Нел Макфадър
Огнени сълзи (22)

Епилог

Настоящето

С моите четиригодишни близначки — Диъдри и Аурелия се завърнахме доста изморени от една чудесна почивка, която прекарахме в нашето семейно убежище. Все още се наслаждавах на спомените си за моя меден месец във Великите димящи планини.

Бог ми е свидетел, че сватбата ни с Харисън беше нещо, което щеше да се помни. Хората от Мюзик Роу все още говорят за нея.

— Фейбъл, сватбата ще се превърне в цирк. Защо просто да не избягаме и да се оженим без цялата тази суетня и врява?

Той не беше въодушевен, колкото мен, да се устройва сватбено тържество, на което да поканим всичките ни приятели музиканти. Бях прочела в дневника на Диъдри за радостния звън на сватбените камбани, който се носел над нейната планина и прогонвал всички мъки и нещастия от войната. Исках моят сватбен ден да бъде повторение на нейния, но по мой собствен начин и кънтри музиката играеше важна роля за това.

— Харисън, мисля да се омъжвам само един път и искам този ден никога да не се забрави.

И наистина, нашият сватбен ден беше незабравим. От „Билборд“ направиха снимки и организираха пиршество, което напомняше на сбирките след благотворителните концерти на Уили Нелсън. Съжалявах, че сестра ми не присъстваше, за да ми бъде шаферка, но Дона с радост я замести.

Церемонията трябваше да се състои под стария дъб на планината на Диъдри. Напълних огромни кошници с градински цветя и диви рози, окачих ги по клоните на дъба и подредих арка от жълти цветя, под която двамата с Харисън щяхме да произнесем нашите клетвени думи.

Най-добрият китарист след Чет Аткинс щеше да осигурява музикалния фон, а Джаки Лукас, за когото всички казваха, че ще стане по-известен дори от Реба Макинтайър, щеше да изпее традиционните песни „Обещай ми“ и „Молитвата към Бога“. Виждате, че винаги се придържам към добрите, изпитани традиции.

Похарчих цяло състояние за сватбената си рокля, защото исках един ден да бъде носена от моите дъщери и дори от техните дъщери. Когато отбеляза нашата сватба, „Знамето на Нашвил“ описа моята рокля като „рокля, достойна да бъде носена от Скарлет О’Хара на нейната първа сватба, ако не е била избухнала войната“.

Всички се шегуваха с костюма на Харисън, но според мен той изглеждаше чудесно в него — перленосив, на тънки райета. Всъщност нямах търпение да започне нашият меден месец. Макар и неохотно, Харисън се съгласи с мен да обявим на всички, че желаем да превърнем първата си брачна нощ в начало на нашия страстен съвместен живот.

Никой от нас не считаше, че периодът на въздържание от радостите на брака е нещо лесно за понасяне, но в деня на нашата венчавка и двамата бяхме щастливи с избора си.

Зная, че думите ми звучат като изречени от някоя надута младоженка, но все пак нали аз съставих плановете за медения месец. В края на краищата не всяка младоженка има на разположение указанията от дневника на своята прапрабаба за брачната церемония.

Открих, че онова божествено кътче, където Диъдри и Андре са прекарали своя меден месец, сега е превърнато в хотел с пет звезди. Запознах се със семейството, което владееше хотела към фермата за къпини във Фуутхилс Кюизин, Кноксвил, заедно с хилядите акра наоколо. Любопитно ми беше да узная, че този хотел е бил построен преди петдесет години в местността, където младоженците Деверо бяха прекарали своя меден месец.

Харисън ми каза, че за медения ни месец ще му е необходимо само едно грамадно и много удобно легло, и, разбира се, никакви телефони на пет мили наоколо.

Той се забавляваше отлично, когато след бракосъчетанието ни посрещнаха на поляната в Монкьор и съвсем не бързаше да тръгваме — чувстваше се много добре по време на танците и веселбата. Бе сервирана късна закуска, която съдържаше всичко от традиционното меню на Юга — пушен свински бут и бисквити, сварено жито, ястия с картофи, други зеленчуци и месо.

— А сега вече може ли да тръгваме?

С Харисън танцувахме плътно притиснати под звуците на една от старите песни на Джим Рийвс.

— Скоро — уверих го аз, — само да се кача горе и да се преоблека.

Бях решила да не взимам много багаж за нашия меден месец, който щяхме да прекараме във „Великите сини хълмове“. Това беше едно малко пътешествие до хотела в Уоленд, Тенеси. Бях накарала шивачката да ми ушие плътно прилягащи джинси от мека кожа и перленосива копринена блуза, която подхождаше много на любимите ми ботуши, които Харисън ми бе подарил. Сватбеният подарък от моя оркестър бе една сива широкопола шапка, която много харесах.

Когато излязохме на верандата и ни обсипаха с благопожелания и ориз, имаше още една изненада. Оркестърът изпълни потпури от всички песни, които бяхме направили заедно с Харисън.

Никой, дори и Диъдри, не бе имала по-хубаво изпращане. Ако се бяхме оженили в старата фестивална зала „Риман Хаус“ — по едно време го обсъждахме — щеше да бъде много тържествено и изискано сред фонтаните и под звуците на арфата, изпълняваща сватбения марш, но аз винаги ще помня този ден с голяма радост.

О! А онзи меден месец в красивите димящи планини!…

Когато пристигнахме, веднага ни заведоха в стаята в обновената стара фермерска къща.

Това бяха нашите пет най-щастливи дни. В спалнята имаше свежи цветя и леденостудено шампанско и ние вдигнахме тост за нашата първа брачна нощ.

— А този тост нека да бъде за Диъдри и нейната планина. Тя винаги се е изкачвала по нея, изпълнена с решителност и смелост. Ще мога ли и аз да бъда такава?

Харисън докосна чашата си в моята.

— Ще бъдеш, мила моя. И аз ще бъда винаги до теб.

Той запечата с целувка този магически момент.

— Мисис Харисън Джъд — прошепнах аз, — харесва ми как звучи.

— Радвам се, че най-после сме сами — той свали шапката ми. — Не е чудно, че каубоите предпочитат да целуват конете си вместо момичетата. Няма ли да си облечеш някое от онези секси неща, които видях в куфара ти?

— Ти си го отварял! — но аз бях не по-малко нетърпелива от него да подпечатаме нашия съюз в леглото.

Той ме чакаше в леглото. Свещта върху нощната масичка осветяваше мускулестите му ръце, протегнати към мен.

— Мислиш ли, че е възможно отново да съм девствена? Чувствам се така, като че ли за пръв път ще бъда с мъж — всичко вътре в мен бе толкова напрегнато и внезапно се почувствах така уплашена, както при първия път.

— Има само един начин да установим това — прошепна дяволито Харисън. После се озовах в ръцете му и всичко бе чудесно като в приказка.

Дневникът е убежище на моите съкровени мисли и всички онези странни неща, които ми се случиха, преди да се омъжа. Но мисля, че мога да оставя подробностите от моята първа брачна нощ на въображението на читателите.

Все пак казах достатъчно. Ако можех да напиша музика и стихове, изпълнени с чувствата между мен и моя съпруг през онази великолепна и незабравима нощ, тази песен щеше да стане хит номер едно в целия свят. Както знаят всички музиканти, кънтри музиката е изпълнена с чувство на отчаяние, но в новата ми песен исках да пея за страстта и пълното удоволствие от живота и любовта.

 

 

Като че ли изминаха десет светлинни години в любовно безумие. Най-после решихме, че все пак трябва да хапнем нещо. Може би някои младоженци могат да живеят само с любов, но и двамата имахме добър апетит.

През цялото време не ме напускаше мисълта да открия мястото, за което Диъдри споменаваше в дневника си — освен в миговете, когато моят съпруг ме влудяваше с ласките си. Разбрах къде е потокът, описан от прапрабаба ми, след като поговорих със съдържателката — гостите на хотела често ходели там да ловят риба.

Тя ни приготви кошница с храна за пикника. Бях чувала, че кухнята в този хотел е много добра, но когато отворихме кошницата и видяхме вкусните лакомства — скариди, пържени кубчета хляб, намазани с италианско сирене, дори имаше и домашна супа — аз се уверих, че не съм скромно момиче, а съм истински хедонист, чиято висша цел в живота е насладата.

Любенето с Харисън беше върховно удоволствие, но бадемовата торта с ром, обилно полята с шоколад, известна като „Савската царица“ която съдържателката бе опаковала заедно с две бутилки вино, почти не му отстъпваше.

Насладихме се на храната, виното и нашата любов край бълбукащия поток и аз промълвих сънливо:

— Струва ми се, че чувам гласа й. Като че ли пее за нас.

— Знаеш ли, едно от нещата, които най-много ми харесват у теб, е това, че се чувствам като в Зоната на здрача.

Ударих му една шумна плесница заради тези думи.

— Мислиш, че ти казах това за Диъдри, защото тя е прекарала точно тук медения си месец с Андре? Написала е в дневника си, че е чула някаква песен и звуци на китара.

Харисън бързо се протегна към портативния касетофон, който бе взел, за да прослуша пробния запис на новата ми песен „Две е добре, но и три не е зле“.

— Е, това, което чувам в този поток, е пляскането на тлъстите костури и пъстървите.

Аз се засмях.

— Означава ли това, че меденият ни месец е свършил, щом младоженецът започва да мисли за риболов?

Той ме прегърна.

— Нашият меден месец е за цял живот, детето ми. За цял живот!

Катеричка подскочи на един от клоните на голямото дърво до потока и аз се изправих.

— Знаеш ли, че Диъдри и Андре са издълбали имената си точно тук? Да ги намерим, а?

— Ала-бала.

Не му обърнах внимание, станах и отидох да разгледам дървото.

— Трябва да бъде… тя е написала, че са издълбани ниско, защото дървото ще порасне… Харисън, ето ги! Намерих инициалите на Диъдри и на Андре! О, Боже мой, никога не съм очаквала… о, погледни, скъпи, те са така дълбоко издълбани, че са се запазили през всичките тези години, чак до нашия меден месец.

Харисън не каза нищо, но аз знаех, че той премисляше скептичното си отношение към моите разкази за странните ми връзки с Диъдри и миналото. Погледна инициалите, а след това и мен.

— Знаеш ли какво ще направим? — извади джобното си ножче. — Не одобрявам осакатяването на дърветата, но мисля, че сме длъжни пред бъдещите поколения и ние да оставим спомен за нас.

Издълбахме инициалите си, оградени в сърце, за да бъдат намерени от бъдещите влюбени, и се върнахме, хванати за ръка, в хотела. Не казах на съпруга си, но имах чувството, че сега наистина се сбогувах с Диъдри. Тя все пак беше на сватбеното си пътешествие и не се нуждаеше от моята намеса.

 

 

Мисленото ми връщане към щастливите ми преживявания от миналото свърши и аз отново бях в настоящето — също толкова щастлива.

Повиках Азалия и тя ми донесе кана с лимонада.

— Харисън не се ли обади вече?

Съпругът ми беше отишъл направо от Кноксвил в Атланта, където работеше с нова рекламна фирма. Обикновено го придружавах в пътуванията му, но сега бях бременна в петия месец с третото ни дете и вече приемах по-лесно отсъствията му. Почивката, която прекарахме в хотела до фермата за къпини, беше чудесна, но скоро нямаше да се повтори.

— Не, но познай кой е пристигнал току-що? — върху лицето на Азалия грееше радостна усмивка.

— Изненада! — Селест, с цялата си красота и великолепни червени коси, пристъпи към нас зад гърба на старата негърка.

Ние се прегръщахме и плачехме, докато накрая останахме без дъх. Каза ми, че е посетила мама в апартамента й и тя я е приела съвсем спокойно. Нашата майка се бе затворила в собствения си свят след смъртта на татко и навярно посещението на сестра ми ще й се отрази добре.

— Е, разказвай. Как върви твоята работа? И какъв е този мъж, който иска да се ожени за теб? — сестра ми и аз се съгласихме, че трябва много внимателно да излекуваме старите рани и страхове. Нашите отношения през последните години постепенно се възстановяваха с писмата и телефонните разговори. Психоаналитикът на Селест — моят стар приятел доктор Велкоф, който ме беше пропъдил преди години — се съгласи да изчака, докато и двете бъдем готови да се явим пред него.

Е, аз отдавна бях готова. Очевидно и Селест вече беше готова.

— Почакай, почакай малко. Искам първо да видя тези прелестни деца. Те не познават леля си Селест…

— Разказвала съм им всичко за теб и за това, че си била най-прелестната красавица в целия свят.

— О, не! — отвърна тя, искрено разтревожена. Изгледа ме и прегърна моите близначки, като че ли искаше да ги защити. — Не искам да стават като мен, млади глупави модели, сестричке! Фейбъл, нали няма да им позволиш да се увлекат по конкурсите за красота?

— Повярвай ми — отвърнах убедено аз, — няма да им позволя. Те ще се разбират помежду си и няма да мислят само за короната на мис Америка.

Когато Азалия заведе децата да се изкъпят и вечерят, двете със Селест изпихме по чаша джулеп, а после се разходихме до малкото гробище. Знаех, че тя искаше да си поговорим за дневника, който й бях изпратила.

— Тя е била забележителна жена, нали? — сестра ми се спря пред гроба на нашата предшественица. — След като прочетох дневника й, имам чувството, че я познавам.

Нищо не отговорих. Тя не знаеше колко се бях сближила с Диъдри, но аз нямах намерение да й го казвам.

— Мисля, че тя е искала точно това — отвърнах убедено. Като гледах сестра си, сякаш виждах копие на жената, която познавах толкова добре. — Всички казват, че си като нея.

— Но дълго време не бях. Не бях като никого, не бях дори себе си. Това тъжно малко русо момиченце, за което тя пише. Тя е виждала теб, нали?

— И аз мисля така.

— Я се погледни сега! — възкликна с усмивка Селест. — Ти си щастлива, имаш чудесен съпруг, който те обожава, две прекрасни деца и очакваш трето — и те очаква голяма кариера! Ако Диъдри можеше да те види днес, щеше да те опише по съвсем различен начин.

— А какво ще ми кажеш за себе си?

Моята сестра никога не е била толкова хубава и животът й никога не е бил по-успешен. Бе получила наследството си и бе станала един от главните акционери в управителния съвет на компанията. Сега бе председател на компанията и се стремеше да повиши печалбите й. Снимката й се бе появила на корицата на няколко бизнес списания. Тя обикновено отказваше предложенията да й публикуват снимката в някои женски списания, защото, както казваше, те винаги се интересували от участията й в конкурсите за красота, а тя се бе наситила на тях за цял живот.

Приближихме към новата част на гробището. Селест посочи към надгробния камък, на който бе издълбано името й.

— Беше странна нощ, когато дойдох тук, за да видя собствения си гроб. Знаех, че е рисковано да оставям цветя, но се чувствах толкова изоставена и забравена от всички!

— Аз ги пазя до днес — много съм суеверна относно такива неща.

Селест докосна медальона си.

— Не си ме попитала защо се върнах вкъщи, освен да те видя, разбира се.

— Защо се върна в къщи, освен да ме видиш, разбира се?

— Е, чух, че старата къща на Барксдейл се продава и си помислих…

Разочарованието ми нямаше граници.

— О, Селест, колко ужасно! Току-що се продаде. Нямах представа, че искаш да я купиш. Щях да кажа на Бети-Лу да ти се обади още когато я обявиха за продан. Колко жалко! Щеше да бъде хубаво да бъдем съседи. Но ти не си ми разказала за чудесната си работа, за онзи мъж от Атланта, за…

— Какво за тях? Моите корени са тук, в тази планина. Започнах да ги откривам в дневника на Диъдри и искам да ги открия напълно.

— Ще живееш с нас, разбира се. Има достатъчно стаи.

— О, не! Ти живееш със семейството си и това е всичко, което ти е нужно. Искам да имам собствен дом — очите й заблестяха. — Мъжът, когото срещнах, когато водих преговори да купя отново спиртоварната, може би ще ми помогне.

— Ти си купила спиртоварната? Селест, това е чудесно! — погледнах я и видях, че на лицето й е изписано тайнствено изражение. — Не си купила само това, ти, малка хитрушо! Ти си този човек, който е купил къщата на Барксдейл, нали?

Когато видях усмивката й, аз извиках радостно и я прегърнах.

— Смятам да се заема с производството на уиски — успя да изрече тя, когато я пуснах да си поеме дъх. — Ще запазя сегашното управление, но ще бъда този, който ще определя вида и размера на производството. Може би ще направя някои промени.

Това ме разстрои.

— Но не прекалено много, надявам се. Диъдри не би искала да се правят прекалено много промени в нейното производство на уиски.

— Само дотолкова, че всеки, който купува нашето уиски, да знае, че производството се ръководи от силна жена — като видя изражението на лицето ми, сестра ми се засмя. — Не, глупавичката ми, няма да поставя моята снимка на етикетите, а тази на Диъдри. Искам целият свят да узнае, че ние се гордеем с нашата прапрабаба и с всичко, което е направила.

Бях толкова горда от сестра си, че ми бе трудно да говоря.

— Диъдри ще бъде доволна — прошепнах аз.

— Сигурна съм, че ще бъде — Селест го каза така, сякаш да говорим за нашата прапрабаба, като че ли е все още жива и е с нас беше най-естественото нещо.

Последните лъчи на залязващото слънце ни обляха с блясъка си. Погледът на сестра ми се насочи към планината.

— Виждаш ли нещо там? — попитах накрая.

— Само ми се стори… — Селест прехапа пълните си устни. — Няма нищо. Трябва да тръгвам. Мисля, че ще се поразходя малко преди вечеря. Може би ще остана да спя при теб, вместо да се връщам в мотела.

Уверих я, че това ще бъде чудесно, и я оставих да се взира в Планината на Диъдри.

Когато погледнах отново от верандата, тя вече бе изминала половината път до планината и фигурата й излъчваше нетърпение, което можеше да означава само едно нещо.

Тя се изкачваше нагоре, за да се срещне с Андре Деверо.