Алан Маршал
Мога да прескачам локви (32)

XXXII

На другия ден в обедната почивка подкарах Старлинг към къщи. Не бързах. Исках да се порадвам предварително на гледката, която щеше да представлява татко, като ме види на кон. Мислех си, че вероятно мама ще се разтревожи, но татко щеше да постави ръка на рамото ми, щеше да ме погледне в очите и да каже: „Знаех, че ще можеш да го направиш“ или нещо подобно.

Когато приближих пътната врата, татко стоеше наведен над едно седло, поставено на земята край плевнята. Не ме видя. Спрях до портата, погледах го известно време и извиках „хей!“.

Без да се изправи, той извърна глава и погледна вратата зад себе си. Един миг остана в това положение (аз го гледах усмихнат), после мълчаливо се изправи и втренчено ме загледа.

— Ти, Алън — каза той. Говореше тихо, като че ли яздех кон, който би се уплашил от човешки глас и би побягнал.

— Да! — извиках. — Ела да ме видиш! Гледай! Помниш ли, когато каза, че никога няма да яздя? Е, сега гледай! Еей-й! — извиках, както понякога викаше той, яхнал хубав кон, с бързо движение се наведох напред върху седлото и смуших Старлинг с добрата си пета.

Бялото пони се хвърли напред с къси напрегнати подскоци, докато набере скорост, после изравни стъпката си и се изпъна в галоп. Виждах коляното му, движеше се бързо напред-назад като бутало, чувствувах напора му и изпъването на краката при всяка стъпка.

Препуснах покрай нашата ограда до акациевата горичка, там го спрях и обърнах. При обръщането си то се изправи на задни крака, а аз се наклоних заедно е него. Движението беше толкова рязко, че камъните под краката му се разхвърчаха, а главата му се издигаше и падаше от усилието да набере отново скорост. После препусна назад, а татко отчаяно тичаше към вратата.

Минах покрай него, уловил юздите с ръка, с ритмично поклащане напред-назад, в такт с напрегнатото движение на изпънатата шия на Старлинг, пак завой и пак назад и накрая рязко спиране, при което опрях гърдите на Старлинг до самата врата. Конят се отдръпна назад, като танцуваше и мяташе глава, а ребрата му се издуваха и спадаха. Звукът от дишането през разширените ноздри, скърцането на седлото, подрънкването на мундщука, тези звуци мечтаех аз да чувам от гърба на препускащ кон! Слушах ги и с наслада поглъщах миризмата на запотеното от галопа тяло.

Погледнах татко и се разтревожих от побелялото му лице. Мама беше излязла от къщи и бързаше към нас.

— Какво има, татко? — запитах бързо.

— Нищо — той гледаше в земята и аз чувах ускореното му дишане.

— Нямаше нужда да тичаш така към вратата — казах аз. — Задъхал си се!

Той ме погледна и се усмихна, после се обърна към мама, която се приближи и му протегна ръка.

— Видях — каза тя.

Известно време те се гледаха в очите.

— На теб се е метнал — най-сетне промълви мама, после се обърна към мен: — Сам се научи да яздиш, нали, Алън?

— Да — наведох се над шията на Старлинг, за да доближа главата си до техните. — От години се уча. Само веднъж паднах — вчера. Видя ли как правя завоя, татко? Видя ли как го обръщам като дресиран кон? Какво ще кажеш? Мога ли да яздя?

— Да — каза той, — добър си. Имаш здрава ръка и седиш добре. Как се задържаш? Покажи ми!

Обясних му моята хватка с подпругата и му разправих как съм водил Старлинг на водопой и как мога да се качвам и да слизам с помощта на патериците.

— Оставих ги в училище, иначе щях да ти покажа.

— Добре… Друг път… Сигурен ли се чувствуваш на гърба му?

— Сигурен като банка.

— Гърбът не те боли, нали, Алън? — попита мама.

— Не, никак!

— Ще внимаваш много, нали? Обичам да гледам как яздиш, но не бих искала да те видя да падаш.

— Ще бъда много внимателен — обещах аз и добавих: — Трябва да се връщам в училище. Ще закъснея.

— Слушай, сине — каза татко и ме погледна сериозно. — Сега ние знаем, че можеш да яздиш. Ти профуча покрай тази врата като прилеп, подгонен от ада. Но не е нужно да яздиш така! Ако го правиш, хората ще мислят, че си новак и че не разбираш от коне. Добрият ездач няма нужда да се подмята като отвързано пале, за да доказва, че може да язди. Добрият ездач няма нужда да доказва нищо! Той изучава своя кон. Прави така и ти! И спокойно. Можеш да яздиш — чудесно, но не се фукай с това. Да се галопира по прав път е хубаво, но така, както ти яздиш, ще умориш всеки кон без време. Конят е като човека — той се проявява най-добре, когато с него се отнасят добре. Сега върни се в училище, без да препускаш Старлинг, и го разтрий хубаво, преди да го пуснеш.

Той спря, замисли се за миг и добави:

— Ти си добро момче, Алън! Хареса ми и аз мисля, че си добър ездач.