Алан Маршал
Мога да прескачам локви (5)

V

Доктор Р. Робертсън, моят лекуващ лекар, беше висок мъж, облечен винаги в празничен костюм.

Аз разделях дрехите на две категории: празнични и делнични. Понякога празничните дрехи можеха да се носят през седмицата, но само в специални случаи.

Моят празничен костюм от груб син шевиот пристигна от магазина в кафява картонена кутия, увит в тънка хартия, и миришеше чудесно на нещо ново.

Въпреки това аз не обичах да го нося, защото трябваше да го пазя чист. Татко също не обичаше своя празничен костюм.

— Хайде да свалим тази проклета вещ — казваше той, когато се връщахме от черква — място, където той ходеше рядко, и то само по изричното настояване на мама.

Учудваше ме, че д-р Робертсън носеше своя празничен костюм всеки ден. И не само това: аз открих, че той има четири празнични костюма — бях ги преброил. От това заключих, че той трябва да е много богат и сигурно живее в къща с морава. Хора, които имаха морава пред къщите си или караха кабриолет с гумени колела или двуколка, бяха във всички случаи богати.

Един ден запитах доктора:

— Имате ли двуколка?

— Да, имам.

— С гумени колела?

— Да, с гумени.

След този разговор започнах да се стеснявам от него. Всички хора, които познавах, бяха бедни. Знаех имената на някои богаташи и ги бях виждал да минават край нас, но те никога не поглеждаха бедните и не разговаряха с тях.

— Мисис Карутърс иде! — изкрещяваше обикновено сестра ми и ние се втурвахме към портата, за да я видим в голямата каляска, теглена от чифт сиви коне с кочияш на капрата.

Струваше ни се, че край нас минава самата кралица.

Разбирах д-р Робертсън да разговаря с хора като мисис Карутърс, но трудно можех да свикна той да говори с мен.

Лицето му беше бледо, неизлагано на слънце и леко потъмняло на бузите, където бръсначът се плъзгаше грижливо по косъмчетата на брадата му. Харесвах очите му — светлосини, заобиколени от ситни бръчици. Когато се смееше, те се врязваха по-дълбоко. Дългите му тесни ръце миришеха на сапун и бяха хладни при докосване.

При последния преглед д-р Робертсън натисна гърба и краката ми и попита дали ме болят, после се изправи, погледна надолу към мен и каза на сестрата:

— Изкривяването тук се увеличава. Мускулите от едната страна на гърба му са вече лошо засегнати.

Той прегледа и крака ми, помилва ме по главата и каза:

— Скоро ще оправим тази работа! — А на сестрата: — Необходимо е да изравним костта — ръката му се плъзна към глезена ми и той продължи, сухожилията трябва да се скъсят тук и стъпалото да се повдигне. Ще ги срежем пред глезена.

Той прекара бавно пръста си нагоре и точно над коляното леко ме потупа.

— Тук ще направим изравняването.

Запомних завинаги движението на пръста му, защото то определи мястото на белега, който щях да нося цял живот.

В деня преди операцията на крака ми, по време на визитацията, д-р Робертсън спря до леглото ми и каза на старшата сестра, която го придружаваше:

— Изглежда напълно приспособен към обстановката, не тъгува.

— Да, момчето е весело — каза Старшата и после добави с ободряващия болните тон: — той пее „Пет, пет, черна котко“, нали Алън?

— Да — отвърнах смутен, както винаги, когато тя се обръщаше към мен по този начин.

Лекарят ме погледна замислено, после бързо пристъпи и отметна завивката ми.

— Обърни се да видя гърба! — заповяда той.

Обърнах се и почувствувах как прохладните му пръсти опипват внимателно изкривения ми гръбнак.

— Добре — той се изправи и подържа завивката вдигната, докато се обърна.

Когато, легнал пак по гръб, го погледнах в лицето, той разроши с пръсти косата ми и каза:

— Утре ще изправим крака ти — а после добави със странна усмивка: — Храбро момче си ти!

Приех думите му с чувство на гордост, но се чудех защо ме похвали. Много ми се искаше той да знае какъв добър бегач бях. Реших да му го кажа, но лекарят се беше обърнал към Папа, който, седнал в своя стол на колелца, се хилеше с беззъбата си уста.

Папа беше привързан към болницата като котка към своя дом. Беше стар човек, пенсионер, с парализирани нозе и се движеше из отделението и по терасата върху стол с колелца. Столът имаше по една ръчка, прикрепена към колелата. Тънките жилести ръце на Папа въртяха колелата със сръчни движения и леко приведен напред, той се движеше бързо. Завиждах му и мечтаех да летя из болницата на такъв стол, а по-късно, да печеля състезания по надбягване със столове. Щях да препускам по пистата и да викам: „Дайте път!“ — както правят колоездачите.

По време на визитациите Папа заемаше позиция край моето легло и оттам нетърпеливо наблюдаваше обиколката на лекаря из отделението. Той чакаше д-р Робертсън да спре пред него и винаги имаше да му каже нещо, предварително подготвено, с цел да му направи впечатление. В такива моменти беше безполезно да му се говори — нищо не чуваше. Но във всички други случаи говореше без прекъсване.

Папа все хленчеше, оплакваше се от всичко и не обичаше да се къпе всеки ден.

— Ескимосите не се къпят, а и с брадва не можеш да ги убиеш — защищаваше той своето отношение към водата.

Сестрата го пъхаше във ваната всеки ден и той твърдеше, че това вреди на гърдите му.

— Сестро, не ме поставяйте пак под тази струя, ще хвана пневмония.

Когато Папа затвореше уста, по цялото му лице се спускаха дълбоки гънки. Главата му беше куполообразна, с редки посивели коси, съвсем недостатъчни, за да покрият лъскавата кожа на черепа му, осеяна с кафеникави петна.

Папа ме отблъскваше не с външността си — аз я намирах дори интересна, — но защото беше груб и говореше по начин, който ме смущаваше. Веднъж каза на сестрата:

— Сестро, тази сутрин червата ми не се изпразниха. Значи ли това нещо?

Погледнах бързо сестрата, за да видя как ще реагира на тези думи, но нейното лице не трепна.

Възмущавах се от непрекъснатите му оплаквания — поне веднъж да беше казал, че се чувствува добре!

— Как си, Папа? — ще го попита Мик.

— По-зле от всякога.

— И все пак не си мъртъв — весело отвръщаше Мик.

— Не, но както се чувствувам сега, това може да се случи всеки миг, да, всеки миг! — Папа клатеше тъжно глава, обръщаше стола си и се отправяше към леглото на някой новодошъл, който още не се беше отегчил от неговите охкания.

Към Старшата той се отнасяше с уважение и внимаваше да не я обиди главно защото тя имаше власт да го изпрати в някой приют за старци.

— Човек не издържа дълго там — казваше той на Ангъс, — особено ако е болен. Щом си стар и недъгав, колкото по-бързо държавата се отърве от теб, толкова по-добре.

Затова той винаги говореше със Старшата най-любезно, стараеше се да я предразположи и да й внуши, че страда от сериозни заболявания, които гарантираха оставането му в болницата.

— Чувствувам сърцето си мъртво, като овнешкото в червата ми — обясни той веднъж, когато тя го запита как е.

Веднага си представих тезгяха в месарницата и върху него влажното и студено сърце. Почувствувах се угнетен и казах на Ангъс:

— Днес съм добре. Чувствувам се много добре.

— Това е от храната. Поддържа организма.

Ангъс ми харесваше.

Сутринта по време на обиколката си Старшата се обърна към Папа, настанил стола си пред камината, която отопляваше отделението:

— Кой е смачкал завесите?

Отвореният прозорец, на който бяха окачени завесите, се намираше близо до камината и от вятъра краищата им се развяваха към огъня.

— Аз, Старша — призна Папа, — страхувах се да не се подпалят.

— Ръцете ти са били мръсни — сърдито каза Старшата. — Оставил си черни отпечатъци по тях. Занапред карай санитарката да ги дърпа.

Папа забеляза, че слушам, и после ми каза:

— Знаеш ли, Старшата е прекрасна жена. Вчера ми спаси живота, въпреки че се ядоса за тези завеси. Но знаеш ли, и в къщи да си бях, същото щях да направя и с моите пердета. Не можеш да си много внимателен, когато огънят е наблизо.

— Татко веднъж видял как една къща изгоряла — му казах аз.

— Да, да — отвърна нетърпеливо Папа, — сигурно… От начина, по който влиза в отделението, се разбира, че много неща е видял. Пламъците подпалват пердетата и къщата изгаря — така стават тези работи.

Един презвитериански пастор от време на време посещаваше Папа. Този мъж, облечен в тъмни дрехи, познавал Папа още когато старецът живеел в своята колиба край реката. След настаняването на Папа в болницата, пасторът продължил да го навестява и да му носи тютюн и вестници. Той беше млад човек със сериозен глас, и се дърпаше като подплашен кон, ако някоя санитарка му заговореше. Папа искаше да го ожени и го предлагаше ту на една, ту на друга от санитарките. Слушах без особен интерес как Папа хвалеше пастора пред санитарките и как те отговаряха на предложенията да се омъжат за него. Но когато той заговори за това на санитарката Конрад, аз седнах в леглото, изплашен внезапно, че тя може да приеме предложението на стареца.

— Имам един хубав ерген за теб — каза й Папа. — Има си къща, може би не твърде чиста, но ти ще я подредиш. Трябва да кажеш само една дума. Разбира се, той е порядъчен човек…

— Ще си помисля — обеща санитарката Конрад, — може би ще отида да видя къщата. Има ли кон и кабриолет?

— Не — отвърна Папа, — няма къде да го държи.

— Искам кон и кабриолет — каза санитарката Конрад весело.

— Аз ще имам кон и кабриолет един ден! — извиках аз.

— Добре. Ще се омъжа за теб — ми се усмихна тя и ми махна с ръка.

Облегнах се на възглавницата развълнуван, внезапно възмъжал и изпълнен с чувство за отговорност. Не се съмнявах, че санитарката Конрад и аз бяхме сгодени. Помъчих се да придам на лицето си израз, с който, според мен, смелият изследовател отправя взор към морската шир. Повторих няколко пъти наум: „Да, ще го пишем на вашата сметка!“ Това изречение в моето съзнание бе свързано с представата ми за възрастен мъж. Когато исках да се чувствувам мъж, а не малко момче, аз винаги си го повтарях. Вероятно го бях чул в магазина, където понякога татко ме водеше със себе си.

Останалата част от деня кроих планове как да се сдобия с кон и кабриолет.

След като свърши с мен, д-р Робертсън се обърна към Папа:

— Как си днес, Папа?

— Знаете ли, докторе, много съм запечен, като че ли съм натъпкан с пясък. Смятате ли, че една доза очистително ще ме оправи?

— Мисля, че да — каза лекарят мрачно, — ще разпоредя.

Лекарят прекоси отделението и спря до леглото на пияния. Седнал на леглото си, той чакаше. Изкривената уста и цялото му лице изразяваха тревога.

— Как си? — запита лекарят сухо.

— Треперя малко — отвърна мъжът, — но иначе съм добре. Ще мога ли да си отида днес следобед, докторе?

— Мисля, че главата ти още не е напълно в ред, Смит. Нали ти си се разхождал тази сутрин съвсем гол из отделението?

Болният го погледна тъпо и заговори бързо:

— Да, вярно, аз бях. Станах да си измия краката. Ужасно горещо ми беше на краката. Просто горяха.

— Може би утре — отсече лекарят, — ще видя. Може би утре ще те изпиша.

Лекарят отмина бързо, а болният се наведе напред и започна да мачка завивките си с пръсти. После изведнъж легна.

— О, боже — изстена той, — о, боже мой!

Щом доктор Робертсън излезе от отделението, мама, която чакаше пред вратата, получи разрешение да влезе при мен. Докато тя се приближаваше, почувствувах стеснение и срам. Знаех, че ще ме целуне, а това ми се струваше такава детинщина. Татко никога не ме целуваше.

— Мъжете не целуват — казваше той.

Всеки израз на чувства той смята за проява на слабост. Но ако мама не ме целунеше, щеше да ми е мъчно.

Не бях я виждал от няколко седмици и тя ми се стори съвсем различна. Нейната усмивка, приятната й фигура, русата коса, прибрана на кок върху тила й — всичко ми беше толкова познато, че преди не го забелязвах; сега я наблюдавах с удоволствие, сякаш я виждах за първи път. Майката на мама била ирландка от Типарари, а баща й германец. Той бил кротък и мил човек. Пристигнал в Австралия с един германски оркестър — свирел на фагот.

Мама навярно приличаше на баща си: имаше неговите светли коси, приятно и открито лице. Зимният вятър и дъждът бяха очертали тънки бръчки върху обветреното й лице, до което козметични средства никога не се бяха докосвали, не защото тя не вярваше в тях, а защото нямаше пари да ги купува.

Когато дойде до леглото ми, мама изглежда забеляза смущението ми, защото прошепна:

— Ще ми се да те целуна, но толкова хора ни гледат. Да считаме, че съм те целунала.

При посещенията на татко говореше предимно той, въпреки че умееше и да слуша. Но с мама инициативата винаги вземах аз.

— Донесе ли повече яйца? — попитах. — Имаме един нов болен. Щом погледне някой стол, и той започва да се мърда.

Мама се обърна към мъжа — докато говорехме, тя бе проследила погледа ми — и каза:

— Да, донесох ти много яйца.

После бръкна в чантата си и добави:

— Донесох ти и нещо друго.

Мама извади пакет, увит в кафява хартия и вързан с канап.

— Какво е това? — прошепнах развълнувано. — Дай да видя! Искам аз да го отворя! Дай!

— Моля — подсказа ми тя и дръпна пакета.

— Моля — повторих, протегнал ръка.

— Мисис Карутърс ти го изпраща. Не сме го отваряли, но всички сме любопитни да видим какво има вътре.

— Как го донесе? — запитах, докато взимах пакета и го поставях върху коленете си. — В къщи ли дойде?

— Дошла до входната врата и го подала на Мери. Казала й, че това е за нейното малко, болно братче.

Теглех нетърпеливо канапа и се мъчех да го скъсам. Също като татко аз се мръщех, когато трябваше да свърша някаква по-деликатна работа с пръстите си. Той например винаги отваряше джебното си ножче с гримаса и не пропускаше да каже: „Имам го от майка си“.

— Боже, какви физиономии правиш! — каза мама. — Дай на мен да го срежа. Има ли ножче в шкафчето ти?

— В моето има — каза Ангъс, който ни наблюдаваше, — ще го намерите отпред, струва ми се. Отворете ей това чекмедже.

Мама намери ножчето и сряза канапа. Свали хартиената обвивка, внушително адресирана за „младия мистър Алън Маршъл“. Развълнувано погледнах капака на плоската кутия, украсен с картинки на вятърни мелници, ръчни колички и товарни коли, направени от перфорирани метални пластинки. Повдигнах капака — под него лежаха металните правоъгълничета, а до тях в по-малки отделения бяха подредени бурми, отвертки и винтови ключове, и колелета. Не можех да повярвам, че всичко това е мое.

Играчката беше забележителна, но това, че ми я изпращаше мисис Карутърс, беше просто невероятно.

Можеше да се каже почти без преувеличение, че мисис Карутърс беше Турала: тя беше построила презвитерианската църква, неделното училище и новото крило към жилището на свещеника. Тя плащаше годишните училищни награди. Всички чифликчии имаха големи дългове към нея. Беше председателка на „Оркестъра на надеждата“ на неделното училище и на Лигата на австралийските жени. Притежаваше планината Турала и най-хубавата земя покрай реката Турала. В църквата имаше специално тапициран стол и специално подвързан с кожа молитвеник. Мисис Карутърс знаеше всички химни и ги пееше с леко повдигната глава и вперен нагоре поглед. Само при химните „По-близо до тебе, господи“ и „Води ни, ясна светлина“ тя притискаше брадичката си надолу и изглеждаше строга, защото пееше алт и трябваше да слиза много ниско.

Когато пасторът обявяваше тези химни, татко измърморваше в молитвеника си. „Ето я, започва“. Това не се харесваше на мама и веднъж по време на неделния обед му каза:

— Тя има много хубав глас.

— Хубав е — каза татко, — признавам й това, но през цялото време се влачи на опашката, а на финала избързва и тогава не й остава дъх.

Мистър Карутърс беше починал отдавна. Когато бил жив, според татко, той непрекъснато протестирал срещу нещо. Вдигал пухкавата си ръка, изкашлял се и започвал. Той протестирал срещу кравите по пътя и срещу упадъка на нравите. Протестирал също така и срещу татко.

Бащата на Карутърс, представител на една английска компания, пристигнал в Мелбърн през 1837 и оттам се отправил на Запад с натоварени със стока биволски фургони. Говорело се, че на около стотина мили в тази посока сред богата гориста местност прекрасна вулканична земя очаквала заселниците. Вярно, че туземното население не било приятелски настроено към белите и трябвало да се справят с тях, но експедицията се бе въоръжила с карабини.

Карутърс станал собственик на стотици квадратни мили богата земя. Сега тази земя, разделена на десетки чифлици, всички ипотекирани към имението, носеше огромни приходи само от лихвите.

Голямата къща от син камък, която старият Карутърс построил, била наследена по-късно от неговия син, а след смъртта му станала собственост на мисис Карутърс.

Къщата се издигаше сред просторен тридесетакров парк, голяма част от който беше оформена в английски стил, с добре поддържани алеи, подредени лехи, в които цветята растяха под най-строг контрол.

Под сенките на брястове и дъбове и приютявани от пренесени от Англия храсти, фазани, пауни и необикновено оцветени китайски птици кълвяха и ровеха из купчините листа, натрупани от есенните листопади. Един мъж с гамаши и преметната през рамо пушка се разхождаше сред този пъстър пернат свят и от време на време стреляше по розовите и бели папагали, които идваха да кълват плодовете на овощните дръвчета.

Пролет сред зелената австралийска папрат цъфтяха кокичета и нарциси. Градинари тикаха натоварените си колички сред ружи и флокс^[1]. Острите им лопати се забиваха в туфите трева и купчинките от съчки и листа, струпани около няколкото оцелели евкалиптови дървета, отсичаха корените на прокрадналите се диви австралийски цветя, които се олюляваха, падаха и биваха отнесени в количките и изгаряни. И тридесетте акра бяха чисти, подредени и изравнени.

— Чернокожите не биха ги познали — каза татко веднъж, когато минавахме край входа на парка.

Оттук до къщата, сред две редици брястове, се виеше насипана с чакъл алея. Непосредствено до вратата на парка се намираше малка къщичка. В нея живееше вратарят със семейството си. Щом чуеше конски тропот или шум от колела на приближаващ се екипаж, вратарят бързо излизаше от къщичката си, отваряше вратите и сваляше шапка пред посетителите. Обикновено това бяха богати фермери в двуколки, гости от града в карети с кожени ресори, дами с тънки талии, седнали тържествено във файтони и загледани в главите на спретнати малки момичета и момчета, седнали с изправени гърбове на ръба на седалките срещу тях. Всички минаваха край къщичката на вратаря, кимваха или се усмихваха покровителствено, или изобщо не си даваха труд да забележат човека и неговата свалена шапка. На половината път между входа и къщата се намираше малка, заобиколена с ограда площадка. Някога тук растели сини евкалипти и се издигали високо над кенгурувата трева и емувите храсти, но сега тъмни борове хвърляха гъсти сенки и земята под тях беше посипана с кафяви иглички.

Вътре в площадката един елен обикаляше непрестанно по изтъпканата пътека край оградата. От време на време той вдигаше глава и изреваваше пресипнало. Тогава песента на бъбривите свраки секваше и те бързо литваха в различни посоки.

Отсреща, по диагонал, бяха конюшните — двуетажни сгради от син камък с плевници, обори и ясли, направени от издълбани дънери. Върху калдъръма, който заобикаляше сградите, коняри си подсвиркваха по английски маниер, докато тимаряха конете, а те неспокойно тъпчеха и размахваха отрязаните си опашки в безуспешен опит да прогонят мухите.

От конюшните до портала на господарската къща водеше широк път. Когато някой гост — губернатор или английски благородник със своята съпруга, пристигнеше от Мелбърн, за да се запознае с живота в имението и да види „истинската Австралия“, техните карети спираха под портала, гостите слизаха, а после грумове ги отвеждаха по широкия път до конюшните.

В такива нощи Карутърсови обикновено даваха бал. Тогава на един обрасъл с папрат хълм зад големия дом, под група австралийски акации, спасили се по чудо от унищожението, се събираха по-смелите и любопитни жители на Турала. Те стояха и гледаха надолу към обширните осветени прозорци, зад които жени с дълбоко деколтирани бални рокли и ветрила се кланяха на партньорите си при започването на валс-кадрила. Музиката достигаше до малката групичка хора и те не усещаха студа. Те ставаха свидетели на една истинска вълшебна приказка.

Веднъж сред групата бил и баща ми. Той държал полуизпразнена бутилка в ръка и скоро започнал да подвиква весело накрая на всяка фигура на танца, който се играел зад осветените прозорци. Той се въртял около акациите, прегърнал бутилката като дама, и надавал силни крясъци в такт с музиката.

След известно време от къщата излязъл един пълен мъж. На златния ланец на часовника му висял, монтиран върху злато, лъвски нокът, миниатюра на майката на човека, и няколко медала. Мъжът искал да разбере кой крещи. Той заповядал на татко да се махне и когато татко продължил да вика, замахнал да го удари. По-късно татко обясняваше случилото се така:

— Аз се дръпнах встрани, а после бързо се съвзех и с хубавия стар номер едно, две, три си посвирих нагоре-надолу по ребрата му като на ксилофон. Въздухът, който излезе от него, почти събори шапката ми.

Татко помогнал на човека да стане, да изчисти дрехите си и му казал:

— Твърде много дрънкулки имате по себе си, за да сте във форма.

— Да — измърморил мъжът неясно, — повече отколкото трябва… да, да… чувствувам се малко замаян.

— Пийнете — татко му подал бутилката. След като мъжът пил, двамата с татко си стиснали ръцете.

— Той не беше лош — обясняваше татко, — само че се беше събрал с неподходяща сган.

Татко обяздваше повечето от Карутърсовите коне и беше приятел с главния коняр Питър Финли. Питър често идваше у нас и двамата с татко разискваха статии в „Бюлетин“ и книги, които бяха чели.

Питър Финли изглежда произхождаше от „добро семейство“, което, за да се отърве от своята „черна овца“, го беше изпратило в Австралия срещу скромна годишна рента. Той можеше да разговаря за всичко. Карутърсови, напротив, бяха лоши събеседници. Репутацията им на умни хора се опираше на способността им да казват „хъм, да“ или „хъм, не“, когато трябва.

Питър говореше бързо, увлекателно и хората с удоволствие го слушаха. Мистър Карутърс често казвал, че дарбата на Питър да говори интелигентно се дължала на доброто му потекло, и искрено съжалявал, че Питър е паднал толкова ниско.

Питър обаче съвсем не беше съгласен с него.

— Моят старец живееше по ритуал — разказваше той на татко, — при това този ритуал беше истински ад. Доста зор видях, докато се измъкна…

Мистър Карутърс трудно забавлявал важните личности, които канел у дома си. По време на вечерите с високопоставени гости често настъпвало дълго неловко мълчание. На един губернатор или благородник англичанин той не можел да направи впечатление със своето „хъм, да“ или „хъм, не“. Поради това, когато гостите били важни личности, които очаквали да пият брендито си в атмосфера на приятен разговор, мистър Карутърс пращал да викат Питър от конюшнята.

Щом получел съобщението, Питър незабавно тръгвал и влизал в голямата къща през една задна врата. В специално запазената за целта малка стая имало легло с покривка от дамаска, а върху леглото, грижливо сгънат един от най-хубавите костюми на мистър Карутърс. Питър обличал костюма и после се явявал в гостната, където бивал представян като гост от Англия. По време на вечерята Питър очаровал гостите и воденият от него разговор давал възможност на мистър Карутърс да казва своето „хъм, да“ и „хъм, не“ доста интелигентно.

След като гостите се оттегляли в стаите си, Питър свалял костюма и се връщал в своята стаичка зад конюшнята. Веднъж Питър дойде при татко и му каза, че мистър Карутърс иска татко да демонстрира своето майсторство по езда пред някакви важни личности, които гостували в имението и жадували да видят нещо от „истинската Австралия“.

Първоначално татко се възпротиви и със своето „да вървят по дяволите“ отхвърли предложението. Но след малко реши, че е съгласен срещу десет шилинга.

— Десет шилинга са десет шилинга — разсъждаваше той, — не можеш току-тъй да им обърнеш гръб.

Питър каза, че е скъпичко, но вероятно мистър Карутърс ще се съгласи.

Татко не беше сигурен какво разбират под „истинска Австралия“ гостите на мистър Карутърс и каза, че ако искат да я видят, могат да надникнат в килера му. Понякога татко казваше, че мизерията е истинската Австралия, но той говореше така само когато беше тъжен.

В деня на демонстрацията у Карутърсови татко завърза червена кърпа около врата си и сложи на главата си шапка от палмови листа. Той яздеше дорестата кобила Веселото момиче, която започваше да се мята само ако докоснеш хълбоците й с токове. Беше висока 16 педи и скачаше като кенгуру. И така, гостите се настанили удобно на широката веранда и пиели разхладителни питиета в очакване на зрелището. Изведнъж иззад дърветата се втурнал татко в луд галоп и надавал диви, страшни викове, също като разбойник.

Ето как той разказваше случката:

— Завивам, значи, към градинската врата. Земята не е лоша за скок — малко чакълеста, но с достатъчно пръст, за да е устойчива. Успокоявам Веселото момиче, за да уравновеси стъпката си, и после я пришпорвам към вратата. Винаги съм казвал, че от хранения с трева кон можеш да искаш всичко — моментално го прави. А току-що бях обяздил Веселото момиче и то беше още зелено като краставица. Е, разбира се, вдигна се малко рано, понеже нямаше опит, но както и да е. Разбирам, че ще се удари. Виждам го — вратата е висока, може да се минава под нея. Знаеш ли, казват, че Карутърс би уволнил всеки, който направи вратата по-ниска. И не бих се учудил! — тук татко махваше презрително с ръка и после продължаваше: — Чувствувам, че Веселото момиче се готви за скок, и се повдигам, за да й спестя нещо от тежестта си — би могъл да завреш главата си между мен и седлото. Но ме безпокоят предните й крака — веднъж да минат, мисля си, всичко е наред.

Дявол да го вземе, този кон можеше да скача! Вярвайте ми, просто сложи парите в джоба ми. Изви се във въздуха и спечели още два инча^[2] височина. Наистина това не спаси чукането на задните й крака, но само два скока след приземяването тя влиза в крак. А аз си седя на седлото, като че нищо не се е случило.

И така, пришпорвам я право към верандата и точно под носа на онази сбирщина я изправям на задните й крака ела да гледаш какво става: всички скачат, събарят столовете и от страх не могат да преглътнат питието си.

А аз забивам токове в слабините на Веселото момиче, тя започва да се мята и да издава звуци, подобни на квичене на прасе. Опитва се да ме удари в едно дърво, за да ме смъкне от седлото — такава си е тя, — лош хвърляч. Успявам да я обърна, като я удрям с шапка по ребрата, а тя скача на верандата и се върти, за да ме хвърли. При всяко завъртане събаря маса или стол. Чаши с грог хвърчат на всички страни, мъжете скачат, жените пищят, някои от мъжете застават пред дамите, с героичен вид, жените се вкопчват в тях — нещо като: корабът потъва, хвърляйте спасителните пояси, целуни ме за сбогом, боже, пази краля… и всичко от този род. Страшна работа! Никога не си виждал такова нещо.

Стигнеше ли до това място на разказа, татко започваше да се смее така, че от очите му потичаха сълзи и той трябваше да ги избърсва с носната си кърпа.

— Ох, дявол да го вземе! — казваше той, след като си поемеше дъх. — Е, преди да успея да я укротя, аз събарям сър Федерик Селсбъри, или как му беше името, и той се премята презглава право сред едно стадо пауни.

— Татко, наистина ли беше така? — попитах веднъж. — Вярно ли е всичко това?

— По дяволите, да… е, чакай малко — той набръчка нос и потърка с ръка брадата си. — Е, сине, не, предполагам, че не беше точно така — реши той, — нещо подобно, но знаеш ли, след като разправяш една случка няколко пъти, започваш да я правиш по-хубава и по-смешна. Аз не разправям лъжа. Разправям смешна случка. Хубаво е да разсмиваш хората. Има дяволски много неща на този свят, които ги натъжават.

— И за елена ли е така? — попитах аз.

— Да, донякъде. Аз го яхнах и това е всичко.

Да, той беше яздил елена и това беше причината мистър Карутърс да протестира против татко.

— Все обикаляше, бедното животно… Бяхме с момчетата. Седяхме върху оградата и когато той мина под мен, скочих върху гърба му. Разбира се, те смятаха, че не съм толкова ербап. — Той спря, загледа се пред себе си, потърка брада и на лицето му се появи усмивка. После добави: — Дявол да го вземе! — с тон, който красноречиво говореше как еленът бе посрещнал неканения си ездач.

Татко никога не ми разказа подробности около тази лудория, която изглежда смяташе детинска. А на моя настойчив въпрос: „Какво направи еленът? Побягна ли?“ — отговаряше кратко: „И още как!“.

Но аз реших да разпитам Питър Финли, защото бях убеден, че нежеланието на татко да говори за случката, означаваше, че еленът го е хвърлил от гърба си.

— Еленът свали татко, нали? — попитах Питър.

— Не — отвърна той, — баща ти свали елена.

По-късно ми разказаха, че еленът счупил единия си рог заради татко и това беше предизвикало гнева на Карутърс, който събирал рогата на елена и ги окачвал над камината си.

След смъртта на мистър Карутърс, мисис Карутърс отстрани елена… Но когато пораснах достатъчно, за да се промъквам тайно в парка, пътечката, издълбана от неговото обикаляне в кръг покрай оградата, все още личеше.

Поради всички тези неща, както и поради страхопочитанието, което всички в Турала освен татко изпитваха към мисис Карутърс, аз гледах поставената на леглото кутия почти с благоговение. За мен тя беше по-ценна от всеки подарък, който бях получавал досега, не защото играчката беше хубава — една кутия от свещи на колелца щеше да ме забавлява повече, — но защото подаръкът свидетелствуваше, че мисис Карутърс знае за моето съществуване и ме счита достатъчно важен и достоен за нейния подарък.

Никой друг в Турала не беше получавал подарък от мисис Карутърс. Аз единствен! А тя имаше кабриолет с гумени колела и чифт сиви коне, и пауни, и милиони лири.

— Мамо — дигнах очи, все още здраво стиснал кутията в ръце, — когато мисис Карутърс даде подаръка на Мери, Мери докосна ли се до нея?