Нел Макфадър
Огнени сълзи (2)

Глава първа

Пролетта на 1859 година

Двамата бегълци останаха незабелязани сред суматохата преди отплаването на „Генерал Робъртсън“. Дори и ако дежурният полицай на пристанището не се бе заплеснал при повдигането на натруфения клавесин, предназначен за луксозен публичен дом в Нашвил, пак нямаше да обърне внимание на една толкова дрипава двойка.

Първо, защото Диъдри О’Ший бе облечена като момче и червената й коса бе скрита под твърде голям каскет. Второ, тази сутрин Райли О’Ший беше обръснал пищните си мустаци. Освен това, макар че бяха изминали седем години, откакто страхотният недостиг на картофи бе ускорил масовата емиграция към Америка, Ню Орлеан все още гъмжеше от ирландски емигранти. Двамата О’Ший не се отличаваха от останалите в тълпата.

Те въздъхнаха с облекчение, когато най-после се почувстваха в безопасност на парахода. Добраха се до свободно място на палубата и Райли се настрои за тирадата на дъщеря си. Знаеше, че това няма да му се размине. И Диъдри не го разочарова. В тъмносините й очи проблесна искра, когато гневът се изля върху баща й.

— Не ти ли казах, че беше пълна глупост да играеш с онези типове? Беше ми достатъчен само един поглед, за да ги преценя. Казах ли ти, че са прекалено хитри и опитни, за да се хванат на номерата ти? Но не, ти не искаш да ме чуеш, ти — с твоите ловки пръсти и с фалшивите си пачки долари!

Диъдри млъкна, за да поеме дъх, вбесена не само от факта, че едва бяха избягнали сблъсъка със съдебните власти, а и от пълното отчаяние, което я бе обзело. Тя харесваше Ню Орлеан, съвсем различен от мрачната ирландска ферма, където бе изпитала толкова горест и страдания. Като че ли Райли О’Ший най-после бе хвърлил котва, след като си бе намерил работа на пристанището и бе наел квартира в града. Като че ли наистина се бе превърнал в любящ баща, който бе осигурил бъдещето за себе си и за младата си дъщеря.

Но след като се бе захванал отново с покера, сега трябваше да се укрива и от закона, и от някои доста опасни личности! Диъдри изгледа мълчаливо мъжа до себе си. Нямаше смисъл да говори повече.

— Хайде, хайде, скъпа — започна утешително Райли и я погали с ръка. Огледа се трескаво наоколо, за да открие нещо, което би го накарало да забрави случилото се. И откри това, което търсеше. Погледът му се спря на празно буре от уиски „Манънгейл“. Ирландецът облиза устните си.

— Истинско безобразие — промърмори той, като все още се надяваше да намери някое недовършено буре в салона на парахода. След цялата тази история със злополучния покер се нуждаеше от нещо ободряващо. А от упреците на Диъдри почувства силна жажда. — Истинско безобразие — повтори той, изпълнен с неподправена тъга, когато бурето, някога пълно с уиски, изчезна от погледа му.

— Забрави това буре с уиски, папа. Нали знаеш, че като нищо можем да осъмнем зад решетките? Следващия път, когато се забъркаш в някакво мошеничество като снощното, ще бъда много благодарна, ако съм по-далеч от теб!

— Хайде, хайде, скъпа, не помрачавай хубавото си личице с тази твоя проклетия! — Райли отново погали стегнатото рамо на дъщеря си и отбеляза колко добре се прикриваше женствената фигура на Диъдри от разпусната памучна риза и провисналите панталони. Наистина маскировката й беше сполучлива. Всеки от присъстващите снощи би могъл да опише на полицаите как е изглеждала дъщеря му. Тя не беше от онези момичета, които остават незабелязани от мъжете. Само на осемнадесет години е, но беше стройна и грациозна. Бе наследила съвършената красота на покойната си майка.

— Ах, момичето ми, нуждая се от красивото ти личице, което да разсейва вниманието на тия момчета, за да не се вторачват много-много в картите. Те не са стока, до един са хитреци и трябва да ги примамя по някакъв начин.

— Е, хубавото ми личице не ти помогна особено, когато се оказа, че си измамник. Ще се радвам, ако успеем да отървем кожите си.

Райли О’Ший успя да прикрие усмивката си. За него разбъркването на картите беше много по-привлекателно занимание от бъхтенето по пристанищните кейове и със сигурност много по-интересно от отглеждането на картофите в мрачната и влажна ирландска ферма. Тази нова страна беше приятна и не липсваха възможности за забогатяване. Сега, когато Диъдри вече бе достатъчно голяма, за да се оправя сама, той можеше да помисли повече за себе си и да опита някои от тези възможности.

— Е, ти се справи много добре, като събори лампата и изчезна през задната врата точно навреме.

Провалилият се картоиграч забеляза лекото потрепване на пълните й устни и разбра, че тя едва се сдържа да не се разсмее при спомена за последната им лудория. Райли й смигна и продължи шепнешком:

— За мен е истинско щастие, че имам такава умна дъщеря. Щастие е и това, че мога да виждам в мрака като котка. Успях да избягна куршумите!

— О, папа! — дълбока въздишка се отрони от устните на Диъдри. — Някой ден ще ни забъркаш в такава беля, че дори и аз няма да мога да те измъкна от нея.

Младото момиче внезапно замлъкна. Една, облечена по последна мода девойка прошумоля с роклята си покрай тях, следвана по петите от внушителна негърка.

— Ох — въздъхна тъжно ирландското момиче, без да пропуска и последния детайл от тоалета на непознатата. Питаше се как ли би се чувствала в рокля от зелено кадифе с черни ширити и гъсто набрани волани. Опита се да си представи, че държи в ръката си костената дръжка на слънчобрана, и че перата на очарователна шапка нежно докосват шията й.

— Виж я, папа. Сигурно е дъщеря на някой плантатор.

Райли О’Ший изгледа красивата млада дама, към която бяха отправени толкова поклони и усмивки. На гърлото му заседна буца при мисълта, че собствената му дъщеря е облечена като дрипльо, в мъжки дрехи. По дяволите, щеше да намери някоя маса за покер дори и тук, на това проклето корито, и щеше да спечели достатъчно долари, за да облече Диъдри от главата до петите в такива изискани дрехи.

— Един ден ще се погрижа да бъдеш облечена като онова момиче, Дийди, скъпа моя.

Диъдри прикри усмивката си, предизвикана от изблика му. Райли не би могъл да задържи пари, дори и двете му ръце да бъдат намазани с лепило. Ирландката наблюдаваше как младата девойка, която бе обект на всеобщо възхищение, изискано повдигаше полите на прелестната си рокля, за да не докосват грубите дъски на палубата.

— Здравейте, мис Деверо! — към нея се бе приближил млад мъж, изчервен и заекващ, докато обектът на неговото възхищение полюшваше черните си къдрици и го гледаше с неотразимата си усмивка. — За мен е удоволствие да пътуваме заедно. Обиколихте магазините в Ню Орлеан, нали?

Габриел Деверо се засмя с цяло гърло, докато погледът й обхождаше купчината пакети, чанти и кутии, едва прикрепяни на полюшващата се палуба от изпотената й прислужница.

— Очевидно! Може би ще се смилите над Пруди и ще й помогнете да внесе тази камара в кабината ми?

Младежът с готовност пристъпи напред, но внезапно бе прикован на място от рязкото нареждане, долетяло от мостика:

— О, съжалявам, мадам, но се налага да му припомня за задълженията му!

Младежът веднага изтича на мястото си. Младата дама, лишена от любезните му услуги, остана за миг с кисело изражение на иначе очарователното си лице.

Габриел се огледа наоколо — отново възвърнала невъзмутимото си изражение. Погледът й падна върху Диъдри, облегната на парапета на палубата и привидно вперила очи в някаква табелка.

— Ей, ти, там, момче, ела тук!

Диъдри трябваше да се огледа наоколо, за да разбере, че високомерната госпожица говореше именно на нея.

— А? Аз ли?

— Да, ти — раздразнено повтори красавицата. — Ето една или две монети, ще бъдат твои, ако помогнеш на моята прислужница да се оправи с багажа. Изглежда, че в момента никой друг не може да ми помогне — черните й очи пренебрежително огледаха Диъдри. — Не изглеждаш да си надарен с много мускули, но предполагам, че все пак ще се справиш.

Ирландката дори не помръдна, за да вземе монетите, които Габриел държеше в протегнатата си ръка. Спокойно посрещна погледа на наконтената девойка.

— А какво им е на вашите мускули?

Габриел остана с отворена уста.

— О, аз никога! — просъска тя, когато се съвзе от изненадата.

— Какво никога? Носи си пакетите сама, вместо да мъчиш бедната жена. Ти си млада и достатъчно силна, за да се справиш сама с партакешите си — отвърна ядосано Диъдри, сви рамене и обърна гръб на плантаторската щерка.

Райли О’Ший пристъпи любезно и се поклони на Габриел Деверо.

— За мен ще бъде удоволствие, мис, да ви помогна. И задръжте вашите монети — един ирландец не би приел да му се заплаща за нещо, което е въпрос на чест.

Габриел нервно изсумтя, но въпреки това посочи къде се намира каютата й. Диъдри чу последната й реплика, изпълнена с неприкрита ирония:

— Вие, сър, сте истински джентълмен, докато вашият син очевидно не е!

Диъдри прикри усмивката си. „Не знаете всъщност колко сте права, високопоставена госпожице!“

 

 

Никак не беше лесно да се спи на коравите дъски на палубата. За двамата О’Ший неудобството се състоеше не само в нетърпимата жега, но и в непрестанния шум и тласъците при честите спирки на парахода. „Генерал Робъртсън“ удостояваше с вниманието си всяка керемида. Чуваше се тропот от забързаните стъпки на носачи, мошеници, проститутки и всякаква пристанищна измет, нетърпеливи да се завърнат в Нашвил. Накрая настъпваше относително спокойствие, ако се изключеха парните котли, които издаваха стенания като в агония, придружавани от проскърцването на големите задвижващи колела.

Най-после Диъдри заспа, изтощена след бягството от Ню Орлеан. Не беше никак лесно да удържа баща си от поредната му лудория.

Събуди се след няколко часа и в първия миг не можа да разбере къде се намира. Но студените пръски вода от колелата на парахода и ритмичното му поклащане й напомниха, че пътува по реката.

Младото момиче протегна ръка към одеялото до нея.

— Папа, папа, буден ли си?

Но под одеялото не помръдна нищо. Диъдри се надигна, напълно събудена, осъзнала, че баща й го няма до нея. Изруга ядосано.

— Дяволите да те вземат, папа! Не мога да те оставя дори и за минута!

Дочу откъм салона музика и шумен смях и решително се изправи. Нахлупи каскета върху непокорните кичури, оправи панталоните си и стисна гневно устни, твърдо решена да намери Райли О’Ший.

Диъдри бе сигурна, че ще е в салона, увлечен в покер, чийто залози несъмнено далеч надхвърляха възможностите на кесията му. По дяволите, половината от парите бяха нейни и нямаше да му позволи да ги пропилее. Винаги се перчеше с дарбите си на картоиграч. Този път наистина прекали.

— Слушай, момче, тук не е място за такива като теб — широкоплещестият мъж на входа на пищно украсения салон снизходително, но твърдо препречи пътя на младото момиче.

Диъдри наведе глава, за да прикрие тревогата в погледа си.

— Дойдох само да видя дали мога да взема малко прясна вода и нещо за хапване. В замяна на това мога да ви помогна и да свърша някоя работа.

Мъжът се засмя и я потупа по слабите рамене.

— Наистина си доста слабичък, момче. Нашият барман има меко сърце. Ще ти позволи да пълниш чашите и ще те нахрани — зашепна тайнствено: — Точно сега се разиграва един покер с много пиячка на масата. Макар че, между нас казано, на Деверо така му работи късметът, че останалите глупаци ще загубят парите си.

— Деверо? — младата ирландка, без да иска, извиси глас.

— Андре Деверо — якият мъжага се ухили, когато чу пискливия младежки глас. Имаше син на същите години и почувства прилив на нежност към непознатото момче. — Всички знаят, че той е най-добрият картоиграч по реката от Къмбърланд насам. Но играе честно, за разлика от някои пътници, които винаги искат да си опитат късмета, дори и с някое дребно мошеничество.

„Също като Райли О’Ший“ — помисли си Диъдри, изпълнена с презрение към баща си. Тя погледна към голямата маса в средата на салона. Не успя да види лицето на баща си, защото той беше седнал с гръб към нея, но изражението на играча срещу него й беше достатъчно, за да схване ситуацията. Сърцето й замря.

— Онзи мъж, високият, с тъмния костюм, той ли е Андре Деверо?

Той беше от мъжете, които обикновено бяха считани за красиви. Изглеждаше съвсем спокоен и любезен, доколкото можеше да прецени отдалеч. Но младото момиче инстинктивно усети, че той бе професионален комарджия и няма да се остави да бъде изигран от Райли О’Ший. Просто щеше да извади пистолет и щеше да го простреля в челото.

— Мъжът, който разбърква картите?

— Точно той. Чувал ли си за Деверо, момче? — във въпроса му пролича недоверие, тъй като не очакваше това момче, макар и с красиво лице, да се е движило сред първокласните комарджии.

— Чувал съм това име — отвърна Диъдри и почувства как гърлото й пресъхна, като си спомни напрежението през последните часове. А както изглеждаше, предстояха нови трудности. Забеляза тъмните петна от пот по яката на най-хубавата риза на баща си. Райли О’Ший се потеше много силно, когато губеше на карти. А когато губеше, започваше с мошеничествата. — Предполагам, че е роднина на онази млада дама, която видях на палубата. Като че ли беше изкупила половината от магазините в Ню Орлеан.

Тя се опита да поддържа разговора, защото не можеше да измисли какво да предприеме.

Събеседникът й охотно подхвана темата за мис Габриел Деверо. Той се ухили.

— А, значи си забелязал най-красивата от нашите пътнички! Е, малко са младите мъже на борда, които не мечтаят за мис Деверо. Но не се надявай на нищо, момче. Младата дама е под опекунството на брата на мистър Деверо, който управлява парите на цялата фамилия. Казват, че мистър Андре и брат му не са в много добри отношения, но и двамата побесняват, когато нещо засегне тяхното семейство.

— Ни най-малко не се интересувам от мис Деверо — разгорещено отвърна Диъдри. — Всъщност останах с впечатлението, че тя е доста разглезена, надута хлапачка, която не си помръдва пръста за нищо.

Беше време да направи нещо. Не можеше да си позволи цяла вечер да разговаря за семейство Деверо.

— Някои хора са щастливци, макар и да не го осъзнават — не е необходимо да работят за прехраната си.

Думите й предизвикаха поглед, изпълнен със симпатия, и предложението, от което се нуждаеше.

— Прав си, момче. А сега, ако желаеш, можеш да помогнеш при сервирането на уискито на картоиграчите. Като отплата ще получиш порция варено и канче мляко. Аз сам ще се погрижа за това. Само внимавай да не разлееш напитките. Няма нищо по-лошо от това, да се намокри масата, когато се играят карти.

Диъдри забеляза искрената радост в погледа на баща си, когато се появи до масата с подноса с напитките. Такъв беше Райли О’Ший — не можа да остане спокоен, когато зърна дъщеря си зад раменете на играчите.

— Хиляди ирландски дяволи! — промърмори той.

Андре Деверо повдигна тъмните си вежди.

— Извинете, мистър О’Ший. Правилно ли разбрах, че искате две карти? — добре поддържаната му ръка се протегна към тестето. Диъдри забеляза трите дами в ръката на Андре и тихо изпъшка. Побърза да застане зад Райли. Сърцето й замря, виждайки двата чифта, които баща й държеше. Едва не извика, когато той самодоволно заяви:

— Няма да тегля. И удвоявам залога!

Младото момиче разбра, че сега ще се реши всичко. Изпусна каната с бира в момента, когато Райли О’Ший протегна ръка към нея. Бирата се разля навсякъде — по залозите, по картите и по панталоните на играчите. Мъжът до Райли скочи на крака, ругаейки. Картите му се разпиляха, бирата се разля по панталоните му.

Само един мъж остана спокоен в настъпилата суматоха й не изпусна картите си. Андре Деверо погледна първо към Райли О’Ший, а след това към младия ирландец. Отпрати бармана, който бе готов да изхвърли виновника.

— Няма нищо, приятелю. Само смени масата. И донеси ново тесте. С тези карти повече не може да се играе.

Тъмносивите му очи с черни точици изгледаха Диъдри хем заплашително, хем развеселено, от което момичето се обърка още повече. Разбра, че този път наистина нямаше да се измъкне лесно.

— Кажи ми, млади приятелю, отдавна ли сервираш по масите? — попита кротко Андре.

Чу се лек смях, който наруши напрегнатата тишина. Диъдри вирна брадичката си. Най-много мразеше да й се присмиват.

— Не, сър. Тази вечер ми е за пръв път.

Андре сведе поглед към картите, които все още държеше в ръката си.

— Това, което се случи, не е умишлено, нали?

Райли О’Ший почервеня и гневно извика:

— Ще ви бъда благодарен, ако не правите такива намеци, Деверо!

— Намеци? — Андре Деверо хвърли картите си на бармана, който събираше разпиляното тесте. Премести погледа си от Райли към Диъдри. Сивите му очи блестяха студено като дулото на онова оръдие, което младото момиче бе видяло веднъж в някакъв парк. — Обръщам се към вас, джентълмени — нима не изглежда малко странно, че мистър О’Ший непрекъснато губеше и тъкмо при раздаването, което щеше да го разори окончателно, изведнъж се появи младият му спътник и прояви непохватността си?

Мърморенето, което се надигна около масата, и ужасеното изражение на баща й я накараха да разбере, че не й оставаше нищо друго, освен да си признае.

— Прав сте, мистър Деверо. Признавам си. Не беше случайност. Нито пък беше идея на баща ми — Диъдри го погледна смело в очите. — Разбрах, че папа ще изгуби, и не можах да го понеса. Това е всичко. Извинете ме — и тя насочи погледа си към останалите мъже около масата. — Същото искам да кажа и на всички вас. Извинете ме — очите й се спряха върху зачервеното лице на Райли. — Освен на теб, папа. Не бих се извинил на теб.

— Папа — тихо повтори Андре, като премести погледа си от нея към баща й. — О, значи сме изправени пред класическата ситуация, когато добрият син се опитва да спаси баща си от злото на хазарта?

Райли изгледа разярено дъщеря си.

— Добрият, как не! Нуждае се от бой, но аз няма да зарежа играта заради това.

— Не съм сигурен, че ще продължите да играете с нас, мистър О’Ший — хладно отбеляза Андре Деверо.

Вълна от добродушни протести се надигна около масата.

— О, хайде, Деверо, дай му още един шанс на тоя ирландец, за да се опита да си върне поне част от загубеното.

— Добре, Деверо, но трябва да признаеш, че се отърва леко, като позволи на младия мухльо да ни прекъсне хубавата игра.

— Много добре — неохотно се съгласи Андре. — Мистър О’Ший може да продължи да играе, но при едно условие — на устните му се появи лека усмивка, когато погледна към Диъдри. — Нашият млад келнер да отиде да си легне, като предостави сервирането на някой… хм… по-внимателен.

Думите му предизвикаха смях, който накара младото момиче да се изчерви. Тя погледна към баща си и в очите й припламнаха огънчета.

— Добре, папа, той ти дава възможност да си възвърнеш загубите. Докато все още си в състояние да ме разбереш, искам да ти кажа следното: ако и тази вечер останеш без пукната пара, не желая да ми хленчиш на сутринта.

Диъдри О’Ший беше уморена до смърт от безотговорността на баща си. Тя се обърна и гордо изправена, се запъти към вратата.

— Имаш много смел син, О’Ший. Сигурен ли си, че искаш да продължиш?

Ирландецът се опита да изглежда самоуверен.

— Е, Деверо, вече разбра, че аз съм мъж, който не позволява на един хлапак да го командва — той завъртя очи и потри доволно ръце. — А сега да се върнем към картите, които имах! Мога да ви кажа, джентълмени, че този път щях да спечеля — или няма справедливост нито на този, нито на онзи свят!

Андре се усмихна, защото знаеше, че неговите карти от последното раздаване биха спечелили мизата. Но той харесваше Райли О’Ший, а имаше и нещо загадъчно в онова негово момче, красиво почти до предизвикателност…

— Сега ще се преместим ли на новата ни маса, джентълмени?

И когато смениха масата и картите бяха отново раздадени, Деверо подхвърли:

— Момчето не прилича много на вас, О’Ший. И като видя израза на ирландеца, готов да започне да се оправдава, картоиграчът добави по-любезно:

— Не бих искал думите ми да прозвучат като критика към способностите ви да се грижите за него. Но забелязах, че вашият син, макар и да е доста красиво момче, като че ли не е наследил телосложението на баща си.

— Ами… — заекна ирландецът — той… хм… на майка си прилича, Господ да успокои душата й.

Той си помисли колко бе ядосана дъщеря му и почувства угризения. След това си припомни за красивите дрехи, които тя искаше да притежава, и ето, че беше на път да спечели парите. Само ако следващите две карти бъдат точно тези, които му трябваха…

Трябваше да спечели много пари, за да живеят добре, когато пристигнат в Нашвил. И неговата Дийди щеше да има всички рокли, които пожелае, както и едно от онези изящни чадърчета…

 

 

Диъдри беше толкова разгневена, че не легна в неудобната койка в тясната каюта. Остана на палубата и започна да се разхожда, като внимаваше да не настъпи някого от налягалите бедняци и се питаше дали да зареже баща си.

Диъдри стоеше в задната част на парахода, загледана в светлините, пречупвани от водните пръски около големите колела, когато чу гласа на Габриел Деверо:

— О, не знаех, че някой може да е вече буден. Още е толкова рано.

В отговор тя се засмя.

— Не знаех, че е толкова рано. За някои хора това не е ранен час, а само е твърде късно.

— Ако говориш за онези мъже, заседнали в салона, като братовчед ми Андре, то те едва ли са си лягали. Всички мъже си приличат. Мислят само за пиене и карти.

Габриел се нацупи мило и примигна с дългите си мигли.

Диъдри я зяпна изненадано, когато започна да разбира какво става: „Мили Боже, тя флиртува с мен!“ — не си права. Искам да кажа, че не всички са по пиенето и картите.

Не трябваше да казва това.

Габриел се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки.

— Мисля, че ти си по-различен. Забелязах го още при първата ни среща, макар че ти беше ужасно груб.

Диъдри се отдръпна бързо, за да избегне допира до нежното й тяло.

— Хм, май трябва да ти го кажа открито. Нямам много време да се занимавам с момичета и други такива глезотии. Ако трябва да бъда честен, дори въобще не ги харесвам.

Втора грешка. Думите я предизвикаха, а една красавица от Юга трудно можеше да пренебрегне това.

— Дори и мен? Искаш да кажеш, че не ме харесваш, дори и съвсем мъничко?

„Ох, Господи!“ — въздъхна Диъдри.

— Аз… хм, е, добре, дрехите ти са доста хубави. Габриел не би позволила на нито един представител на силния пол да се измъкне само с тези думи.

— А какво ще кажеш за мен? Не мислиш ли, че и аз съм хубава?

Диъдри погледна към небето и затвори очи. За втори път тази нощ й се прииска да убие баща си. За всичко беше виновен той, Райли О’Ший! Той и проклетото му безразсъдство я забъркаха в тази каша.

— Аз, хм, наистина не съм мислил за това.

Тъй като баща й не беше тук, за да го убие начаса, оставаше й само да се скрие някъде. Но Габриел, с проклетите си фусти, й препречи пътя.

— Както вече ти казах, не се занимавам с момичета.

— А целувал ли си някое момиче?

Младата ирландка се отдръпна от нежната ръка на Габриел, като че ли по парапета беше пропълзяла змия.

— Не, за Бога! — отвърна тя, обхваната от ужас.

— А не искаш ли?

Габриел поднесе устните си съблазнително близо до лицето на Диъдри и притвори очи. Момичето се втренчи в извитите розови устни с истинско отвращение.

— По-добре да ме застрелят! — избухна.

Габриел отвори очи и я погледна обидено.

— Добре, няма! — тропна с крак и извика: — Ти си най-грубият, най-непоносимият, най-вулгарният… дрипльо, когото съм виждала! Никога досега не бях срещала момче като теб!

Девойката побягна към каютата си. Малко след като фустите й прошумоляха на завоя, до слуха на Диъдри, откъм сенника на палубата, достигна лек смях. Тя се обърна и видя Андре Деверо.

— Тя има право, ти наистина си необикновено момче — Андре носеше покрит супник, от който се разнасяше приятно ухание. — Ето, вземи. Не бих казал, че твоето представление тази вечер може да се нарече полезно, но разбрах, че са ти обещали да получиш нещо за ядене като отплата за помощта ти при сервирането.

Младото момиче погледна към супника и устата му се напълни със слюнки при мисълта за тлъстото и вкусно задушено. Но гордостта надделя над изкушението.

— Благодаря ви. Но аз… аз не съм гладен. Само затова ли дойдохте тук, за да ми донесете нещо да хапна?

„Играта трябва да е свършила“ — помисли си тя с облекчение. Къде ли се губеше Райли?

— Отчасти. Но главно дойдох тук да изчакам баща ви, за да ми даде парите, които ми дължи. Той обеща да се срещнем тук, след като ги вземе от сейфа на капитана, където ги бил оставил на съхранение.

Диъдри се втренчи в него и се разсмя.

— И вие му повярвахте? Мистър, всичко, което баща ми имаше на съхранение, беше в джобовете му, когато е влязъл в онзи салон — тя отново поклати глава. — А аз си помислих, че сте твърде умен, за да се хванете на поредния номер на баща ми.

Андре само присви очи.

— На този кораб той няма къде да се скрие от мен. Знае, че ако ме е излъгал за парите, ще му смъкна кожата от гърба, когато го намеря — внезапно се намръщи. — О, Боже, май че току-що бяхме спрели при Донелсън точно когато приключвахме с последното раздаване, и малко след това О’Ший отиде да вземе парите. Нима е възможно…

Лицето на Андре се проясни, когато видя, че момчето не помръдна.

— Не, не би слязъл от парахода без теб. Може би е лош играч, но не би зарязал момчето си.

„По-скоро би го направил, ако това е единственото, което му остава, отколкото да се изправи с лице пред Деверо без пукнат долар в джоба“ — помисли си Диъдри. Освен това след тази вечер, не би могъл да погледне и дъщеря си в очите.

— Ти ли си момчето на О’Ший? — попита помощник-капитанът и й подаде писмо. — Баща ти ми даде това за теб — Диъдри и Андре само се спогледаха. — А това е за вас, сър.

Картоиграчът взе плика и го отвори.

— Това е неговото „любовно“ обяснение — обърна се той към Диъдри с мрачна усмивка. — Пише, че ще ми изпрати парите. И ще дойде да те прибере, когато си намери някаква работа. А на теб какво е написал?

Гърлото й се сви, когато прочете първите думи:

„Скъпа Дийди“ — но, разбира се, не можеше да го прочете на Андре.

— Извинява се, че няма друг избор и че може би вие ще се погрижите за мен, докато пристигнем в Нашвил — тя преглътна мъчително и погледна към младия мъж. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с болка. — Предполагам, че бях прекалено строг с него тази вечер. Моят баща… моят баща никога досега не е отказвал да плати дълга си на карти, мистър Деверо. И да напусне парахода, и да ме остави… Това само показва колко е бил отчаян. Обещавам Ви, че един ден той ще ви плати. А за мен няма защо да се тревожите — няма да Ви безпокоя.

Диъдри понечи да си тръгне, но Андре я хвана за ръката. Тя погледна силната, загоряла ръка, която бе хванала нейната, и се запита защо това предизвиква толкова силно чувство у нея. Младият мъж също сведе поглед и отдръпна рязко ръката си, като че ли се бе опарил.

— Все пак какво ще правиш сега?

— Е, сега ще си легна — отвърна тя и се усмихна.

— А после?

Момичето сви рамене.

— Ще потърся някаква работа в Нашвил.

Андре огледа нежното й тяло.

— Какво ще работиш? Като келнер ли? — той като че ли не забеляза как ирландката настръхна от подигравателния му тон. — Имам по-добра идея. Можеш да работиш за мен. Трябва да знаеш, че такова слабо момче като теб никога няма да получи по-добро предложение. Можеш временно да ми бъдеш камериер, докато те заведа в Монкьор и измисля подходяща работа, с която да си изкарваш прехраната. Ще бъдеш много по-добре, отколкото ако останеш сам в този непознат град.

— Аз… аз не мога — прошепна Диъдри. Тя се чудеше дали да не му признае цялата истина — за Ню Орлеан, за ужасния порок на баща й, за смешната й маскировка. Но нещо я спря — може би странното усещане, което изпита, когато ръцете им се докоснаха.

— Не можеш? Или…

Младият помощник-капитан отново се приближи. На лицето му бе изписано силно смущение.

— Мистър О’Ший, съжалявам, че точно аз трябва да ви го кажа, но капитанът нареди… — той се изкашля и бързо продължи: — Страхувам се, че баща ви е слязъл от парахода, без да плати билетите. Не знаем кога… както и да е, опасявам се, че ще трябва да обясните на капитана.

Диъдри затвори очи и преброи до десет. Чудеше се още на колко други пътници баща й дължи пари.

— Аз… аз нямам никакви пари.

— Но аз имам — намеси се Андре Деверо. Той се усмихна на помощник-капитана и извади портфейла си. — Ето, това сигурно ще стигне за двамата О’Ший — каза той, докато отброяваше парите. — И ето още, за да не повдигате въпроса за изчезването на мистър О’Ший. На парахода има още няколко… хм, заинтересовани джентълмени.

Младото момиче стисна юмруци. Проклет да е баща й! Ако нямаше смелостта да се изправи с лице пред кредиторите си, поне трябваше да я вземе със себе си. Ето че сега бе задължена на Андре Деверо. Само Бог знаеше кога ще може да му върне парите.

— Предполагам, че трябва да ви благодаря — промълви Диъдри, когато останаха сами.

— Красивите думи нямат значение. Просто иди да провериш дали ваната е готова и ми извади чисти дрехи. Нуждая се от освежаване, след като ме заля с онази бира — той изгледа момичето и добави снизходително: — Ти също можеш да се изкъпеш, млади приятелю.

— О, не! Не, не!

Младият мъж се усмихна.

— О, освен всичките ти странности, ти си най-скромното хлапе, което съм виждал. Е, ще ти оставя ваната, след като се изкъпя. Работата е там, че държа хората, които работят за мен, да бъдат чисти и спретнати. И всички мои роднини в Монкьор са доста взискателни — изгледа смачкания каскет на Диъдри. — Кажи ми, винаги ли носиш такива чудати шапки? Не съм те видял да я сваляш.

— Много бързо настивам — отвърна бързо момичето.

За да смени темата, тя повтори странното име, произнесено от Андре.

— Монкьор? — хареса й как звучи и го прошепна още веднъж, като че ли вкусваше нещо много приятно. — Монкьор! Така ли се нарича вашата плантация?

— Да. Монкьор означава „мое сърце“. Това е моето гнездо. Когато не плавам по реката, се прибирам у дома, в Монкьор — лицето му помръкна. Диъдри си помисли, че той навярно си е спомнил за разногласията с брат си. — Макар че невинаги посрещат блудния син така добре, както бих искал.

Внезапно една ужасяваща мисъл я прониза. Габриел! Как щеше да отбягва пламенните атаки на девойката!

— Вашата, хм, братовчедка, също ли живее там?

— Габриел учи в пансион в Нашвил. Макар че се прибира у дома за празниците и през лятото, от нея няма много полза вкъщи. Смята, че робите трябва да се грижат за всичко — младият мъж се засмя: — Брат ми е неин настойник и се страхувам, че доста я е разглезил.

Това вече беше ясно на Диъдри.

— Има ли много роби в Монкьор?

Сянка падна върху лицето на Андре.

— Ние се занимаваме главно с отглеждането на коне, а не със земеделие. С Жан-Пол невинаги сме на едно мнение дали е морално да си собственик на телата и душите на робите.

Момичето разбра, че това е деликатна тема.

— Но сега отношенията между вас двамата са точно такива — промълви.

— Мили Боже, говориш за мен като за някакво чудовище! Виж какво, моето момче, взимам те с мен не толкова заради парите, колкото от съжаление — Андре не обърна внимание на опита й да протестира. — И защото мисля, че си смело момче, което е изпатило доста от баща си. Просто не мога да те изоставя, когато пристигнем в Нашвил. В този град има доста мръсни типове, млади приятелю. А, като споменах мръсни, се досетих — какво става с къпането? След няколко часа ще пристигнем и бих искал да подремна малко след банята.

Диъдри тръгна с Андре към каютата му. Влезе вътре, като очакваше, че той ще я последва. Но младият мъж заяви:

— Трябва да свърша още нещо на палубата. Скоро ще се върна. През това време… — Андре се усмихна и дори се поклони. — Чувствай се като у дома си, млади приятелю.

Диъдри се изненада, когато чу как ключалката щракна. Той я беше заключил!

— Това е, за да не скочиш от парахода като папа — мрачно си каза тя. — Още един О’Ший му дължи пари — намръщи се, когато видя отражението си в овалното огледало над легена. В нея отново се надигна желанието да му признае всичко. Но не — той щеше да реши, че се опитва да го съблазни, тъй като е съвсем сама и зависима от него. — Е, не може да си легнеш с този каскет, моето момиче. Ами сега какво ще правиш?

И като че ли в отговор на този въпрос очите й съзряха ножици върху тоалетната масичка до четката със сребърна дръжка. Момичето свали каскета и въздъхна при вида на буйната червена коса, която се спусна до раменете й. Още веднъж въздъхна дълбоко и посегна към ножиците.