Алан Маршал
Мога да прескачам локви (15)

XV

Никой в училище не можеше да тича, да се бие, да се катери по дърветата и да стреля с прашка като Фреди Хоук. Той винаги побеждаваше в игрите с топчета и хвърляше картинки от цигарени кутии по-далеч от другите момчета. Беше кротък, не се хвалеше и аз бях много привързан към него. Фреди събираше картинки от цигарени кутии и не му достигаше само една, за да попълни серията „Гербовете на английската империя“. Фреди пазеше колекцията си в една тенекиена кутия от тютюн и един-два пъти дневно вадеше малката пачка картинки, наплюнчваше палец и ги преброяваше, а аз го наблюдавах. Бяха четиридесет и девет.

Исках да му набавя липсващата картинка и спирах всеки срещнат мъж с въпроса: „Имате ли цигарени картинки, господине“, но без резултат.

Вече бях стигнал до заключението, че това е най-рядката картинка на света, когато един конник, когото спрях край нашата порта, я измъкна от джоба си и ми я подаде.

Не можех да повярвам на очите си. Прочетох няколко пъти номера: тридесет и седми. Същият, Фреди се нуждаеше точно от номер тридесет и седем.

С нетърпение дочаках следващия ден и когато Фреди се зададе по пътя, още от далеч, преди да се беше доближил и на четвърт миля^[1] от мен, аз се развиках, за да му съобщя новината.

Щом дойде достатъчно близо и ме разбра, той започна да тича и когато стигна до мен, аз му подадох картинката.

— Взех я от един човек на кон — му заразправях развълнувано. — Той ме попита: „Какво събираш?“, а аз му отговорих: „Гербовете на Британската империя“ и той каза: „Дявол да го вземе, май че имам една“, и, дявол да го вземе, действително я имаше! Сега серията ти е пълна!

Фреди погледна картинката, после я обърна и погледна номера. Прочете надписа на герба, който беше нарисуван, и промълви:

— Ей богу, наистина е тя!…

Извади кутията от джоба си и я отвори. Постави новата картинка на съответното на номера й място в пачката, почука пачката върху един стълб, за да я оправи, наплюнчи палец и бавно преброи картинките, като произнасяше гласно номера на всяка от тях. Повтарях номерата заедно с него.

— Петдесет! — извиках победоносно.

— Да, като че ли… — каза той.

Фреди отново почука пачката в стълба и отново преброи картинките, този път отзад напред.

— Сега имаш цялата серия, Фреди — казах щастлив, когато той свърши, — и всички са първокласни.

— Да — той постави пачката обратно в тенекиената кутия. — Представи си, проклетата серия! — после протегна ръка и усмихнат загледа кутията. — Ето, вземи! — неочаквано каза той и пъхна кутията в ръцете ми. — Те са твои! Аз ги събирах за теб!

В училище Фреди рядко играеше с мен, защото беше погълнат от своите победи в игрите на топчета, цигарени картинки или пумпали.

Аз бях лош играч на топчета и винаги губех. Фреди имаше едно „истински млечно“ топче и то струваше цял шилинг. Той ми го даваше, за да мога да участвувам в играта.

Всяко момче, което се състезаваше в тази игра, трябваше да заложи по едно „млечно топче“ и само най-добрите играчи рискуваха тези ценни топчета. Аз винаги губех, а после отивах при Фреди и му казвах:

— Пак го загубих, Фреди.

— От кого?

— Били Робъртсън.

— Добре — казваше Фреди, отиваше и спечелваше топчето обратно. — Ето ти го! — подаваше ми топчето и се връщаше, за да продължи прекъснатата си игра.

Когато влизах в разпра с някое момче, Фреди се приближаваше, заставаше отстрани, слушаше и подритваше с крак някой камък. Веднъж Стив Макинтайър ме заплаши, че ще ме ритне в задника, а аз отвърнах:

— Това е последният задник, който ще ритнеш.

Стив се засили, за да се хвърли върху мен, но Фреди, който слушаше, каза:

— Който го ритне, рита мен.

Стив се разколеба и се отказа, но когато влизахме под строй в училище, той ми прошепна:

— След училище ще ти дам да разбереш, ще видиш!

Замахнах с патерицата и преди да успее да се отдръпне, го праснах по крака. След това всички деца се разделиха на две. Едните казваха, че заслужавам един по носа, другите — че Стив си го е търсил.

Кавгата ми със Стив водеше началото си от деня, когато се сбихме кой да пие вода от четвъртития железен казан в училищния двор. Към кранчето на казана беше прикрепен голям тенекиен черпак с ръждясало дъно, а под крана разливаната вода се събираше в дупката, издълбана от краката на децата. Ожаднелите ученици тъпчеха в тази кална локва като добитък на водопой.

Лятно време през междучасието всички се втурваха към казана. Момичета и момчета се блъскаха, бутаха, дърпаха полуизпразнения черпак от устните на този, който пиеше в момента, и изсипваха водата в собственото си гърло, докато към тях се протягаха десетки ръце. Щом черпакът се освободеше, грабваха го други и отново го пресушаваха.

Блъсканицата беше винаги съпроводена от оглушителна врява. Към детето, което пиеше в момента, се отправяха молби, заплахи, напомняха му забравени задължения.

— Хей, дай насам, Бил… аз съм тук… подай! Аз ти дадох топчето си. След теб, Джим. Хей, Джим, аз съм след тебе. Има достатъчно и за двама ни. Я се дръпни, внимавай като буташ! Дойдох преди тебе, сега съм аз. Върви по дяволите.

Водата се разливаше по рокли, ризи… Момчетата се мъчеха да се повдигнат, като скачаха на един крак. „Ох, ох!“ — някой се улавяше с две ръце за коляното. Момичетата пищяха: „Ще те обадя на учителката“. Тези, които вече бяха пили вода, си проправяха път навън, бършеха с опакото на ръката мокрите си устни и се хилеха победоносно.

Аз се борех заедно с другите. В такива случаи никой не се съобразяваше с моите недъгави нозе. Ритаха ме и ме блъскаха с пълно незачитане към патериците ми.

Насърчавах това отношение и се заканвах по начин, който съвсем не съответствуваше на моите сили:

— Сега ще ти дам да се разбереш! — заплашвах аз побойника на училището за негова най-голяма изненада.

Всички приемаха, че съм готов да приведа в изпълнение заканите си, но преди кавгата със Стив Макинтайър никога не се беше стигало до изпълнение.

Стив удари черпака, докато пиех, измокри ме цял и измъкна черпака от ръката ми. Ударих го в стомаха, после паднах, защото при удара изтървах патерицата си. Хванах го за краката и го свлякох в калта, но той се изправи преди мен и точно щеше да се нахвърли върху ми — звънецът изби.

Цяла седмица след тази схватка ние си разменяхме закани. Около всеки от нас се образува група привърженици, които даваха съвети. Всички признаваха, че аз имам силни мишци. Привържениците на Стив открито заявяваха, че ако той успее да избие патериците, ще ме победи. Моите приятели, обратно, твърдяха, че именно на земята аз се бия най-добре.

Не знаех при какво положение съм по-добър, но не можех да приема, че е възможно да бъда победен.

— Да кажем, че ме събори — обяснявах на Фреди Хоук, — добре, като стана, пак ще го нападна.

Разсъжденията ми се основаваха на следната проста истина: не могат да те победят, ако не се предадеш сам. И тъй като нищо на света не можеше да ме накара да се предам, значи трябваше да спечеля.

Фреди броеше топчетата си, които държеше в една платнена торбичка, завързана с шнур.

— Аз ще се бия с него заради тебе и ще ти дам още едно „млечно“ — предложи той.

Не можех да приема. Исках Стив Макинтайър за себе си. Трябваше да се бия сам, за да не ме смятат за мамино синче. Ако не приемех боя, момчетата вече нямаше да ми вярват.

Обясних това на Фреди. Тогава той предложи да се бия с гръб, опрян в някой каменен зид: всеки път, когато Стив не ме улучеше, щеше да удря юмруците си в камъните.

Реших, че идеята е добра.

Тази вечер се върнах от училище и казах на мама, че на другия ден ще се бия със Стив Макинтайър зад стария пън в Джаксъновата ливада.

Мама приготвяше вечерята на печката. При моите думи тя изплашено се извърна.

— Да се биеш? Ти смяташ да се биеш?

— Да.

Мама постави големия черен чайник върху печката и каза:

— Не ми е приятно да се биеш, Алън. Не може ли да мине без това?

— Не, аз искам да се бия с него.

— Недей — започна тя умолително, после спря, погледна ме замислено, с разстроено лице, — аз… какво каза баща ти?

— Не съм говорил още с него.

— Слез и му кажи още сега.

Отидох в двора на конюшнята. Татко обикаляше в кръг подир един млад, нервен кон, който влачеше греда след себе си. Конят въртеше шия, дъвчеше мундщука и от устата му капеше пяна. Той се опъваше — не искаше да върви и татко му говореше нещо.

Покатерих се върху перилото на оградата и казах:

— Утре ще се бия със Стив Макинтайър.

Татко дръпна поводите, приближи се до коня и започна да го тупа по врата.

— Какъв бой имаш предвид? — попита той. — С юмруци?

— Да.

— За какво се скарахте?

— Заля ме с вода.

— Това не е чак толкова лошо, нали? Аз лично обичах да се пръскам с вода.

— Непрекъснато се заяжда.

— Е, това вече не е хубаво — каза бавно той, загледан в земята. — Кой е твоят секундант?

— Фреди Хоук.

— Да — промърмори той, — добро момче. — После добави: — Предполагах, че рано или късно ще се спречкаш с някого. — Той ме погледна. — Ти не си причината, нали, сине? Не бих искал това.

— Не. Той започна.

— Разбирам — той погледна коня, — почакай да освободя жребеца.

Наблюдавах как разпряга коня и сваля ремъците на хамута. После слязох от оградата и отидох да го чакам пред вратата на обора.

— Сега да оправим тази работа — каза той, като излезе. — Колко е голямо момчето на Макинтайър? Не си го спомням.

— По-голям от мен, но Фреди мисли, че е бъзлив.

— Е добре, но какво ще стане, когато той започне да те удря? Ще те смели на кайма, без ти да можеш да го докоснеш. Да кажем, че успееш да го докопаш веднъж, но с един под брадата той ще те забие като пирон. И не защото ти не умееш да се биеш — побърза да добави той, — ти можеш да работиш с ръцете си като вършачка. Но как ще се държиш прав? Как ще се подпираш на патериците и едновременно ще го налагаш?

— Падна ли на земята, аз съм цар! — разпалено възкликнах. — Ще го смъкна долу и там няма да може да ми се изкопчи.

— А гърба ти?

— Добре е! Не ме боли. Ако ме ритне в него, ще ме заболи, но аз ще лежа по гръб.

Татко извади лулата си и замислено се загледа в пръстите си, докато тъпчеше тютюна.

— Жалко че не можеш да се биеш по някакъв друг начин. Какво ще кажеш за прашка или нещо подобно?

— О, с прашка той е добър — побързах да го осведомя аз. — Улучва синигер чак отвъд пътя.

— А с тояги? — несигурно предложи татко.

— Тояги! — извиках аз.

— Ако се биете с тояги, ще имаш преимущество. Ти си по-силен в ръцете. Ще седнеш на тревата с лице към него и така ще се биеш. Когато кажат „почни“ или там каквото изобщо казват, удряй силно. Ако е страхливец, както казваш, след първия силен удар ще подвие опашка.

— А ако не иска да се бие с тояги?

— Обработи го така, че да приеме. Ако продължава да се дърпа, наречи го страхливец пред децата. Ще се улови на въдицата. Подхвани го внимателно. Не губи търпение. Удряй го по кокалчетата на пръстите. Ако прилича на баща си, сигурно е като сапунен мехур. Онзи ден видях неговия старец — репчеше се из кръчмата, като че търсеше да се сбие с някого. Но когато старият Райли го покани да излязат навън на тревата, той се сви в черупката си. Момчето навярно е като него. Наблюдавай как ще реагира, като му предложиш тояги вместо юмруци.

Тази нощ през отворената врата на моята спалня чух мама и татко да разговарят. Мама кърпеше чорапите ми. Татко каза:

— Трябва да го закалим, Мери. Сама знаеш, че трябва. Нека се научи да получава удари в лицето, макар и да го боли. Ако го пазим сега, по-късно ще ги получава в тила. Не е леко, но няма как! Трябва да престанем да се грижим за детето. Време е да се погрижим за мъжа. Искам да опита всичко, независимо от риска. Ако трябва да избираме какво да разбие — главата или сърцето си, — аз избирам главата. Така поне го разбирам. Може би греша, но залагам всичко, каквото имаме, че съм прав.

Мама каза нещо, в отговор на което той се съгласи:

— Да, зная, зная. Но трябва да рискуваме. Аз също дяволски се страхувам, но смятам, че в най-лошия случай ще получи цицина на главата и една-две рани — спря и добави: — Все пак не бих искал да съм на мястото на Макинтайъровото момче. — Той отметна глава назад и се засмя тихо, а мама го гледаше в лицето, обляно от светлината на лампата.