. Той крачеше редом с конете или се изправяше в празната каруца и си подсвиркваше някаква шотландска песен.

— Добър ден, мистър Мъклауд — виках аз.

Той спираше и разговаряше с мен като с възрастен.

— Изглежда, че ще вали — казваше той.

Аз се съгласявах.

— Каква е гората там, където ходите, мистър Мъклауд — попитах аз един ден.

— Гъста като кучешка козина — отвърна той и добави на себе си: — Да, гъста е наистина. Дявол да я вземе, много е гъста!

Той беше висок мъж с черна лъскава брада и несъразмерно дълги крака. Когато ходеше, главата му се поклащаше, а големите му ръце висяха малко пред тялото. Татко казваше, че се разгъвал като дърводелски метър, но го обичаше, и твърдеше, че бил честен мъж и можел да се бие като тигър.

— Никой в околността не може да го победи. След няколко бири той е готов да се спречка с всеки. Як, силен мъж е, макар че сърцето му е нежно, но удари ли някого, този дълго помни.

От двадесет години Питър не беше стъпвал в черква. Според татко тогава влязъл, за да гласува против присъединяването на презвитерианците към методистите.

Веднъж в Турала дошли някакви мисионери и Питър след едноседмично голямо пиене решил да се завърне в лоното на църквата. Когато разбрал обаче, че от него се иска да се откаже от всякакво пиене и пушене, той се дръпнал като подплашен кон.

„Аз пия и пуша от четиридесет години за слава на бога — казал той на татко — и ще продължа за слава на бога.“

— Такива са горе-долу отношенията на Мъклауд с бога — обясни ми татко — и аз не мисля, че той се тревожи много за него, когато превозва трупите.

Представих си гората, която ми описваше Питър, като някакво вълшебно място: сред дърветата спокойно подскачаха кенгуру, а нощем цвърчаха опосуми. Мисълта за тази непокътната гора ме вълнуваше, „Девствена гора“ я наричаше Питър — гора, която не познава брадва.

Но тя беше много далеч, Питър пътуваше два дни и половина, за да стигне до лагера на секачите, и цяла седмица спеше край каруцата си.

— Бих искал да съм на ваше място.

Беше септември и аз бях във ваканция — училището беше затворено за една седмица. Бутах стола си подир впряга на Питър, защото исках да видя как неговите пет коня ще пият от коритото. Той поеше двата коня, впрегнати на стръките, с кофа и аз го наблюдавах от стола си.

— Защо? — попита той.

— Тогава ще мога да видя девствен лес.

— Дръж! — извика той на кобилата. Тя душеше кофата, която той й подаваше. Кобилата започна да пие шумно.

— Ще те заведа — каза той. — Имам нужда от някое добро момче да ми помага. Да, ще те заведа, когато поискаш.

— Наистина ли? — попитах, без да мога да скрия вълнението си.

— Разбира се — каза той. — Питай твоя старец дали те пуска.

— Кога тръгвате?

— Утре в пет часа от къщи. Слез в пет, аз ще те взема.

— Добре, мистър Мъклауд — казах. — Благодаря ви, мистър Мъклауд, ще бъда там в пет часа.

Не исках да говоря повече. Тръгнах за в къщи с най-голямата бързина, с която ръцете ми можеха да ме носят.

Разправих на мама и татко, че мистър Мъклауд е обещал да ме заведе в гората. Татко погледна изненадано, а мама запита:

— Сигурен ли си, че го е казал сериозно, Алън?

— Да, да — отвърнах бързо. — Той иска да му помагам. Ние сме добри приятели. Той сам го каза веднъж. Заръча да питам татко дали мога да отида.

— Какво точно ти каза? — попита татко.

— Каза да съм в пет часа сутринта у тях, ако ме пуснеш.

Мама изгледа татко въпросително и той отговори на погледа й:

— Да, знам, но в крайна сметка си струва.

— Не е толкова за пътуването — каза тя. — Пиенето и лошите приказки. Знаеш какви стават мъжете в гората, откъснати от хората.

— Вярно, ще има пиене и лоши думи — съгласи се татко. — Тук си права. Но това няма да му навреди. Момче, което не е виждало пияни хора, обикновено се пристрастява към пиенето, когато порасне. Същото е и с псуването — дете, което не е чуло лоша дума, може да започне да псува като хамалин, когато порасне.

Мама ме погледна и се усмихна:

— И тъй, ти утре ни напускаш, Алън?

— Само за една седмица — казах виновно, — когато се върна, ще ви разправя всичко.

— Спомена ли мистър Мъклауд нещо за храна? — попита мама.

— Не.

— Какво имаш в къщи? — татко погледна мама.

— Имам онова парче сланина за тазвечерния чай…

— Пусни го в една торба с няколко самуна хляб. Ще му стигне. Питър има чай.

— Трябва да тръгна оттук в четири — казах аз. — Не трябва да закъснявам.

— Ще те събудя — обеща мама.

— Помагай на Питър колкото можеш, сине — каза татко. — Покажи му, че породата ти е добра. Пали огъня, докато той храни конете. Има много работи, които можеш да вършиш.

— Ще работя — казах, — честна дума, ще работя.

Не стана нужда мама да ме буди. Аз чух скърцането на дъските в коридора, когато тя излезе от спалнята. Скочих от леглото и запалих свещта. Беше тъмно и студено и не знам защо, се почувствувах подтиснат.

Когато отидох при мама, тя беше запалила огъня и приготвяше закуската.

Влязох в Мерината стая и я събудих.

— Не забравяй да храниш птиците, нали, Мери? — казах. — Пускай Пет на разходка към пет часа. Опосумът има много зелеви листа, но ще трябва да му даваш и хляб. Днес смени водата на всички, защото забравих. Папагалът обича магарешки бодили — зад конюшнята има един.

— Добре — обеща тя сънливо. — Колко е часът?

— Четири без петнадесет.

— Божичко! — възкликна тя.

Мама ми беше забъркала едно яйце и аз започнах да го ям припряно.

— Не гълтай така, Алън — каза тя, — имаш много време. Изми ли се както трябва?

— Да.

— Зад ушите?

— Да, и врата.

— Сложих ти някои неща в тази торба. Не забравяй да си чистиш зъбите със сол всяка сутрин. Четката е в торбата. Сложих и старите ти панталони. Обущата ти чисти ли са?

— Мисля, че са…

Тя погледна краката ми.

— Не, не са. Свали ги, аз ще ги лъсна.

Мама отчупи парче вакса и я разми с вода в една чинийка. Аз стоях притеснен и нетърпелив, и чаках да намаже черната течност върху обущата ми. После тя ги търка дълго, докато заблестяха, и ми помогна да ги обуя.

— Нали те учих как да връзваш обущата си? Защо правиш връзките на възел?

Мама изнесе двете торби от захар до навеса, където държах стола си, и запали клечка кибрит, докато ги наглася върху подложката за краката и привържа патериците си отстрани.

Тъмнината пощипваше мразовито. В стария евкалипт подсвиркваше стърчиопашка. За пръв път ставах толкова рано и бях развълнуван от този нов ден, все още необезпокоен от хората, все още потънал в тишината на съня.

— Никой на света не е станал още, нали?

— Не — отвърна мама, — днес ти се събуди най-пръв от всички на света. Ще бъдеш послушен, нали?

— Да — обещах аз.

Тя отвори пътната врата и аз изхвръкнах почти с пълна скорост.

— Не толкова бързо! — извика тя след мен в мрака.

Под дърветата тъмнината ме обгърна като стена и аз намалих хода. Виждах върховете на дърветата, очертани върху небето. Познавах формата на всяко от тях. Знаех къде има дупки по пътя, на кои места е по-добре да пресека и да мина на отсрещната страна, за да избягна лошите участъци.

Хубаво ми беше да се чувствувам свободен, да правя каквото искам. Нямаше възрастни да ме наставляват. Сам ръководех действията си. Исках пътят до Питър Мъклауд да продължи, но същевременно исках и да стигна по-бързо.

Скоро оставих черния път зад гърба си и стъпих на шосето. Тук вече можех да се движа по-бързо и когато наближих портата на Питър, ръцете бяха започнали да ме болят.

Приближих се към къщата и чух железните подкови на конете да звънтят върху калдъръмения под на конюшнята. Мракът скриваше Питър и конете от погледа ми, но аз ги виждах с очи, създадени от звука. Поводите подрънкваха от нетърпеливото тъпчене на едно място, зърна зоб хвърчаха от ноздрите на пръхтящите коне, а вратата на конюшнята изтрополя, когато един кон мина край нея и я бутна. Гласът на Питър издаваше команди, излая куче и от кокошарника започнаха да се обаждат петли.

Спрях пред конюшнята. Питър тъкмо впрягаше конете. Отначало той не ме позна в тъмнината. Пусна ремъка на теглича, който държеше в ръка, пристъпи към стола и се взря в мен.

— Това си ти, Алън. Да пукна! Какво ще… бога ми, няма да дойдеш с мен, нали?

— Вие ме поканихте — отвърнах несигурно, уплашен, че може би не съм го разбрал правилно и той не е искал да дойда.

— Разбира се, че те поканих. От часове те чакам.

— Няма още пет…

— Да, вярно — измърмори той замислено. — Твоят старец е съгласен да дойдеш, нали?

— Да — уверих го аз, — и мама. Нося си торбата. Ето я — и аз вдигнах торбата, за да му я покажа.

Той се ухили в брадата си.

— Довечера и аз ще хапна от това — после промени тона: — Хайде! Пъхай каруцата си под навеса! В пет трябва да сме на път — лицето му отново стана сериозно. — Сигурен ли си, че баща ти те пуска?

— Да — настоях аз, — той иска да дойда.

— Добре — Питър се обърна към конете: — Хайде тръгвайте! — извика той, постави ръка върху задницата на единия кон и се наведе да вдигне тегличния ремък на другия.

Оставих стола си под навеса и застанах да го наблюдавам. С моите две торби приличах на пътешественик новак, който за пръв път ще се качва на кораб.

Каруцата на Питър представляваше тежка дървена платформа с железни колела и спирачки от евкалиптово дърво, които се задействуваха посредством винтова ръчка, която стърчеше отзад. Дървото беше избеляло и напукано от слънцето и дъжда. Нямаше странични подпори, но в четирите ъгъла стърчаха тежки железни пръти, завити накрая и пъхнати в специални гнезда, издълбани в напречната греда.

Дъното на каруцата се състоеше от тежки незаковани дъски, които шумно тракаха по неравните пътища. Имаше два чифта стръки — по един за всеки процепен кон.

Питър вдигна единия чифт стръки, закачи каиша на гръбния ремък, надянат на коня, към подвижната теглична кука на стръките, после заобиколи от другата страна при втория кон, застанал търпеливо до другаря си.

С шумни подвиквания „стой“, „хайде“ или „ей тук“, когато животното се размърдаше или откажеше да се подчини на ръката му, Питър впрегна двата коня в стръките.

Трите челни коня — водачите, стояха един до друг и чакаха Питър да затегне поводите помежду им и да закопчее хамутите им. Те не бяха така едри като двата коня в тегличите: бяха шотландска порода, а другите имаха йоркширска кръв в себе си. Питър впрегна конете, метна торбите със зоб и няколко чувала в каруцата, прегледа сандъка с провизии, за да види дали не е забравил нещо, и се обърна към мен:

— Това е всичко. Скачай! Дай да взема торбите.

Приближих се към предницата на каруцата, хванах се с една ръка за процепа, а с другата метнах патериците вътре.

— Да ти помогна ли? — Питър се приближи несигурно.

— Не, благодаря, мистър Мъклауд. Няма нужда.

Той се отдалечи и застана в очакване до главите на водачите. Повдигнах се на ръце, за да достигна с коляното на „добрия“ си крак процепа, после се протегнах и улових подопашния ремък на коня до мен. Изтеглих се нагоре, докато се подпрях върху задницата му. Конят беше топъл, твърд и вдлъбнатината разделяше гърба му на две могъщи планини от мускули. „Постави ръка върху един хубав кон и неговата сила ще премине в теб“ — ми казваше татко. От задницата на коня се метнах на платформата и седнах върху сандъчето с провизии.

— Готов съм — извиках на Питър.

Той прибра поводите, които, вързани на клуп, висяха окачени на хамута на външния кон, и се покатери до мен.

— Много мъже биха искали да се качват на каруцата като тебе — забеляза той, докато сядаше. После спря с поводите в ръце: — Искаш ли да седнеш на някой чувал със зоб?

— Не, тук ми е добре.

— Дий, Принс! — извика той. — Дий, Нагит!

Впрягът се раздвижи напред, веригите задрънчаха и хамутите заскърцаха. Каруцата зад тях подскочи и изтрополя. По небето на изток се беше появила бледа светлина.

— Обичам да тръгвам рано призори — каза Питър. — Тогава имам цял ден пред себе си. — Той се прозина шумно и изведнъж се обърна към мен: — Не си побягнал от твоя старец, нали? Той ти каза да дойдеш?

— Да.

Питър погледна мрачно към пътя.

— Не мога да разбера твоя старец.