Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I Can Jump Puddles, 1955 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлана Стефанова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алън Маршъл. Мога да прескачам локви
Австралийска. Първо издание
Библиотека „Когато бях малък“
Дадена за печат: май 1981 г.
Подписана за печат: август 1981 г.
Излязла от печат: септември 1981 г.
Формат: 32/84х108
Печатни коли: 25,50
Редактор: Лилия Рачева
Коректор: Иванка Кирова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Роза Халчева, 1981 г.
Държавно издателство „Отечество“
Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София
История
- — Добавяне
XXII
Огромни евкалипти хвърляха сянка над нашата врата. По земята под тях бяха разхвърляни съчки, клони, листа и недогорели главни. Скитниците, които минаваха по пътя, често спираха да почиват тук, сваляха торби от рамо и оглеждаха замислено къщата и купчината дърва за цепене, преди да си изпросят нещо за ядене.
Мама беше добре известна сред скитниците, чийто маршрут минаваше край нашия дом. Тя винаги им даваше хляб, месо и чай, без да ги кара да цепят дърва.
Татко, кръстосвал сам някога Куинсланд с торба на рамо, познаваше добре живота на скитниците. Той винаги ги наричаше „пътници“ или „птици“. Брадатите мъже, които предпочитаха горите, наричаше „горски птици“, а тези, които идваха от равнините — „полски птици“. Веднага ги разпознаваше и веднага можеше да каже дали са съвсем „изтънели“, или не.
Когато някой скитник спреше да пренощува край нашата порта, татко казваше, че е зле.
— Ако е добре, той ще продължи към кръчмата — обясняваше ми той.
От двора на конюшнята той често наблюдаваше как скитниците отиваха с чайниците си до кухненската врата. Ако скитникът задържаше капака, когато подаваше чайника на мама, татко се усмихваше и казваше, че е „стар вълк“.
Помолих го да ми обясни какво означава, ако някой задържи капака, като подава чайника на мама.
— Броди ли човек по пътищата, попада на различни хора. Има такива, на които им се свиди дори миризмата на мазния парцал. За да получиш нещо от такива, трябва да ги обработваш дълго, като че ли си овчарски пес. Да кажем, искаш чай и захар — това винаги ти е нужно. Слагаш няколко листенца чай на дъното — не много, за да разбере домакинята, че си закъсал с чая. Когато излезе на вратата, ти не я молиш за чай. Искаш само капка топла вода, за да си приготвиш чая, и казваш: „Имам чай, стопанке“. Тя взима чайника, а ти задържаш капака и добавяш, като че току-що си се сетил: „Ако нямате нищо против, пуснете и малко захар, госпожо“. Като налива горещата вода в чайника, жената вижда, че листенцата не биха могли да оцветят и една плюнка, и добавя още чай. Може би не й се иска, но не й е удобно да върне чайника с толкова слаб, като помия чай. После слага и захар — и вече имаш всичко.
— Но защо задържат капака? — настоявах аз.
— Ако чайникът е захлупен, никога няма да получиш достатъчно. Без капак не им е удобно да ти го върнат полупразен.
— Но мама не е такава!
— По дяволите, разбира се, не! Ако я оставиш, тя и обувките от краката си ще събуе.
— Правила ли го е? — попитах заинтересован и си представих как мама си събува обувките и ги подава на някой скитник.
— Е, не… не се е стигало дотам. Тя би могла да им дава стари дрехи и обуща, но всеки дава дрехи. Храна искат те, особено месо. Но храната струва пари и затова повечето хора предпочитат да им дават чифт стари панталони, които вече не носят. Когато пораснеш, давай месо на тези мъже!
Понякога скитниците оставаха да пренощуват в нашата плевня. Една мразовита утрин, когато Мери излязла да нахрани патиците, видял някакъв скитник заспал на земята. Човекът бил покрит с тънко одеяло и вкочанен като дърво. По брадата и веждите му имало скреж и когато се събудил, той не можал да се изправи, докато слънцето не го затоплило. След този случай, щом видеше скитник, спрял да почине край нашата порта, Мери ме пращаше да му кажа, че може да пренощува в плевнята. Аз винаги отивах в плевнята с човека и мама пращаше по Мери моята вечеря заедно с неговата. Тя знаеше, че обичам скитниците. Обичах да слушам техните разкази за чудесните места, които са видели. Татко казваше, че ме будалкат, но аз не мислех така.
Веднъж показах на един стар скитник моите заешки кожи, а той ми разправи, че там, откъдето идвал, зайците били толкова много, че трябвало да ги разбутваш, за да поставиш капан.
Нощта беше прашна и аз го посъветвах да покрие лицето си с един брой от „Ейдж“, за да се предпази от праха. Аз спях на задната веранда и винаги правех така.
— Колко прах може да издържи вестникът? — попива той и вдигна към устата си опушеното канче. — Един фунт?
— Да, така мисля — отвърнах несигурно.
— А мислиш ли, че ще издържи цял тон? — продължи той, като избърса капките чай от мустаците и брадата с опакото на ръката си.
— Не, няма.
— Ходил съм по места, където при прашна буря трябва да спиш с кирка и лопата.
— Защо?
— За да можеш да се изровиш на сутринта — отвърна той и ме погледна със странните си малки очички, в които блещукаха пламъчета.
Вярвах всичко, което ми разказваха, и се огорчавах, когато татко се смееше на историите, които му повтарях: струваше ми се, че по такъв начин той критикува човека, от когото ги бях чул.
— Съвсем не! Аз обичам тия приятели! — обясни той. — Но разбираш ли, това са измислици — весели измислици и затова се смея.
Случваше се някой скитник, седнал край огъня си, да започне да вика по дърветата или да си мърмори нещо, загледан в пламъците. Тогава знаех, че е пиян. Те пиеха вино или дървесен спирт.
Имаше един скитник, наречен Цигуларя. Той държеше главата си наклонена на една страна, като че свиреше на цигулка. Беше висок, слаб и носеше три ленти.
Татко ми обясни, че една лента върху торбата носят новаците, които за първи път тръгват по пътищата, две ленти означаваха, че скитникът търси работа, три ленти — че в момента не желае работа, а четири ленти показваха, че собственикът им изобщо не желае да работи.
Винаги гледах лентите по торбите и когато видях трите върху торбата на Цигуларя, аз се зачудих защо не иска да работи.
Той пиеше дървесен спирт и като се напиеше, викаше на някакви въображаеми коне, които виждаше от другата страна на огъня.
— Хей! Стой! Дий, Принц! Дий, Дарки! Елате…
Понякога тичаше около огъня, размахваше въображаем камшик и налагаше коня, който го ядосваше.
В трезво състояние разговаряше с мен с писклив глас.
— Защо стоиш така и подскачаш от крак на крак като мокра кокошка? — рече той веднъж. — Приближи се!
Отидох при него.
— Седни! — и добави: — Какво ти е на крака?
— Хванах детски паралич — обясних аз.
— Гледай ти! — той поклати съчувствено глава и цъкна с език. После сложи дърва в огъня и добави: — Е, все пак имаш покрив над главата — и ме погледна — и дяволски умна глава като на породисто агне.
Обичах тези хора, защото никога не ме съжаляваха. Те ми вдъхваха самоувереност. В света, в който те съществуваха, патериците бяха по-малко нещастие, отколкото да спиш на дъжда или да ходиш бос, или да копнееш за глътка, която нямаш пари да си купиш. Пред себе си те не виждаха нищо освен пътя. Пред мен те виждаха по-светло бъдеще.
Казах на Цигуларя:
— Добро място за пренощуване, нали?
Той се огледа и отвърна:
— Да, предполагам, за този, който не е принуден да преспива тук — и се изсмя презрително. — Веднъж един нахал ми каза: „Вие, скитниците, никога не сте доволни. Ако някой ви даде сирене, търсите тиган да го пържите.“
— Да — казах му аз, — така е и с мен.
— Имал съм много случаи в моето странствуване, когато съм си казвал, че ако имам чаша чай и захар, ще бъда доволен. Но намеря ли чай и захар, поисква ми се да запуша, когато запуша, ще ми се да намеря добро място за пренощуване, намеря ли го, прищява ми се нещо за четене. „Нямаш ли нещо за четене? — попитах аз онзи нахал. — Виждам, че от теб не мога да очаквам ядене.“
Цигуларя беше единственият скитник, който носеше тиган. Той го вадеше от торбата за припаси и го оглеждаше със задоволство. После го обръщаше и почукваше с пръст дъното му.
— Солиден тиган, а… — казваше той. — Попадна ми близо до Милдюра.
Цигуларя измъкна от торбата увит във вестник черен дроб и се намръщи.
— Дробът е най-лошото нещо на света за тигана — каза той, сви устни и черните му мустаци щръкнаха замислено напред. — Залепя се като гипс.
Подобно на всички скитници Цигуларя непрекъснато се занимаваше с времето. Изучаваше небето и умуваше дали ще вали. Той нямаше палатка — в торбата си носеше само обичайните две сини одеяла, завити на руло около изпокъсани дрехи, и две-три тенекиени кутии от тютюн, в които беше цялото му имущество.
— Една нощ близо до Елмор върху мен се изля страшен дъжд. Беше адски тъмно и аз не можех да мръдна. Стоях така, подпрял гръб на един стълб, и размишлявах. На следната сутрин наоколо се простираше море от кал и аз трябваше да си проправям път из него. Тази нощ няма да вали — студено е. Но дъждът наближава. Може би утре ще удари тук.
Казах му, че може да спи в плевнята.
— А твоят старец? — попита той.
— Той е славен човек — дори ще ти постеле слама.
— С него приказвах следобед, нали?
— Да.
— Видя ми се добър. Наконтен е като франт, но разговаряше с мен, както аз сега с теб.
— Е, всичко е наред, нали?
— Разбира се. Смятам да преспя във вашия плевник — добави той. — Снощи гулях и стомахът ми нещо не е в ред — той погледна намръщено тигана, в който цвърчеше черният дроб, — нощеска имах ужасни кошмари. Сънувах, че спя под открито небе, дъжд се лее като из ведро, а чайникът ми се пробил и не мога да си направя чай. Ад! Събудих се облян в пот.
Докато разговаряхме, по пътя се зададе друг скитник. Беше нисък, широкоплещест, с брада и дълга тънка торба. Сухарникът му се люлееше празен пред него и той вървеше тежко и бавно.
Цигуларя погледна човека. По начина, по който наблюдаваше приближаването му, и по израза на лицето му, разбрах, че той не искаше този човек да спре тук, и се питах защо.
Новодошлият се приближи до огъня и пусна торбата в краката си.
— Добър ден — каза той.
— Добър ден — каза Цигуларя. — Накъде?
— Аделаида.
— Дълго ще вървиш.
— Да. Имаш ли цигари?
— Само фасове. Ако искаш, вземи.
— Става — човекът взе фаса, който Цигуларя му подаде, сложи го внимателно между свитите си устни и го запали с една главня от огъня.
— През Турала ли идваш? — попита той Цигуларя.
— Да. Днес следобед се добрах дотам.
— Как са месарят и хлебарят?
— Хлебарят е добре — има много баят хляб, но месарят не пуска и изгоряла кибритена клечка. Убива човека за късче кожичка от овнешко.
— Обиколи ли задната врата на кръчмата?
— Да. Намерих остатък от печено. Готвачката е добра — славна жена. Носът й е като лопата. Помоли я. Пази се обаче от нейния помощник. Един нисичък. За всяко нещо иска да го черпиш.
— А има ли джонита[1]?
— Не, но пази се от джони в Балунга — това е по-нататък — мръсен е. Спипа ли те пиян, направо те задържа.
— Имам само един шилинг, така че може да върви по дяволите.
— По на север ще се оправиш. Там горе вали и мъжете са в кръчмите. Ще се натъпчеш до пръсване.
Той отряза дебела филия от хляба, който мама му беше дала, раздели дроба, постави парчетата върху филията и я подаде на мъжа.
— Вземи, яж!
— Благодаря — каза мъжът. Известно време той дъвчеше мълчаливо, после запита: — Имаш ли игла и конец?
— Не — отвърна Цигуларя.
Мъжът погледна панталона си, разцепен на коляното.
— Карфица?
— Не.
— Обувките ми също не струват. Колко плащат по жътва тук?
— Седем шилинга на ден.
— Добре — каза мъжът кисело, — и се разплащат в събота за да не те хранят в неделя. Имаш ли още някой фас?
— Не. Останал съм с тези — каза Цигуларя. — Довечера има танцова забава в Турала. Утре сутрин ще намериш много фасове пред вратата. Мисля, че е време да тръгваш, иначе ще се стъмни, преди да стигнеш Турала.
— Да — отвърна мъжът бавно, — така мисля и аз — той се изправи. — Направо? — попита той, като метна чувала на гърба си.
— Не първия, втория завой. Около две мили.
Когато той си отиде, запитах Цигуларя:
— Този човек не беше ли добър?
— Чувалът, който метна на рамото си, беше от цигари — обясни Цигуларя. — Ние пъдим всички с такива чували. Никога нямат нищо, все от тебе искат. Ако такъв се повлече подире ти, ще го влачиш, докато ти смъкне кожата. А сега покажи ми плевнята.
Заведох го в плевнята. Татко, видял, че разговарям с него, вече беше хвърлил няколко наръча чисто сено.
Известно време Цигуларя гледа мълчаливо, а после каза:
— Ти не знаеш какъв късметлия си.
— Добре е да си късметлия, нали? — той много ми харесваше.
— Да.
Стоях, докато разви чувала си.
— Господи! — възкликна той и ме погледна: — Висиш като овчарски пес. Не е ли време да вървиш да пиеш чай?
— Да — отвърнах, — време е. Лека нощ, мистър Цигулар.
— Лека нощ — каза той кисело.
След две седмици Цигуларя изгоря в огъня си на осем мили от нас.
Човекът, който съобщи това на татко, разказа:
— Разправят, че няколко дни наред пиянствувал. През нощта се търкулнал в огъня — знаеш как става. Казах на Алек Симпсън, като идвах насам: „Подпалил се е дъхът му, така е станало. Сигурно догоре е бил пълен със спирт. Ако дъхът му се е подпалил, пламъците са пропълзели навътре в червата му като фитил.“ Бога ми, така е изгорял. Казах го на Алек Симпсън — знаеш ли, Алек купи моята кестенява кобила. Казах му го, преди да дойда насам, а той рече: „Дявол да го вземе, мисля, че си прав!“
Татко помълча, а после каза:
— И тъй, това е краят на Цигуларя, бедния просяк! Няма го вече — мъртъв е!…