Нел Макфадър
Огнени сълзи (20)

Глава деветнадесета

Нова година 1989

Аз повдигнах глава от гърдите на Харисън и се заслушах в грохота на преминаващия наблизо до къщата влак.

— Влаковете не могат да изместят съвсем параходите — казах с глас, който като че ли не беше моят. — И Райли ще хареса широкополата шапка, онази, която Диъдри му бе подарила за Коледа.

Харисън се обърна, облегна се на лакът и ме погледна.

— Чакай да отгатна. Ти отново си се върнала назад, в онзи друг свят. Кажи ми най-новото. Какво стана с Диъдри?

Не знам защо, но не ми се искаше да му разказвам. Диъдри ме бе допуснала в най-интимните кътчета на душата си и да издам тайните й, означаваше да предам и себе си.

— Мисля, че най-после е щастлива. Баща й оживява след експлозията на парахода и когато Андре се връща отново в Монкьор, те най-после са заедно.

— Андре и Райли? — повдигна насмешливо веждите си.

Аз го шляпнах на шега.

— Андре и Диъдри, нахалнико — погледнах се и видях, че съм почти гола, наметната само с една риза. — Харисън, какво си направил с бельото ми?

— Облякъл съм го, разбира се — промърмори Харисън и получи още една плесница, но този път по-силна. — Ако трябваше да напиша сценарий по твоите семейни истории, то Райли щеше да се влюби в мадам Джулия.

Аз се облегнах на възглавницата и се усмихнах.

— Това би било чудесно. Ти си един романтик, Харисън Джъд.

Той ме целуна и много бавно започна да свлича чаршафа от гърдите ми. И аз отново почувствах познатите тръпки.

— Мисля, че това беше най-важното нещо между нас — промълвих, когато Харисън ме притисна до себе си и започна да прави онези неща, които ме караха да се разтрепервам.

— Какво искаш да кажеш с това „беше“ — попита възмутено той, — та ние едва сега започваме.

— Искам да кажа това, което беше между мен и Диъдри — отвърнах сънливо. Ръцете и устните му ме накараха да почувствам горещи вълни по тялото си. — Струва ми се, че чета книга, която ми е позната до последната глава.

— Четенето в леглото е занимание за хора, които се интересуват само от себе си — Харисън ме завъртя около себе и се зае окончателно да прогони съня ми. — Сега ние сме заедно. Нека да се възползваме от това.

И го направихме.

 

 

Харисън не разбираше защо трябва да си тръгвам преди зазоряване, но не се възпротиви.

— Мислех, че ще закусим, а после ще погледаме футбол.

Отвърнах му, че единственото, от което се нуждая, е да отида на планината на Диъдри.

— Имам чувството, че нещо ще се случи и не искам да го пропусна.

Отидох на малкото гробище и спрях пред гроба на Шон Макфий. Заклех се тържествено, че ще се погрижа за розовия храст през пролетта. Жълтите рози на гроба на Селест бяха увехнали. Поставих няколко червени цветя. Стоях дълго пред надгробния камък на Диъдри и в тази светла и студена утрин се чувствах много близо до нея.

— Не ме напускай завинаги — прошепнах аз. — Знам, че няма да ми позволиш да остана в твоя живот, но моля те, не ме напускай, преди да се сбогуваш с мен.

Отново почувствах странните тръпки и те не бяха причинени от студения утринен вятър.

Не знам дали бях обладана от някакъв дух, но тази сутрин се изкачих на планината, взех малкия касетофон, с който никога не се разделях, и записах всичко, което се случи след това.

Денят беше много тих и ехото бе отлично. Запях песента, която знаех отдавна, като спирах на всеки ред и изчаквах ехото.

„Кафе израства върху отсечения бял дъб.

Река тече с бренди, ох…

Избери си едното от двете

и то ще остане за теб,

сладко като сладкиш, ох!“

След всеки стих ехото ставаше все по-силно и по-ясно и аз го слушах със сладостен копнеж.

— О, Диъдри, толкова ми липсваш, толкова ми липсваш!

Чух шепота на вятъра в клоните на дъба и усетих студени тръпки, които бяха сигнал за моето последно пътуване в света на Диъдри. Но как можех да зная, че това ще бъде за последен път? Стори ми се, че дъбът ми го каза. През тази нощ го гледах и като че ли той растеше пред очите ми, а листата му се сменяха със сезоните. И след това се озовах на осемдесетия рожден ден на Диъдри, заобиколена от внуци и правнуци. „Андре — питах се тъжно аз. Къде е Андре?“

Диъдри се бе облегнала на бастуна си, който й бе подарил един от внуците преди години, но тя не го използваше. Огледа масите, разпръснати сред зелената ливада. По тях се виждаха кристални купи с пунш и джулеп и изобилие от всякакви ястия.

— Това можеше да изхрани цялата Конфедерация цели шест месеца — промърмори тя.

Синът й Пол се приближи към нея.

— Мамо, уморява ли те всичко това? Искаш ли да те заведа до стаята ти?

Той приличаше много по външен вид на любимия й съпруг Андре, но не и по характер. Почувства отново онази неясна болка, която не я напускаше през последните шест месеца, и се обърна към сина си:

— Разбира се, че съм уморена, но нямам желание да се прибирам в стаята си. Ще се погрижиш ли за онази работа, за която те помолих?

— Металната кутия? Разбира се, мамо. Аз я увих и я поставих при другите подаръци.

— Тя трябва да се запази за дълги години, дори и да стои на открито.

— Да, мамо. Поръчах да я изработят от специален материал. Майсторът ми каза, че ще трае вечно. Какво, по дяволите, мислиш да правиш с тази кутия — може би ще сложиш в нея всичките си любовни писма и ще я заровиш в земята?

Пол надигна чашата си с джулеп, но видя, че чашата на майка му е празна, и отиде да я напълни.

Диъдри бе доволна, че той се отдалечи, без да изчака отговора. Дневникът, в който бе писала за последен път през нощта, в която Андре умря, бе готов да бъде заровен в земята, както и тя самата. Защо хората не умираха, когато всичко в тях е вече пресъхнало?

— Бабо? — внучката на Ерин — Джърмин — стоеше пред нея с букетче лютичета. — Задрямала ли си или просто си се замислила за нещо?

Тя прегърна детето, което толкова приличаше на нея.

— Мисля, че за толкова възрастни хора като мен, това е почти едно и също. О, наистина са красиви! Харесвам ги много повече от ония, които баща ти отглежда в парника — прободе я силна болка в гърдите и тя изпусна букета. Успя да поеме въздух и се опита да се усмихне на правнучката си. — Слушай какво ще ти кажа. Нали можеш да пазиш тайна? Обещаваш ли всичко да си остане между нас?

— Бабо, днес изглеждаш много смешна.

— Всички стари хора изглеждат смешни. Ще доставиш ли едно малко удоволствие на баба си?

Джърмин я изгледа неуверено и Диъдри се замисли дали да не повика някой друг от правнуците си. Но малкото момиче отвърна след миг:

— Само се разтревожих за теб, бабо. Какво искаш да направя?

— Има един квадратен пакет сред подаръците на масата в салона, доста голям, с моето име и с името на чичо ти Пол. Донеси ми го, моля те, но без много шум.

— Искаш да видиш един от подаръците си, преди да си духнала свещите — малката изглеждаше ужасена.

— Скъпа моя, моля те, направи точно това, което баба ти казва — Диъдри се опита да изглежда спокойна, макар че отново усети болката в гърдите си и знаеше, че не й остава много време, за да изпълни това, което бе решила.

Приседна веднага, щом детето изчезна от погледа й. Беше замаяна и почувства как се унася в спомените си. През последните седмици често й се случваше това.

— Джулия? — знаеше, че старата й приятелка отдавна е умряла, но жената, която се приближи към нея, беше така реална, както и триетажната празнична торта. — Какво правиш тук? Мислех, че ти и татко сте заети с онзи салон.

Джулия се засмя сърдечно.

— О, ние бяхме много щастливи — баща ти и аз, щом накрая той разбра, че няма да ми се изплъзне! Той ме надживя, но не задълго. Сега е при мен, Диъдри, скъпа, и повече никога няма да се разделим!

— Аз съм толкова уморена, Джулия, толкова уморена! Тук вече никой не те помни. Дори Габи и Чарлз заминаха някъде във Флорида. Толкова ми беше мъчно, че те изгубиха плантацията си, а ние не можахме да им помогнем — сълзите потекоха по все още гладките й страни. — Защо останах само аз? Защо не мога да си замина от този свят? Знам, че Андре ме чака там, но има нещо, което трябва да свърша преди това. Джулия? Джулия?

— Бабо, ти май пак си говориш сама — Джърмин влезе с квадратния пакет в ръка. — Това ли искаше да донеса?

Възрастната жена събра отново сили и се изправи.

— О, да, точно това е, сладка моя. А сега иди до моята спалня и отвори средното чекмедже в скрина ми. Ще намериш книга с кожена подвързия под томчето със стиховете на Колридж. Донеси ми и двете, но не ги показвай на никого. На никого, разбра ли?

Детето се усмихна.

— Бабо, ти си толкова тайнствена! Мога ли да надникна в книгата с кожената подвързия? Това не е ли твоят дневник с цялата история на семейство Деверо?

Засмя се и разроши черните къдрици на правнучката си.

— Ах, ти, малко дяволче, не ти разрешавам дори и един поглед! Направи само това, което ти казах, и то по-бързо. Ще ми губят времето с рязането на тортата или с други глупости, а аз искам преди това да се погрижа за моите работи.

Джърмин изтича към къщата и възрастната жена отново дочу шепот:

— Честит рожден ден, скъпа Дийди. Винаги съм се възхищавала на твоята издръжливост и ти наистина ни надживя.

— О, Релия, толкова ми липсваше! Ти беше толкова смела през онази нощ. Знам, че винаги си обичала само Андре. Много ли те нарани нашата сватба и това, че живяхме тук? Релия, бяхме толкова щастливи заедно. Въпреки всичко, ние чувствахме твоята обич.

— Дийди, аз обичах Андре, но той никога не ме е обичал по начина, за който си мечтаех. Исках да бъде щастлив, а това можеше да направиш само ти.

— Остани, Аурелия, не си отивай! — старата жена протегна ръце и се опита да я прегърне, но нямаше никой. И тя прошепна на тъмната сянка, която се приближи към нея в мъглата:

— Андре? О, скъпи мой! Толкова много ми липсваше, толкова много ми липсваше!

— Те са чудесни деца — отвърна той и посочи с ръка към децата, които играеха на ливадата. — Ние създадохме чудесни потомци, истински южняци, скъпа Дийди. Гордея се с тях, както се гордеех и с теб!

— И аз се гордея с теб — прошепна Диъдри, като се страхуваше да посегне към най-скъпото си видение, за да не изчезне заедно с другите. — Андре, толкова те обичах! И когато се върна и прие Ерин в сърцето си, преди да узнаеш истината, аз те обикнах още повече.

— Съжалявам за пропуснатите години, през които можехме да бъдем заедно, преди войната да опустоши Юга. Ние оцеляхме от унищожението, но пропуснахме много години преди това.

— Но помниш ли колко щастливи бяхме! И виж сега нашите потомци. Нали всички са красиви? О, Андре, толкова ми липсваше! Аз съм готова да дойда при теб. Готова съм, Андре. Моля те, вземи ме със себе си, скъпи! — сянката се стопи във въздуха и тя се сепна, когато Джърмин я докосна по коляното.

— Бабо, отново си говориш сама.

Жената се изправи.

— Хммм. Такива са старите хора. А, ти си ги донесла.

Тя остави томчето със стиховете и взе подвързаната с кожа книга, в която беше описала целия си живот. Пръстите й с любов погалиха подвързията.

— А сега следва нещо интересно — двете с теб ще се измъкнем оттук, без да ни забележат. Иди и кажи на Пруди да събере всички зад кухнята за състезанието по мятане на подкови — и като видя озадаченото лице на детето, старата жена побърза да добави: — Сгреших името. Зная, че Пруди и старият Руфъс отдавна ги няма, исках да кажа дъщеря им Дикси.

Когато Джърмин се отправи да изпълни и тази заръка на баба си, Диъдри се облегна на стола. Не бе сигурна, че има сили да понесе още един посетител от мъглата на спомените, но той дойде и тя дрезгаво прошепна:

— Не ти, Шон, не сега, толкова съм уморена.

Неговият зъл поглед изчезна заедно със сянката му и тя сграбчи златния медальон, в който бяха портретите на Андре и Ерин.

— Много съм уморена — промърмори, свали медальона и го постави в металната кутия заедно с дневника и томчето на Колридж. Унесе се за миг. След малко детето леко я раздруса за ръката.

— Бабо, всички се събраха зад къщата, както ти ми каза. Наоколо няма никой — лицето на момиченцето беше пламнало от възбуда и Диъдри призова последните си сили.

— Тогава да тръгваме — тя се надигна неочаквано пъргаво и взе бастуна си. — Ти ще носиш кутията на баба и от време на време ще ме изчакваш да си почина.

Планината се издигаше недостижима като Олимп, но старата жена се устреми нагоре с малката си спътница. Дишаше трудно, краката й едва се движеха, но се изкачи на върха. Тя се облегна на белия дъб и посочи на детето останките от спиртоварната и цялата долина.

— Оттук започна всичко, скъпа моя — „и тук ще завърши всичко“ — добави тя наум. — Това старо дърво ще ни надживее. О, колко много може да разкаже!

— Какво ще правиш с кутията, бабо?

— Остави ме да си поема дъх, миличко, след малко ще ти покажа — Диъдри се задъха, когато болка като светкавица прониза гърдите й. — Ах! Сега. Виждаш ли дупката в старото дърво, където катеричките крият храната си от повече години, отколкото са моите и твоите заедно?

Джърмин кимна.

— Искаш да скрия твоето съкровище там?

Диъдри кимна на свой ред, като се усмихна на думата „съкровище“. Е, може би дневникът ще бъде един ден истинско съкровище за този, който ще го оцени.

— Можеш ли да измислиш по-сигурно място? Къщите се продават или събарят, но тази стара планина, този стар дъб… благодаря ти, скъпа моя. Ела сега тук, за да ти изпея една песен.

Детето се приближи, сгуши се в прегръдките на баба си и долови неравномерното туптене на сърцето й. Разбра, че това е един вълшебен миг, който никога нямаше да се повтори.

— Пей с мен, куплет след куплет. Планината ще отнесе песента към долината и нашите гласове завинаги ще останат в Монкьор.

„Кафе израства върху отсечения бял дъб

Река тече с бренди, ох…

Избери си едното от двете

и то ще остане за теб

сладко като сладкиш, ох!“

Когато изпяха песента, очите на Диъдри се затвориха и ръцете й се отпуснаха. Пол, най-големият й син, се появи на възвишението и Джърмин сложи пръст на устните си.

— Шшт. Тя спи. Баба спи.

Той разбра какво се е случило и изпрати детето долу да играе с другите. След това се приближи към майка си и целуна изстиналото й чело. Не забеляза катеричката, която бясно драскаше в хралупата си и сякаш протестираше против посегателството на нейната собственост.

Той повдигна лекото тяло на майка си и започна да се спуска от планината, потънала в златистите отблясъци на последния залез на Диъдри Деверо.