Алан Маршал
Мога да прескачам локви (24)

XXIV

Водачите вървяха с отпуснати теглични ремъци, които се опъваха само когато изкачвахме възвишение или хълм. Мислех, че това не е справедливо към впрегнатите в стръките коне.

— Те вършат цялата работа — оплаках се аз на Питър.

— Тръгне ли веднъж, колата не тежи — обясни ми той. — Този впряг може да изтегли и пъкъла от корените му, ако поискам. Почакай да натоварим трупите, тогава ще видиш как теглят.

Зазоряваше се и от изток струеше розово сияние. В дърветата се обаждаха свраки. Струваше ми се, че нищо на света не би могло да бъде по-хубаво от това — да седя зад конски впряг рано сутрин и да слушам птиците.

От далечно пасбище долетя мъжки глас. Той викаше по някакво куче: „Назад! Назад!“.

— Това е старият О’Конър, извежда кравите — каза Питър, — подранил е тази сутрин. Сигурно ще ходи някъде. — Замисли се за миг. — Вероятно отива в Солсбъри на разпродажбата. Да, това ще е. Иска да купува двуколка — в гласа му прозвуча негодувание: — За какъв дявол ще купува двуколка, когато ми дължи десет лири за трупи.

Питър изплющя сърдито с поводите върху задницата на коня.

— По-живо! — а след малко каза примирено: — Това ми е наградата за доверието към хората: те се разхождат с двуколки, а аз с каруца.

Минахме през пустите улици на Балунга при изгрев слънце и скоро поехме по коларския път, който се виеше из гората. Тя постепенно се сгъсти и скоро навсякъде около нас се изправяха само дървета, а оградите на пасбищата останаха далече назад.

Прахът изпод конските копита се вдигаше високо във въздуха и после бавно се стелеше върху косите и дрехите ни. Колелата се блъскаха в протегнатите клонки на шубраците, край които минавахме, и каруцата подскачаше, когато попаднеше в някоя дупка на пътя.

Исках Питър да ми разкаже за своите приключения. Аз го считах за известен човек. Той беше герой на безброй случки, които мъжете разправяха, когато се съберяха да побъбрят. Според татко, в бара на хотела обикновено някой започвал така: „Говорите за бой! Аз видях как Питър Мъклауд се би с Дългия Джон Андерсън зад кръчмата в Турала“ и всички изслушвали разказа за боя, който продължавал два часа. „Да“, казвал мъжът, „отнесоха Дългия Джон на тарга“.

През цялата си дълга кариера в юмручния бой Питър бил победен само веднъж, но тогава бил толкова пиян, че не можел да стои на краката си. Един чифликчия, известен, че напада само в гръб, скочил върху Питър, за да се разплати за някаква стара сметка. Неговото неочаквано яростно нападение проснало Питър на земята. Когато Питър дошъл на себе си, чифликчията бил изчезнал. На следната сутрин, за изненада на чифликчията, още в зори Питър се появил пред краварника му и като сграбчил с могъщите си ръце горното перило на оградата, изревал със зачервено от яд лице:

— Толкова ли си добър и сега, колкото снощи? Ако е така, излез!

Чифликчията се вкаменил с ведро, пълно до половина с мляко, в ръка.

— Аз-ъ-аз не мога да се бия с теб сега, Питър — жално проплакал той и направил движение с ръка, което изразявало пълна капитулация. — Ти си трезвен. Ти можеш да ме убиеш, когато си трезвен.

— Ти се нахвърли върху ми снощи — настоявал Питър, малко объркан от този обрат на нещата. — Ела и ми дай реванш сега.

— Но снощи ти беше пиян — настоявал фермерът, — ти не можеше да стоиш на крака. Аз не мога да се бия с теб, когато си трезвен, Питър, това би значело, че съм луд.

— Е, дявол да ме вземе! — извикал Питър и усетил, че изпуска положението. — Излизай сега, страхливецо!

— Не, не искам да се бия с тебе, Питър. Не когато си трезвен. Наричай ме, както си искаш.

— Каква, по дяволите, ми е ползата от това, щом не искаш да се биеш? — Питър бил вбесен.

— Влизам ти в положението — казал чифликчията сговорчиво, — нищо не можеш да постигнеш с думи. Как се чувствуваш?

— Като подлютен цирей — измърморил Питър и се огледал, сякаш търсел някакво разрешение. Изведнъж се облегнал уморено на оградата. — Чувствувам се като краставо куче.

— Чакай да ти оправя вкуса — казал чифликчията, — имам малко уиски.

Според татко, Питър се прибрал в къщи с един куц кон, който фермерът му продал, но мама твърдеше, че конят бил добър.

Искаше ми се да чуя от Питър някаква подобна история и затова го подхванах:

— Татко казва, че се биете страшно, г-н Мъклауд.

— Нима? — възкликна той и по лицето му се разля доволна усмивка. Помълча малко и после каза: — Твоят старец има хубаво мнение за мен. Ние двамата отдавна се знаем. Слушал съм, че някога той бил голям бегач. Гледах го онзи ден — има стойка на негър. — И с променен тон: — Та той казва, че съм можел да се бия, така ли?

— Да — и добавих, — бих искал и аз да мога.

— Някой ден ти също ще можеш. Твоят старец не остава длъжен, а ти приличаш на него. Умееш да посрещаш удари. Ако искаш да станеш човек, трябва да се научиш да издържаш. Виж например, когато аз се забърках с братята Стенли. Те са четирима. Не ги познавах, но бях чувал за тях. Единият — мисля, че беше Джордж, излезе след мен зад бара и ме обиди. Когато аз заговорих за бой, той каза: „Помни, че съм само единият от Стенли“, а аз му отвърнах: „Пет пари не давам и за четирима ви заедно. Викай ги.“ Едва започнахме, и тримата му братя пристигнаха. Ето ме сега с четиримата.

— Те всички ли се биха с вас? — попитах.

— Да, всички. Хвърлих се и повалих единия. Докато падаше, пъхнах коляно в корема му и му извадих въздуха. Останалите трима добре ме озориха, но аз им влизах все ниско, това е най-добрият начин при бой с юмруци: удряй ниско! Не се грижи за лицето. Ако искаш да го изрисуваш, направи го, след като му извадиш въздуха. Застанах с гръб към стената и се биех ту с лявата, ту с дясната ръка. Поизпотих се малко, но ги свалих всичките. Боят не беше равностоен: понесох много удари, но спечелих, бога ми, така беше! — каза той, доволен от спомена. — Беше бой и половина.

Минахме през голяма просека, разчистена сред гората. Една полуразрушена ограда, направена от изсечени на самото място дървета, ограждаше пасбището. Новите фиданки и шубраци в него показваха, че гората отново се връща. Запустял, тревясал път водеше от мястото, където трябва да е била вратата, към изоставена хижа, направена от кора на дървета.

Тънки млади дървета вече обвиваха с листата си стените й.

Питър изведнъж се откъсна от мислите си и каза с ново оживление:

— Това е домът на Джексън. След минута ще ти покажа дънера, в който младият Боб Джексън си строши врата. Конят му се подплашил и го изхвърлил. Два месеца по-късно старият Джексън намота около себе си веригата на воловете и влезе в бента. После ще ти покажа бента. Дънерът не е далеч. Ей там — двадесетина ярда пред оградата. На гърдите му имаше подутина колкото главата ми. Изглежда е паднал точно върху дънера. Ето сега… къде е дънерът? — той се изправи в каруцата и напрегнато се взря в ливадата. — Ето го! Стой-й-й! Спрете, дявол да ви вземе!

Конете спряха.

— Ей там, отстрани… виждаш ли го? Близо до онази изсъхнала акация… стой! — извика той на един от конете, навел глава да отскубне няколко стръка трева. — Трябва да огледам пак дънера. Ела да ти го покажа.

Покатерихме се през оградата и се приближихме до един овъглен пън, който лежеше край затревена дупка и показваше притъпените разклонения на корените си.

— Казват, че този издатък го улучил в гърдите, а главата си ударил тук. — Питър посочи два издадени заострени корена върху пъна. — Конят му, чакай, откъде ли е идвал… аха, ей оттам — той очерта с ръка полукръг, който обхвана част от ливадата, — малко по встрани… после завил при онова дърво, мисля, че там е понамалил малко, минал край онази папрат и право насам по тази ивица трева. Изглежда, конят се е подплашил от дънера.

Той отстъпи четири крачки и премери разстоянието на око.

— Тук е изхвръкнал от седлото, конят се подплашил, внезапно е свърнал — Питър махна с ръка към оградата — и той е излетял надясно — спря за миг и се загледа в дънера, — без да разбере какво го е ударило.

След като се върнахме при каруцата, той ми разказа, че след смъртта на сина си старият Джексън се побъркал.

— Не точно луд. Просто нещо в него се пречупи, непрекъснато беше тъжен.

Минавахме покрай бента Питър отново дръпна юздите:

— Ето тук. При отсрещния бряг е дълбоко. Разбира се, бентът сега е затлачен. Той влязъл направо и вече не излязъл. Старата и другото момче веднага се махнаха. Тя го преживя ужасно. Всичко вдигнаха оттук. Сега не би могъл и сламка да намериш, за да си изчистиш лулата. Аз дойдох с каруцата и пренесох цялата им покъщнина в Балунга.

Дявол да го вземе, като ме видя, тя ме погледна, сякаш бях спасител. А на тръгване не издържа. Аз й казах, че нейният старец беше истински мъж. Но, според моята старица, това още повече я натъжило. Не знам…

Той подкара конете, а после каза:

— Казват, че за да се удавиш, трябва да не си с всичкия си. Може би, не знам… старият Джексън не беше луд. Той беше добър човек. Трябвало е само някой приятел да му каже: „Не падай духом!“, и всичко щеше да е наред. За нещастие този ден аз подковавах конете.