Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Can Jump Puddles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

VII

Когато отново започнах да различавам отделението и неговите обитатели, видях, че в леглото на Ангъс лежеше чужд човек. Ангъс и Мик били изписани от болницата през седмицата, когато съм бил в безсъзнание. Ангъс ми беше оставил три яйца и половин буркан туршия, а Мик беше помолил санитарката Конрад да ми даде една кутия с горски мед „когато отново бъда добре“.

Те ми липсваха много. Отделението изглеждаше напълно променено. Мъжете, които лежаха сега в белите легла, бяха твърде болни или твърде подтиснати от непознатата обстановка, за да си подвикват един на друг, и още не се бяха научили да поделят яйцата помежду си.

Папа гледаше по-мрачно от всякога.

— Това място вече не е както едно време — ми каза той. — Аз помня разговори в това отделение, каквито никога вече няма да чуя. Имаше умни глави. Погледни сега тази сган. Не бих дал и пукнат грош за всички, взети заедно. Постъпват с колики, а после извръщат очи, сякаш са охтичави, и не искат и да чуят за страданията на другите. Мислят само за собствените си болки. Ако не бях пътник и не знаех, че мога да умра всеки миг, бих помолил Старшата да ме освободи. А тя е прекрасна жена, помни това!

Мъжът в леглото на Ангъс беше много висок. Първия ден, когато санитарката Конрад подгъваше завивките му, тя възкликна:

— Боже! Вие сте едър човек!

Това му достави удоволствие. Той се усмихна доволно и се огледа, за да види дали всички в отделението са чули, после се смъкна по-надолу в леглото си, изпъна дългите си крака така, че напъханите в одеялото стъпала щръкнаха през пръчките на леглото, и сложи ръце под главата си.

— Можете ли да яздите? — запитах аз, респектиран от ръста му.

Той погледна разсеяно, но като видя до себе си дете, продължи да оглежда отделението, без да отговори на въпроса ми. Разтревожих се да не си помисли, че съм нахален, но после се възмутих от държанието му и реших, че не ме е грижа какво мисли.

Но затова пък той често говореше със санитарката Конрад.

— Вие сте знаменита.

Тя чакаше да продължи, но изглежда той не можеше да измисли нищо друго. Понякога, докато тя мереше пулса му, той се опитваше да улови ръката й. Тя се дърпаше, а той казваше:

— Вие сте знаменита.

Санитарката Конрад трябваше да внимава винаги, когато заставаше до леглото му, защото той обичаше да я потупва отзад с неизменното „вие сте знаменита“.

— Никога вече не правете така! — каза му веднъж остро тя.

— Вие сте знаменита — повтори той.

— Тази забележка не оправя работата — и тя го изгледа със студен, изпитателен поглед.

Не можех да го разбера. Той не казваше „вие сте знаменит“ на никой друг.

Един следобед той седя и писа нещо на един лист хартия, като се мръщеше и пъшкаше. Вечерта, докато санитарката оправяше леглото му, той й каза:

— Написах стихотворение за вас.

Тя го изгледа изненадано и подозрително.

— Вие пишете стихове? — запита тя и прекъсна работата си.

— Да. Идва ми отръки. Мога да пиша стихове за всичко.

Той й подаде листа. Тя прочете стихотворението и по лицето й се разля доволна усмивка.

— Наистина е хубаво — каза тя, — да. Наистина е хубаво. Къде сте учили да пишете стихове?

Тя обърна листа, погледна гърба му, а после прочете стихотворението още веднъж.

— Мога ли да го задържа? Наистина е хубаво.

— Това не е нищо — махна той пренебрежително с ръка. — Утре ще ви напиша ново. Задръжте го. Мога да ги правя по всяко време. Няма нужда да мисля. Идва ми естествено.

Санитарката Конрад се обърна да подреди леглото ми и докато сгъваше завивката, остави листа на моето шкафче.

— Можеш да го прочетеш — каза тя, забелязала, че поглеждам натам. Тя ми подаде листа и аз зачетох бавно и мъчително.

Санитарката Конрад

Санитарката Конрад идва и оправя нашите легла

и се чудя защо е влязло в моята глава,

че в болницата тя е най-прекрасна,

и тази истина за всекиго е ясна,

и друга като нея аз не съм видял

внимателна към всеки заболял,

повикаш ли я, тя веднага тича

и всеки я обича.

Свърших да чета и не знаех какво да правя. Харесваше ми казаното за санитарката Конрад, но не ми харесваше това, че той го казва. Реших, че е добре написано, защото беше поезия, а в училище ни даваха да четем поезия и учителят винаги ни казваше колко хубаво нещо е поезията.

— Хубаво е — промълвих тъжно.

Ех, да бях го написал аз! Конят и кабриолетът не представляваха нищо в сравнение с човек, който може да пише стихове.

Почувствувах се изморен и ми се прииска да съм си в къщи, където никой не пишеше поезия, но където бих могъл да яхна Кейт и да яздя тръст из двора, докато татко подвиква: „Седни по-изправен… дръж ръцете ниско… пъхни краката напред… главата високо… чувствувай движението й… така! Добре! Още по-изправен… Добре!“

Само да можеше санитарката Конрад да ме види върху Кейт!