Нел Макфадър
Огнени сълзи (18)

Глава седемнадесета

Носеха се слухове, че Савана ще бъде поднесена като коледен подарък на президента Линкълн, както и страшни разкази за съдбата на победения Юг. Говореше се още, че на една тържествена вечеря генерал Лий предложил на един заслужил генерал от Юга само два сладки картофа и това бе напълно правдоподобно. Югът напълно беше лишен от доставки на хранителни продукти.

Надеждата за победа се рушеше с всяко поредно отстъпление и напълно изчезна, когато генерал Лий капитулира пред генерал Грант в Апоматокс на 9 април 1865 година.

Диъдри, вече истинска дъщеря на Конфедерацията, плака за погубеното дело, за опустошения Юг, за смъртта на толкова млади мъже, за всички нещастия, които войната остави след себе си. Болката й бе голяма, но тя трябваше да се погрижи за оцеляването на семейството си. През пролетта тя работи на казаните за варене на уиски. Една слънчева юнска утрин двамата с Руфъс натовариха каруцата и потеглиха. Младата жена бе решила да замени уискито за хранителни продукти. Монкьор трябваше отново да се съвземе.

В магазина на Доналд Бул я очакваше приятна изненада — писмо от баща й.

„Мислех да дойда, без да те известявам предварително, но като си помислих, реших, че тъй като не сме се виждали от толкова дълго време, може да се чудиш кой ли е този брадат, стар дядо. Аз ще пътувам с парахода от Сент Луис до Ню Орлеан около 25 юли. Надявам се, че Джеси Джеймс няма да се откаже да обира влаковете, и да се прехвърли към параходите…“

Но тази радостна новина бе помрачена от друга, която разтревожи Диъдри. Лем Джо Бартоу се беше отцепил от новата група за защита на гражданите, наречена „Ку-клукс-клан“ и бе образувал банда, която се състоеше от най-разнообразна паплач. Собственикът на магазина бе поклатил глава.

— Според мен е правилно, че нашите мъже се организираха, за да защитават жените и къщите ни от негодниците. Но Лем Джо и неговата банда не са по-добри.

После неохотно добави:

— Не ми е приятно да ви го казвам, мис Макфий, но се говори, че вашият съпруг се е присъединил към бандата на Бартоу.

Диъдри едва не изтърва кутията с яйца, които беше получила срещу стомна уиски.

— Шон! Как е могъл да направи това?

Собственикът отново поклати глава.

— Войната промени хората — той извади голяма торба с брашно и още една със сушен боб. Когато тя се качи в каруцата и седна до Руфъс, Бул й подаде една торбичка с бонбони. — От жена ми за малката Ерин. Не знам как ги е запазила.

Диъдри му благодари развълнувано:

— Кажи на мисис Бул, че Ерин сигурно ще я задуши от прегръдки.

— Искам да ви предупредя. Руфъс, трябва да бъдеш нащрек. Чух някои неща за това как Лем и хората му постъпват с негрите и те не са никак приятни за слушане. А вие, мис Макфий, ако съпругът ви се върне вкъщи, не се плашете. Когато го видях, в очите му гореше фанатичен пламък. Върху дървения му крак са издълбани някакви символи, а когато те погледне с горящите си очи, могат да те побият тръпки. Казват, че яздел като дявол, облечен в дълъг черен балтон, който взел от мъртъв янки. Краищата му се развявали като гарванови криле.

Диъдри затвори очи и се опита да си представи съпруга си, да си спомни някогашната му светла коса.

— Сигурна съм, че съпругът ми не би се присъединил към банда, която тероризира стари и безпомощни хора.

— Може би, но ще се уверите, когато дойде у вас — Бул погледна към Руфъс и й даде знак да се наведе, за да й прошепне нещо.

Диъдри изтръпна от ужас, като си помисли, че Шон може да върши такива ужасни зверства. Потегли към Монкьор. Движеше се толкова бързо, колкото й позволяваха конете и каруцата.

Това не трябваше да се случва!

 

 

Физическото състояние на Жан-Пол се подобряваше. След продължителното лечение заболяването, причинено от отровата на оловото, беше овладяно, а болката от куршума, заседнал близо до гръбначния стълб, намаляваше. Доктор Холинс беше казал поверително на Диъдри, че нищо повече не може да се направи.

Смъртта на Аурелия бе издълбала дълбоки бръчки върху лицето му и болката му бе безкрайна, но той правеше усилия да бъде полезен, с каквото може в плантацията.

Когато Диъдри се завърна от пазаруването в Шелбайвил, двамата дълго разговаряха. Жан-Пол се бе опрял на патериците си пред кабинета си, до който се предвижваше със стол на колела.

— Аз трябва да взема участие във възстановяването на Монкьор и на Юга — беше изминала една седмица след погребението на Аурелия. — Време е да заема мястото си като мъж в тази къща. Ако не лежах безпомощен в леглото, тя все още щеше да е жива и ти нямаше да вършиш работа, която всъщност е мое задължение.

Младата жена искаше да му възрази и да го успокои, че той не е виновен за мародерстваща на войниците. Но след това си помисли, че ще бъде добре, ако има моралната му подкрепа. Той можеше да й помага и в счетоводството, тъй като все още беше прекалено слаб физически, за да върши нещо друго.

Аурелия й липсваше безкрайно много. Последната господарка на Монкьор винаги беше сърдечна и мила и й помагаше да не се отчайва, когато всичко изглеждаше толкова безнадеждно.

Жан-Пол й разказа лошите новини.

— Те са изгорили колибите на негрите в Барксдейл, които полковникът им бе дал и които останаха техни, дори и след като получиха свободата си. Искали да обесят Шилоу и съпругата му, но Шон се е намесил и казал, че изгарянето на колибите е достатъчно.

Диъдри затвори очи и благодари на Бога, че не е станало нещо ужасно. Ако съпругът й беше участвал в изтезаването на старите негри, никога не би могла да го погледне без омраза и отвращение.

— Когато основаха организацията, никой не е очаквал, че ще стигнат до такива зверства. Нашите мъже се събраха заедно, за да защитят собствеността ни и безпомощните, а не да тероризират, осакатяват и убиват хора.

— Кажи го на Лем Джо Бартоу и на онези отрепки, които се влачат с него — отсече сурово Жан-Пол. — Съжалявам, Дийди, не исках да научаваш, че съпругът ти е като тях.

— Но той е, щом участва в техните безчинства. Той е точно толкова лош, колкото са и те, а може би дори е и по-лош.

Тя беше разстроена от това, което се бе случило в съседната плантация и от участието на Шон в тези зверства, но нямаше време за губене. Същото можеше да се случи и в Монкьор и трябваше да се опита да го предотврати.

— Ще отида в къщичката на Пруди и Руфъс. Чух в магазина на Бул, че Лем Джо и бандата му ще нападнат още негри тази нощ.

— Ще дойда с теб — господарят намести патериците си.

Диъдри забеляза, че измъченото му лице се сви от болка.

— Жан-Пол, мисля, че ще е по-добре, ако бъда сама, когато се срещана с Шон. Той няма да позволи да ме наранят, сигурна съм. Дълбоко в сърцето си е добър човек, вярвам в това. Освен това трябва да останеш тук, за да пазиш Монкьор. Ще оставя Летиция при Ерин. Ако ти бъдеш с тях, ще съм спокойна, че дъщеря ми е в безопасност.

Жан-Пол изправи рамене.

— Ти си дяволски права — страстно изрече той. — Никой няма да нарани това малко момиченце, докато все още дишам! Ти си права. Могат да решат да нападнат къщата. Ще взема онзи пистолет, който Чарлз донесе от Апоматокс. Той ми го изпрати, защото сам няма да може да го използва, дори и да се наложи. Знам колко е отпаднал от тази дизентерия.

— Бедният Чарлз! Но Габриел се грижи за него и ден и нощ и аз чувствам, че скоро ще се възстанови. Той каза, че съпругата му наистина е пораснала през тази война — отвърна Диъдри с усмивка, забравила за всички неприятности, които й бе причинила по-младата жена. — Предполагам, че всички сме помъдрели. Е, вече трябва да тръгвам — тя го целуна по бузата.

— Може би все пак ти се нуждаеш повече от пистолета, отколкото аз — разтревожено рече той.

— Не, ти трябва да седиш тук. Можеш да видиш всеки, който се приближи, и да го застреляш. Освен това Шон може би ще се вслуша в думите ми, ако не съм въоръжена — „освен с моя камшик“ — помисли си Диъдри, изпълнена с непоколебимост. Тя не бе забравила начина, по който Лем Джо се бе забавлявал, измъчвайки една самотна и безпомощна жена.

Завари Пруди и Руфъс в къщичката им. Ядяха смачкана ряпа и царевичен хляб. Поклати отрицателно глава, когато й предложиха от яденето, и им разказа за това, което се бе случило в плантацията на Барксдейл.

— Руфъс, двамата с Пруди трябва да отидете в къщата. Там ще сте в безопасност. Ще се опитам да поговоря с моя съпруг.

Той взе чепатия бастун, който използваше, когато го мъчеше ревматизмът.

— Няма да си напусна къщата, миз Дийди. Това е първият дом, който някога сме имали, и аз ще остана тук и ще го защитавам. Този лош човек Лем Бартоу няма да ме накара да си оставя дома, ще го цапардосам по главата.

Диъдри се опита да успокои стария негър, тъй като последното, от което се нуждаеше, бе Руфъс да размахва застрашително бастуна си срещу разбеснелите се разбойници.

— Добре, ще останеш тук, Руфъс, докато те извикам. По-добре е сама да се срещна с тази банда. Шон няма да им позволи да ми сторят нищо лошо, но може би няма да може да ги спре, ако те видят готов за борба.

— Добре, миз Дийди — негърът поклати глава и се отпусна до масата. — Само не мога да разбера какво търси такъв добър човек като твоя съпруг с тези разбойници.

— Войната причини ужасни неща на всички ни, Руфъс. Той не искаше да се бие. Загуби крака си и… и някои други неща, което един мъж трудно може да понесе. Всичко това го озлоби.

Диъдри излезе.

— Заключи вратата отвътре, Руфъс, и не се показвай, докато не ти кажа.

Тя погледна към слънцето, което вече залязваше и последните му лъчи осветяваха красивите хълмове и пасища. Районите във вътрешността на страната не бяха толкова опустошени като тежко пострадалите райони край Нашвил и бедната разрушена Джорджия.

Съюзът водеше много брутална политика — например съгласието на генерал Грант относно хладнокръвното унищожаване на стокилометрова ивица през Джорджия от похода на генерал Шърмън към морето. Но все пак самият главнокомандващ хуманно бе разрешил на предалите се офицери от Конфедерацията при Апоматокс да запазят сабите и конете си, за да могат да се приберат по домовете си. Диъдри много отдавна бе разбрала, че тази война беше безсмислена.

Тропотът на конски копита по дървения мост на стария път към Холи Геп я върна към действителността. Тя мобилизира цялото си самообладание, когато няколко мъже с качулки спряха пред къщата. Разпозна Лем Бартоу, който яздеше начело на бандата, и като криеше камшика си в гънките на роклята изрече презрително:

— Точно това ти подхожда, Лем Бартоу — да се криеш зад качулка. Нищо друго не съм очаквала от теб след всички подлости, които си извършил досега.

Тя се обърна към ездача, яхнал черна кобила. Беше пожертвала толкова много, за да купи тази кобила, а ето че сега той я използваше, за да участва в разбойнически нападения!

— Но от теб, Шон, никога не съм очаквала да се криеш зад маска и да подпалваш къщурките на негрите! Знам, че има за какво да си огорчен, но тези стари и нещастни негри не са ти сторили нищо лошо.

Съпругът й бавно свали качулката си и Диъдри остана шокирана от вида на някога толкова хубавото лице. То бе прорязано от дълбоки бръчки, причинени навярно от нещастия и болки. Изглеждаше поне с двадесет години по-стар.

— Не съм като тези хора, Диъдри, макар да съм с тях. Но ние трябва да попречим на окончателното унищожение на Юга — сините му очи светнаха с фанатичен пламък. — Ако знаеше какво става в страната, щеше сама да оседлаеш коня си и да се присъединиш към нас! И малкото, което е останало, е ограбвано от южняците и авантюристите, които се примириха с политиката на Севера. Земите се конфискуват, а цените се вдигнаха до небето. Никой от южняците няма пари, за да си купи земя, освен неколцина негодници. Освободените роби се държат така, като че ли всичко е тяхно. Ние трябва да направим нещо, иначе те ще заграбят всичко!

— Но Шилоу и Руфъс не са виновни за това! — извика тя. — Шон, ти не трябва да позволиш тук да се случи същото, както в плантацията на полковник Барксдейл. Знам, че се чувстваш онеправдан, знам, че войната те промени, но всъщност ти си добър човек. Шон, моля те като твоя съпруга да накараш тези мъже да се махнат оттук и да не участваш в техните престъпления. После никога няма да можеш да си простиш този грях.

Шон изглеждаше разколебан и Диъдри пристъпи към него, но Лем Бартоу скочи от коня си и извика:

— Кучка! Ти никога не си била истинска съпруга на този нещастник, така че защо си мислиш, че ще те послуша? А сега се махай оттук, ако не искаш да пострадаш. Ние не нападаме бели. Искаме само да накажем негрите, които ни откраднаха това, което ни принадлежи.

Внезапно младата жена извади камшика и замахна. Той се обви около раменете на смаяния разбойник, дебелият му край изплющя върху гърлото на Бартоу.

— Само да мръднеш и ще ти прекърша врата! — забеляза, че един от мъжете посегна към оръжието си, и сурово предупреди Лем Бартоу: — Ще го направя! Дори и един от твоите негодници да стреля по мен, пак ще успея да стегна примката около гърлото ти.

— Махни оръжието, Ренди! — изхриптя той към мъжа, който побърза да прибере оръжието си.

Диъдри беше изненадана, че Бартоу не й оказа съпротива. Е, той е само един дребен негодник, който винаги се е криел зад гърба на другите!

— Нареди им да се махат оттук. Иначе ти ще платиш с живота си.

Лем дрезгаво им заповяда. Но след това прошепна, така че само тя да го чуе:

— Този път спечели, но ние пак ще се върнем, точно когато най-малко ще ни очакваш. Оох! — примката около гърлото му едва не го задуши. — Ще ме убиеш! Шон, накарай този дявол в женски образ да ме пусне.

Диъдри взе пистолета от колана му и го опря в гърба му.

— Това, което казах за другите, важи и за Шон. Ако той се опита да стреля — а аз не мисля, че той ще го направи, — и ти ще умреш с мен.

Диъдри погледна към коня на Бартоу. Преди другите мъже да разберат какво става, тя стреля във въздуха. Конят се стресна и побягна.

— Конят ми! По дяволите, как ще си го върна?

Младата жена погледна към краката му.

— Имаш много здрави ботуши. Можеш да ходиш пеша.

Мъжът разтри ожуления си врат, когато го освободи от камшика и мълчаливо я изгледа с неприкрита омраза. След това се обърна към Шон:

— Идваш ли с мен?

Той не откъсваше поглед от Диъдри.

— Ще се видим на нашето място по някое време тази нощ. А сега искам да поговоря с жена си.

Лем изръмжа нещо, изруга и се наведе.

— Проклет камък. Непрекъснато ми убива — той пъхна ръка в ботуша си.

Младата жена се бе обърнала към съпруга си и не видя ножа, който се появи в ръката на Лем. Но Шон го видя.

— Пази се! Диъдри, пази се!

Хвърли се върху нея. Тя почувства как тялото му натежа и изкрещя:

— Шон… О, не, Шон! О, Господи! — опита се да го отмести и да извади ножа от гърба му.

Видя изкривеното от злоба лице на Лем Бартоу, който бе насочил срещу нея пушката на Шон.

Диъдри затвори очи и се помоли. Когато изстрелът отекна, пред очите й като че ли избухнаха стотици искри.

Като по чудо все още беше жива. Но не смееше да отвори очи от страх да не види омразното лице на Лем Бартоу. Почувства как някой отмести тялото на Шон и още по-силно стисна очи.

— Хайде, застреляй ме, негоднико! Нашите войници ще се върнат и ще си получиш заслуженото!

— Точно така!

Помисли, че бълнува — това беше гласът на Андре. Тя отвори очи и бързо ги затвори.

— Сигурно съм умряла и ми се привижда лицето на Андре.

— Скъпа моя, ти не си мъртва и не бълнуваш — той я повдигна нежно на ръце и докосна с устни косата й.

— Съжалявам, че не можах да дойда по-рано. Може би щях да успея да спася съпруга ти.

— Шон! — Диъдри отблъсна Андре от себе си и се опита да се изправи. Коленичи до мъртвия и зарида.

— О, Шон, толкова съжалявам, толкова съжалявам! — взе ръката му в своята, притисна я към обляното си в сълзи лице и отметна кичур коса от челото му. — Ти ме спаси. Отново си този мъж, когото познавах.

Андре нежно я изправи и притисна треперещото й тяло до гърдите си.

— Ще кажа на Пруди и Руфъс да се погрижат за него. Ела с мен.

Тя отвори очи и погледна изпитото му лице, което мислеше, че вече никога няма да види. Беше чула как се отнасят със затворниците в Елмира.

— О, Андре, всичко бе толкова ужасно! — започна да плаче неудържимо. — Бедният Шон, никой не би могъл да го спаси! Той отдавна бе погубен — отпусна се в ръцете на любимия си. — Той ме спаси. Накрая Шон отново стана такъв, какъвто го помня.

— Никога не съм го мразил. Мисля, че не беше на себе си. Шон загуби и теб, и крака си, а никой мъж не би могъл да понесе това. О, в онзи ад съвсем не беше весело, мога да те уверя в това! Научих ужасяващи истории за събитията в Хандерсънвил. Но поне при нас бе оправдан недостигът на храна и лекарства.

Сърцето на младата жена се сви, когато долови болката в гласа му.

— Как можеш да простиш на Шон, че те изпрати в този ад?

Андре отметна кичур коса от обляното й в сълзи лице.

— Защото той те загуби, а аз знаех, че ние ще бъдем заедно завинаги. Шон нямаше за какво да живее. Но аз имах.

Дълго останаха прегърнати. Изведнъж една ужасяваща мисъл я прониза.

— О, Боже мой! Лем Бартоу навярно още се спотайва наоколо, за да издебне удобен момент.

— Бартоу повече няма да се появи пред очите ти, скъпа моя. Не чу ли последния изстрел? Неговите хора избягаха. Някои от моите приятели живеят наблизо. Те от няколко дни са по следите на тези бандити.

— Благодаря на Бога! — въздъхна Диъдри. — От тях ли научи за опасността, която ни заплашваше?

Андре кимна.

— След кратък, хм, приятелски разговор, разбрах, че някаква банда броди наоколо — в очите му проблесна пламъче. — Знаеш ли какво научих?

Погледна го невинно. Не беше сигурна как ще се почувства той след приказките, че жената, която обича, е истински дявол.

— Аз, хм… мисля, че са ти казали, че аз и Лем…

— Всъщност няма значение. Мисля, че тези негодници няма да посмеят да се върнат обратно — и то не защото сме ги уплашили, а защото никой от тях няма да посмее да се появи пред една побесняла червенокоса фурия, размахваща камшик.

Засмя се, но сълзите й отново потекоха, когато видя как Руфъс с още двама негри, понесоха тялото на съпруга й към къщата.

— По-добре никога да не беше напускал Ирландия и никога да не ме беше срещал. Толкова ми е мъчно за Шон! Ние преживяхме толкова много!

— На мен също. Как можа да се откаже от собственото си дете?… — Андре тъжно поклати глава. — Ако малката Ерин беше моя дъщеря, а майка й е моя съпруга, щях да бъда най-щастливият мъж на земята.

Диъдри обърна обляното си в сълзи лице и едва не му каза истината. Но не можа. Щеше да бъде предателство спрямо мъжа, който току-що бе пожертвал живота си, за да я спаси.

— Поне ти си жив. Бедният Шон… — тя отново избухна в ридания.

И в прегръдките на Андре си спомни думите на Азалия: „Тоз свят понякога съвсем се обърква, но после сичко се оправя.“ Азалия? Но Диъдри нямаше време да мисли откъде й бе хрумнало това странно име. Може би задълго Югът нямаше да бъде най-сигурното място, но точно в този миг се чувстваше напълно защитена в ръцете на Андре.