Алан Маршал
Мога да прескачам локви (11)

XI

След обед татко ме разведе из двора. Той избута количката до клетката на Пет. В първия миг се загледах в пода, който имаше голяма нужда от почистване, после вдигнах очи към Пет. Старият папагал седеше сгушен на пръчката си и търкаше човка с познатия стържещ звук. Пъхнах пръст през мрежата и почесах наведената му глава. Белият прашец от перата му се полепи по пръста ми и аз долових миризмата на папагал, която винаги събуждаше в мен представата за розови криле, размахани сред някаква гора. Пет улови внимателно пръста ми със силния си клюн и аз почувствувах бързите малки пулсиращи докосвания на сухия му гумен език.

— Здравей, Пет — каза той с моя глас.

Царският папагал в съседната клетка непрекъснато се люлееше напред-назад върху пръчката си, но Том, моят опосум, още спеше. Татко го извади от тъмната малка кутия, той отвори големите си спокойни очи, погледна ме и пак се сви върху татковата длан.

Тръгнахме към конюшнята, откъдето чувах пръхтенето на конете. Те издухваха зобта от ноздрите си, а подковите им остро звънтяха по грубия каменен под, когато се движеха.

Конюшнята беше не по-малко от шестдесетгодишна и имаше вид, като че ей сега ще се строполи под тежестта на сламения си покрив. Той се накланяше на една страна въпреки подпорите от яки евкалипти, разклонени на върховете, където лежаха грубите греди на покрива.

Стените на конюшнята бяха от отвесно изправени дъски, издялани от дънери на отсечени наблизо дървета. Дъските не прилепваха плътно и през процепите можеше да се надникне в тъмното помещение, което миришеше остро на конски тор и напоена с урина слама.

Конете, привързани с въжета към железни халки, забити в стената, се хранеха в яслите, направени от тежки пънове, издълбани с тесла и дооформени с дърварска брадва.

Редом с конюшнята, под същия тежък сламен покрив, сега озвучен от пълните гнезда на врабците, беше плевнята, чийто груб дървен под беше покрит с няколко инча разпиляна слама. До нея се намираше стаята със сбруята. На дървени куки, забити в дъсчената стена, висяха хамути, ремъци на хамути, каиши, юзди, седла. Седлото, на което татко обяздваше конете — модел „Киниър“, — беше окачено на специално колче и намазаните му с восък подколенници блестяха.

В основата на стената лежеше издялана в четвъртита форма греда, която придържаше отвесните дъски. В специално издълбани гнезда бяха наредени консервени кутии със смазка за бурмите, вакси за сбруята, бутилки с терпентин, „соломонов разтвор“ и лекарства за конете. Чесалата и четките стояха на една полица в стената, а до нея на пирони висяха два навити камшика.

Сламеният покрив продължаваше и върху навеса, под който стояха една триместна двуколка и браната. Браната беше изправена до стената и двата дълги теглича от хикори се подаваха изпод стряхата, устремени към небето.

От задната врата на конюшнята се влизаше в двора за конете — кръгла площадка, оградена с грубо одялани седемфутови^[1] стълбове и дъски. Тази висока ограда имаше наклон навън, за да не може някой буен кон да издере краката на татко в дъските или да го премаже в стълбовете. Пред двора растеше стар червен евкалипт. Когато дървото цъфтеше, ята от папагалчета търсеха меда на цветовете му и понякога висяха по външните клони надолу с главите. Ако нещо ги подплашеше, те се вдигаха във въздуха и започваха да кръжат около дървото със силни крясъци. На разкривения дънер се облягаха счупено колело от каруца, ръждясали оси, ресори от двуколки, счупени пранги и пострадали от лошото време седалки, от чиито разкъсани тапицерии стърчаха кичури посивели конски косми. Куп изхабени и ръждясали подкови лежаха върху един от откритите корени.

В единия край на двора растяха няколко акации. Земята под тях беше застлана с дебел пласт конски тор, защото конете, които татко обяздваше, в горещите летни дни пладнуваха тук на сянка. Конете стояха с наведени глави, отпуснали задни крака и размахваха опашки, за да прогонят мухите, привлечени от миризмата на тора.

Близо до акациите беше пътната врата, а отвъд прашното шосе се простираше гората — убежище на малкия брой кенгуру, които все още отказваха да се оттеглят в по-рядко заселените области. Дружелюбните и жилестокори дървета приютяваха блатата, където се събираха черни патици и откъдето през тихите нощи се носеше ревът на водния бик.

— Водният се е развеселил тази вечер — казваше татко, когато го чуеше, но аз се плашех от тези звуци.

Магазинът, пощата и училището бяха на около една миля надолу по пътя. Разчистената земя там беше разделена на богати млекодобивни ферми, собственост на мисис Карутърс.

Отвъд селището се издигаше висок хълм, наречен Турала. Той беше покрит с папрат и храсти, а на върха му имаше кратер. Децата търкаляха в него големи камъни, те подскачаха и мачкаха папратите и храстите, докато най-сетне достигнеха дъното далеко долу.

Татко често яздеше до върха Турала. Той казваше, че коне, обяздвани по планински склонове, стъпват по-сигурно и струват, няколко лири повече от отгледаните в равнините коне.

Това татково мнение стана за мен твърдо и неоспоримо правило. Всичко, което татко казваше за конете, се запечатваше в съзнанието ми и ставаше част от мен — както името ми.

— Сега обяздвам един кон, жребец — каза татко, докато буташе количката ми към обора. — Гледа с бялото на очите си, а кон, който гледа с бялото на очите си, е готов да рита при най-малък повод. Както се казва, и на комара окото може да избие. На Бренди е. Някой ден ще го пребие, помни ми думата.

— Хей мирно — извика той на коня, който при нашето появяване се втурна напред, снишил задница. — Гледай, готов е да рита. Вече му сложих юзда. Не е много твърд в устата, но се басирам, че като го впрегна в браната, ще си покаже характера.

Татко ме остави, отиде при коня и прекара ръка по треперещата му задница.

— Спокойно сега. Ха, ето, ето, старче! Спокойно — татко говореше нежно и след минута конят застана мирно и изви глава, за да го погледне.

— Когато го впрегна в браната, ще му поставя специален ремък, за да не се мята. Този поглед нищо не означава.

— Мога ли да дойда с теб, когато решиш да го впрегнеш, татко?

— Да, защо не — отвърна бавно той и започна да пълни лулата си. — Можеш да ми помагаш в обяздването, като държиш въжето. Изобщо… ти много би могъл да ми помагаш, но — той натисна тютюна с палец — мисля, че ще е по-добре първо да го изведа един-два пъти сам. Тук наблизо. Това, разбира се, няма да е истинска обиколка за обяздване. Просто ми се иска най-напред да го наблюдаваш отстрани. Ще минем покрай теб, за да ми кажеш какво мислиш за походката му. Искам да ми помагаш в това — да ми казваш как се движат конете ми и т.н. Ти имаш усет за коне. Не познавам друг, който има толкова верен усет за тези неща.

— Ще гледам и ще ти казвам! — извиках аз, въодушевен от желанието да му помагам. — Ще гледам краката му, като нищо. Ще ти казвам как стъпва, и всичко останало. Ще ми бъде много приятно, татко.

— Знаех си, че ще ти хареса — той запали лулата си. — Късметлия съм аз, че се сдобих с такъв син.

— А как си се сдобил с мен, татко? — попитах в желанието си да продължа приятелския разговор.

— Известно време мама те носи в себе си, после се роди. Ти растеше като цвете под сърцето й, както казва тя.

— Както котенцата на Блеки?

— Да, точно така.

— Знаеш ли, това ми е малко неприятно.

— Да — той замълча, загледан през вратата на конюшнята към гората. — И с мен беше същото, когато за първи път го чух, но след известно време разбрах, че е съвсем редно. Представи си как жребчето тича до майка си, притиска се до нея, нали знаеш — той се потърка в дирека, за да ми покаже. — Е, тя го е носила в себе си, преди да го роди. А то се мушка под нея, като че иска да се върне обратно. Хубаво, според мен. По-хубаво, отколкото просто да те донесат на майка ти. Ако помислиш малко, ще видиш, че не е лошо измислено.

— Да, аз също мисля, че е хубаво — бързо промених мнението си. — Обичам жребчетата.

Стана ми приятно, че конете носят своите жребчета в себе си.

— Не бих искал просто да бъда донесен — добавих аз.

— Не — отвърна татко, — нито пък аз.