Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
I Can Jump Puddles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Steis (2013 г.)

Издание:

Алън Маршъл. Мога да прескачам локви

Австралийска. Първо издание

Библиотека „Когато бях малък“

Дадена за печат: май 1981 г.

Подписана за печат: август 1981 г.

Излязла от печат: септември 1981 г.

Формат: 32/84х108

Печатни коли: 25,50

Редактор: Лилия Рачева

Коректор: Иванка Кирова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Халчева, 1981 г.

Държавно издателство „Отечество“

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

XIX

Една събота следобед стоях край портата и наблюдавах Джо. Той тичаше през гората към нас, но бягаше някак странно — прегърбен и сгушил глава между рамената. От време на време спираше зад някое дърво и поглеждаше назад, като че ли го гонеха горски разбойници.

Зад един червен евкалипт той легна по корем и започна да надзърта зад дънера към дърветата, през които току-що беше минал. Изведнъж се залепи о земята като гущер. Обърнах се и видях, че по пътеката тича Анди.

Анди не се криеше зад дърветата. Той тичаше с целенасоченост, която не се нуждаеше от прикритие.

Джо се въртеше в кръг около дървото, за да държи дънера между себе си и Анди, но Анди познаваше добре тактиката му и се запъти право към дървото.

Джо стана, показа се и поздрави Анди с престорена изненада.

— А, ти ли си, Анди? Божичко, точно се питах къде да те намеря.

Но той не можеше да излъже Анди, който възкликна с голямо задоволство:

— Пипнах те!

Джо и аз имахме среща с Бронсън Клеветника и Стив Макинтайър в подножието на връх Турала. Вземахме и кучетата, тъй като сред папратите по склоновете често се виждаха лисици, но нашата главна цел беше да изкачим върха и да търкаляме камъни надолу в кратера му.

Големите скални отломъци, които избутвахме от ръба на кратера, се сгромолясваха надолу по стръмните стени, подскачаха във въздуха, удряха се в дърветата и оставяха след себе си дири от изскубани храсти и папрат. След като стигнеха дъното на кратера, те продължаваха да се търкалят и подскачат и дори се изкачваха малко нагоре по отсрещната страна, преди да спрат и затихнат.

Катеренето до върха беше много изтощително за мене. Трябваше да спирам често. Ако бяхме двама с Джо, можех да почивам, но имаше ли други момчета с нас, те негодуваха при всяко спиране:

— Божичко! Няма да спираш пак, нали?

Другите момчета не ме изчакваха и когато аз стигах при тях на върха, радостта от първия изтърколен камък беше преживяна и възторжените възклицания замрели.

За да открадна време за отдих, аз отвличах вниманието на другарите си — сочех пътечки из папратите и виках:

— Подушвам лисица. Току-що е минала. Проследи я, Джо!

Спорът дали си струва да проследим дирята, или не, продължаваше известно време, през което аз получавах необходимата ми почивка.

Бронсън и Стив клечаха до една заешка дупка, когато ние пристигнахме при акациевата горичка — мястото на нашата среща. Те гледаха напрегнато опашката и задните крака на Тайни — австралийския териер на Бронсън. Главата на Тайни, раменете и предните му крака бяха напъхани в дупката и той ожесточено драскаше.

— Видяхте ли заека да влиза? — попита Джо и коленичи пред тях с авторитетен вид на специалист. — Чакайте! Аз ще го дръпна! — той хвана задните крака на Тайни.

— Изтегли го и ще опипаме дупката с ръка — казах аз делово като Джо.

— Само глупакът си пъха ръката в дупка — каза Стив. — Там може да има змии — той се изправи и изтърси колене, за да покаже, че не се интересува повече от дупката. Той още не можеше да ми прости победата в боя с тоягите.

— Кой ти се плаши от змии! — извиках презрително аз, легнах настрани и пъхнах ръка в дупката, а Джо държеше съпротивяващия се Тайни.

— Напипвам дъното — обявих пренебрежително, след като напъхах и рамото си.

— Това е бърлога за цяло котило, но сега няма нищо — каза Джо. Той освободи Тайни, който отново се вмъкна в дупката — аз бях извадил ръката си. Отрязаната му опашка замръзна неподвижно, той подуши разузнавателно три пъти, после се отдръпна и ни изгледа въпросително.

— Хайде — каза Стив, — да вървим!

— Къде е Анди? — попита Джо.

Анди седеше на земята между Дъми и Роувър. Той ровеше в козината на Роувър и търсеше бълхи — операция, която Роувър понасяше със спокойно мечтателно изражение на вирнатата си муцунка.

— Защо си довел Анди? — попита Бронсън с измъчена гримаса.

Анди погледна бързо към Джо в очакване на някакво задоволително обяснение за неговото присъствие.

— Защото го доведох, затова! — отговори грубо Джо. Той не се церемонеше с Клеветника. „Щом го видя, и ми се ще да го цапардосам“ — често казваше той и с това изразяваше своето мнение за Клеветника.

Тръгнахме по една конска пътека, която опасваше склона. Пътеката беше трудна за мен. Папратите, които я ограждаха, бяха високи и при всеки замах патериците ми срещаха жилавата им съпротива и се заплитаха в тях. Широките пътеки не ми създаваха такива проблеми и аз винаги ги предпочитах, когато бродех из гората, но по връх Турала всички пътеки бяха тесни и обрасли в папрат, висока до кръста. Аз вървях, като с едната патерица стъпвах върху пътеката, а краката ми и другата патерица си проправяха път през шубраките.

Никога не мислех за краката си. На тях не им беше нужна пътека. Тежестта ми падаше върху добрия крак само за миг, преди двата крака да се люшнат отново напред. Но състоянието на почвата, върху която се опираха патериците ми, препятствията, които им се препречваха — те бяха важни. Падането винаги идваше от подхлъзване на патерица или от удрянето й в някой камък, или от заплитането й в трева или папрат. Никога от това, че краката ми не са могли да завършат замаха си и да стъпят, където трябва.

В началото Джо се тревожеше, когато гледаше как краката ми се блъскат в папратите, докато покрай мен минава безпрепятствена пътека. Движението само на едната патерица по нея му се виждаше безсмислено. В неговите очи пътят, по който се движеха краката ми, решаваше лекотата на моето ходене и той все се оплакваше:

— Защо не ходиш по пътеката — по-лесно е!

Най-сетне му обясних, той каза само „проклета работа, нали“ и никога вече не отвори дума за това.

Стратегията, която приложих при отклоняването на Клеветника и Стив от намерението им да стигнат незабавно върха, успя и ние тримата стъпихме на билото едновременно. Срещнахме с удоволствие задухалия свободно в лицето ни вятър и отпратихме високи викове към ехото на кратера, който лежеше пред нас като дълбока купа.

Търкулнахме по стръмния склон една скала и наблюдавахме с въодушевление полетелия надолу камънак. Аз копнеех да го последвам, да видя с очите си какво се крие там долу, сред дърветата и папратите, които растяха на дъното.

— Чувал съм, че долу имало една голяма дупка и върху нея съвсем малко земя — казах. — Стъпиш ли на нея, край — падаш в кипящата кал и във всичко останало.

— Вулканът е изгаснал — каза Стив с присъщото му желание да противоречи.

— Може да е — възрази Джо предизвикателно, — все едно. А може и цялото дъно да е меко и готово да пропадне. Не се знае какво е долу. Дявол да го вземе, никой не знае.

— Бас държа, че едно време долу са живели чернокожи — каза Клеветника. — Ако слезем, можем да открием мястото. Мистър Тъкър намери веднъж тук горе някаква брадва.

— Това не е нищо — знам един човек, който има половин дузина такива — каза Джо.

— Аз ще сляза донякъде — каза Стив.

— Хайде! — въодушеви се Бронсън. — Ще бъде чудесно! И аз идвам. Хайде, Джо!

Джо ме погледна.

— Ще ви чакам тук — казах.

Склоновете на кратера бяха покрити с вулканични камъни и скали, които някога, много отдавна, преди да се втвърдят, са кипели, разтопени от страшна горещина. Имаше парчета вкаменена пяна, толкова леки, че дори не потъваха във водата. Искаше отломки от скали с гладка повърхност като застинала течност и кръгли камъни със зелена сърцевина. Тук-там по стръмните стени на кратера растяха отделни евкалипти, а големи площи бяха обрасли в папрат.

Моите патерици не можеха да се закрепят върху стръмната ронлива почва, а дори да успеех да намеря сигурно място, склонът беше толкова отвесен, че беше невъзможно да скоча. Седнах до патериците си и се приготвих да чакам.

Анди искаше на всяка цена да участвува в приключението.

— Няма да стигна далеч с Анди — опита се да ме успокои Джо. — Ако слезем до долу, той ще капне от умора. Ще отида до половината.

— Мога да вървя, докъдето искаш — запротестира Анди, като се мъчеше да успокои Джо.

— Няма да се бавим — увери ме Джо.

Наблюдавах как слизат надолу. Джо държеше Анди за ръка. Гласовете им постепенно се отдалечаваха, докато престанах да ги чувам.

Не се чувствувах нещастен, че не мога да отида с тях. „Останах, защото така реших, не поради своята безпомощност.“ — мислех си аз. Никога не се чувствувах безпомощен. Ядосвах се, но моят гняв се дължеше не на това, че не можех да ходя и да се катеря като Джо или Стив. Ядосвах се на Другото момче.

Другото момче беше винаги с мен. То беше сянката на моето аз: слабо и непрекъснато оплакващо се, подплашено и неспокойно, то винаги молеше да се съобразявам с него, винаги искаше да ме ограничава поради собствените си егоистични интереси. Презирах го и все пак се чувствувах отговорен за него. Във всички решителни моменти аз трябваше да се освобождавам от неговото влияние. Спорех с него, но не го убеждавах. Отблъсквах го с ярост и тръгвах по своя път. То носеше моето тяло и ходеше с патерици. Аз ходех до него с крака, силни като два ствола.

Когато Джо обяви, че ще слезе в кратера, Другото момче ми заговори бързо: „Помисли за мен, Алън. Недей! Достатъчно ме измъчи дотук. Не ме изморявай повече. Остани с мен да си поема дъх. Следващия път няма да ти преча.“ „Добре — уверих го аз, — но недей да прекаляваш, защото ще те зарежа. Аз искам да правя много неща и не си въобразявай, че ще ми попречиш.“

Така двамата останахме на билото: единият — убеден в способността си да прави всичко, което иска, другият — зависим от покровителството на първия.

До дъното на кратера имаше четвърт миля. Виждах момчетата. Те се спущаха надолу, отклоняваха се наляво и надясно, за да търсят по-лесни места, или уловили се за дънера на някое дърво, спираха за момент и се оглеждаха.

Вече очаквах да се обърнат и да започнат да се катерят назад, когато разбрах, че са решили да продължат и да стигнат до дъното. Почувствувах се измамен и извиках от негодувание.

Погледнах патериците си и само за миг помислих дали са в безопасност тук и дали ще запомня мястото, където ги оставям. После се обърнах и заслизах на четири крака. Чувах гласовете на момчетата, които бяха стигнали дъното — изследваха го и си подвикваха.

Отначало пълзях без много усилия, защото си проправях път през папратите и леко се плъзгах надолу с главата. Отвреме навреме ръцете ми изневеряваха и аз се свличах по очи, докато някакво препятствие се изпречваше на пътя ми, за да ме спре. Участъците от вулканична сгур преминах „на шейна“: плъзгах се, седнал, надолу сред каскада от чакъл и хвърчащи около мен ситни камъчета.

Близо до дъното, натрупана сред папратите, се издигаше купчина огромни камъни, някога стояли на върха. Още от времето на първите заселници всеки, който изкачваше планината, търкулваше някоя тежка скала от мястото й горе на ръба, където тя беше лежала полузаровена от незнайни времена, за да я наблюдава как ще се премята надолу, докато най-после се изтърколи и спре на дъното.

Тази преграда от натрупани канари представляваше трудно препятствие. Повдигнах се с цялата си тежест на ръце, за да спася колената си, и все пак, когато най-после отново се добрах до място, където можех да пълзя, колената ми бяха издрани и разкървавени.

Момчетата наблюдаваха през цялото време моето слизане. Най-после се изтърколих през последния пояс от тръстика върху равното дъно. Анди и Джо ме чакаха там.

— Как, по дяволите, ще се върнеш? — попита Джо и се отпусна на тревата до мен. — Сега сигурно минава три, а аз трябва да прибера патиците.

— Лесно ще се кача — отрязах аз и продължих с друг тон: — Мека ли е земята, както ти мислеше? Хайде да преобърнем някой камък и да видим какво има отдолу.

— Също като горе е — каза Джо. — Клеветника улови гущер, но няма да ти даде да го подържиш. Стив и той говорят за нас, когато не съм там. Погледни ги!

Бронсън и Стив стояха край едно дърво, говореха нещо и поглеждаха към нас с вид, който безпогрешно можеше да се определи като заговорнически.

— Чувам ви! — извиках аз. Тази лъжа беше традиционното обявяване на враждебност и Стив отвърна с нескривана ненавист:

— На кого говориш? — той направи крачка към нас.

— Не на теб — извика Джо. Той сметна този отговор за достоен и се обърна към мен щастливо ухилен: — Чу ли как му го казах.

— Погледни, те си тръгват — Клеветника и Стив бяха започнали да се катерят нагоре по кратера. — Пусни ги да вървят! Кой го е грижа за тях!

Клеветника погледна през рамо и изкрещя последната си обида:

— И двамата сте смахнати.

Джо и аз останахме разочаровани от лошокачественото предизвикателство: беше твърде бледо, за да вдъхнови остроумен отговор, и ние мълчаливо наблюдавахме как двете момчета си проправят път през камъните.

— Клеветника не може да се измъкне и от книжна кесия — заяви Джо.

— Аз мога, нали, Джо? — изписука Анди. Оценката на Анди за собствените му способности винаги се определяше от мнението на Джо.

— Да — отвърна Джо, стиснал една трева между зъбите си. — Все пак по-добре е да тръгваме — трябва да прибера патиците.

— Добре. — И добавих: — Няма нужда да ме чакаш, ако не искаш. Ще се справя сам.

— Хайде! — Джо стана.

— Чакай, искам да почувствувам, че съм тук, долу.

— Изглежда странно, нали? — каза Джо и се огледа. — Чуй как кънти: — Ей, е-е-й! — извика той и от ръба на кратера ехото отговори няколкократно „ей, ей“.

За известно време продължихме да викаме и виковете ни се търкаляха обратно по склоновете. Най-сетне Джо каза:

— Нещо не ми харесва тук. Да вървим.

— Защо, Джо?

— Като че ли ще се събори върху нас.

— Няма да падне, нали, Джо? — попита страхливо Анди.

— Не, само говоря така.

И все пак ни се стори, че заобикалящите ни стени ще се съборят над нас и ще затворят небето. Оттук долу то вече не приличаше на купол, който обгръща земята, а на нестабилен покрив, подпрян върху стени от камък и скали. Небето изглеждаше избледняло, прозрачно, лишено от познатата синева и незначително в сравнение с могъщите склонове, които се изправяха, за да го посрещнат.

А земята беше кафява… цялата кафява. Тъмнозеленият цвят на папратите се поглъщаше от този кафяв тон. Кафяви бяха и неподвижните мълчаливи камъни. Дори тишината беше кафява. Седяхме откъснати от ярките звуци на живия свят, който лежеше отвъд заобикалящата ни преграда, и през цялото време имахме чувство, че нещо огромно и враждебно ни наблюдава.

— Да вървим — казах, — чувствувам се кофти тук.

Слязох от камъка, на който седях.

— Никой няма да повярва, че съм бил тук.

— Това само ще докаже какви глупаци са — каза Джо.

Обърнах се и запълзях назад. При лазене нагоре по стръмен склон цялата тежест пада върху колената, а моите вече бяха ожулени и ме боляха. На слизане се облягах на ръцете си и от колената ми не се изискваха много усилия — само се подпирах на тях. Сега обаче трябваше да се боря за всеки метър. Бързо се уморих. Почивах често, забил лице в земята и разперил неподвижно ръце. Проснат в това положение, чувах ударите на сърцето си и те идваха сякаш отдън земя.

В началото, когато спирах да почивам, Джо и Анди седяха от двете ми страни и тримата разговаряхме, но след известно време вече се катерехме и почивахме мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли. Джо помагаше на Анди и същевременно се съобразяваше с мен.

Пълзях нагоре, нагоре и мълчаливо се подканях към по-големи усилия: „Хайде! Давай! И този път.“

Изкачихме се доста високо по склона на кратера и спряхме за поредната почивка. Лежах проснат върху земята и дишах тежко. Изведнъж притиснатото ми към земята ухо долови два глухи удара. Вдигнах очи към ръба на кратера. Там, очертани на фона на небето, стояха Бронсън и Стив, крещяха уплашено и махаха с ръце:

— Пазете се! Пазете се!

Камъкът, който те, подтикнати от някакъв внезапен импулс, бяха търкулнали към нас, още не беше набрал скорост. Джо го зърна в същия миг, в който го видях и аз.

— Дървото! — извика той.

Джо грабна Анди и тримата се хвърлихме към едно старо, сухо дърво край нас. Едва се добрахме до него и камъкът профуча с остро свистене и трясък, който разтърси земята. Гледахме как подскача лудо над папрати и повалени дървета надолу под нас и после чухме как с пронизителен трясък се заби в скритите под растителността канари. Камъкът се разцепи на две и парчетата му полетяха под ъгъл в различни посоки.

Уплашени от своята постъпка, Стив и Бронсън хукнаха да бягат.

— Махнаха се! — казах аз.

— Божичко! Виждал ли си такова нещо? Можеха да ни убият! — каза Джо. Но и двамата изпитвахме удоволствие, че такова нещо се беше случило тъкмо с нас.

— Почакай само да разкажем на момчетата в училище!

Продължихме катеренето оживени и разговаряхме за скоростта на камъка. Скоро обаче млъкнахме отново и докато аз почивах, Джо и Анди просто седяха и гледаха назад към кратера под нас.

Струваше ми се, че тримата заедно напрягахме сили и тяхното мълчание, подобно на моето, се дължеше на изтощение.

Спирах все по-често и по-често, а когато слънцето започна да залязва и небето зад ръба на вулкана пламна огненочервено, аз трябваше да се отпускам върху земята след всяко болезнено придвижване напред.

Най-сетне стигнахме върха. Легнах на земята. Цялото ми тяло трепереше като кенгуру, на което току-що са одрали кожата.

Джо седеше до мен с патериците в ръце. След малко каза:

— Почвам да се тревожа за тези патици.

Изправих се на крака, поставих патериците под мишници и така потеглихме надолу по планината.