Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и редакция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нел Макфадър. Огнени сълзи

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Атанасова

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-19-0007-0

История

  1. — Добавяне

Глава двадесета

Големият бял дъб! Събудих се в полунощ и се изправих в леглото. Как можах да забравя хралупата в големия бял дъб, която възбуждаше любопитството ни, когато със Селест бяхме малки деца? Ние я използвахме като пощенска кутия, в която поставяхме писмата си до кинозвезди и до момчетата, в които тайно бяхме влюбени. Сестра ми веднъж бе поставила в нея покани за рождения си ден. Плака през цялата вечер, тъй като никой от поканените не дойде. Мисля, че тогава загубихме вярата си в нашата „пощенска кутия“.

Станах и се облякох дебело. Нощта беше ясна и студена и лунният полумесец светеше. Почувствах се доста нервна от мисълта, че отивам да намеря това, което бях сигурна, че съществува. Имаше и още нещо, което ме правеше още по-нервна. Усещах, че животът на прапрабаба ми е свързан по някакъв начин с настоящето. Като че ли имаше някаква причина, поради която вече уморената и болна Диъдри ме бе направила част от миналото й.

— Боже мой! — възкликнах и подскочих от изненада, когато случайно зърнах лицето си в огледалото в хола. Очите ми гледаха диво и уплашено. Защо се страхувах толкова? Знаех какво ще намеря в хралупата на стария дъб.

Не обръщах внимание на какофонията от нощни звуци. Сигурно не беше съвсем нормално да се чуват писъците на совите и рисовете в студена нощ като тази. Казват, че историческите събития в дадено място се отразявали и върху животните. Колко животни са загинали заедно с войниците през Гражданската война, например в жестокото сражение край Мърфрийсбъро. Планината на уискито винаги е имала свой собствен живот — сигурна съм в това.

— Диъдри — прошепнах, когато достигнах до върха на нейната планина, — толкова ме е страх и не знам защо. Моля те, не ме оставяй! — почувствах познатите тръпки и разбрах, че тя беше наблизо. Това ми даде смелостта да се насоча право към белия дъб и да потърся в хралупата металната кутия. Бях сигурна, че е там.

Но там имаше и нещо друго. Когато намерих старата метална кутия, която съдържаше дневника на Диъдри, аз проверих дали има скрито още нещо. Искаше ми се да открия поканите на Селест, които бе изпратила за петия си рожден ден. Открих едно мое старо забавно писмо до Рони Милсеп и се разсмях, когато видях, че е покрито с нарисувани целувки.

Открих и още нещо, нещо, което не предизвика смях и носталгични спомени.

Това беше тетрадка с пластмасови корици, която не беше от времето на Диъдри, нито от моето детство. Когато я отворих, сърцето ми подскочи. Моята предшественица ми бе помогнала да я намеря. Разлистих я бързо и по датите разбрах, че държа документ, които съдържа доказателства срещу онези мъже от Луизиана и тези, които те са подкупили.

— Селест — прошепнах, след като поех дълбоко дъх. — Тя я е сложила тук. Сестра ми беше единствената, освен мен, която знаеше за тайната „пощенска кутия“.

Изведнъж звуците изчезнаха и настана тишина. Бях съвсем сама и държах важни доказателства срещу могъщи престъпници.

— Диъдри — прошепнах отново, — благодаря ти, че ми посочи къде да открия това, но сега се нуждая от закрилата ти.

Не съм разказвала на никого за това, но кълна се, че наистина се случи. Силно свистене като от камшик проряза нощната тишина, луната се показа иззад облаците, чу се чуруликане на птички и аз се озовах вкъщи, в леглото си.

* * *

Реших да възложа на моя приятел от офиса на Ланей Форд да разкрие едно от най-големите престъпления в Юга. В замяна на това, че аз и моето семейство няма да бъдем свързани с разследването, го оставих да „открие“ малката тетрадка с изобличаващите доказателства върху седалката на колата си.

Във вестниците и по телевизията се вдигна голям шум, на половината от кандидатите за политици в щата Луизиана бяха предявени обвинителни актове. В Ню Йорк за два-три дни бяха арестувани доста хора. Областният прокурор едва не изпадна в екстаз.

Доволна бях, че много престъпници щяха да бъдат осъдени благодарение на Селест, Диъдри и мен, но сега повече ме занимаваха други неща. Публикувах малка обява в „Знамето на Нашвил“ и зачаках. Когато получих отговора, отидох в салона на Дъсти Роудс, поръчах си кана бира и отново зачаках.

Слабо момиче с късо подстригана черна коса се приближи, седна на моята маса и аз вече знаех, че развръзката наближава.

— Здравей, Селест — казах със съвсем леко потрепване в гласа. — Мисля, че ще пийнеш нещо.

 

 

Тя е била в планината през онази нощ, когато помислих, че виждам духа на Диъдри.

— Спомних си за хралупата и реших, че тя е чудесно скривалище. Не можех да занеса тетрадката в полицията. Не знаех на кого да се доверя. Бях толкова уплашена, Фейбъл! Ройс бе изиграл и двете страни и всички търсеха тетрадката. Не можех да повярвам в това, когато той ме накара да се срещнем с онези мошеници в Кий Уест. Те нямаше да ни оставят живи, а дори и да го направеха, другите щяха да ни убият. Когато научих, че той води двойна игра, разбрах, че трябва да направя нещо и да се измъкна!

Не можех да приема и половината от това, което ми разказа, но повярвах, че е изпитала истински ужас, когато е открила, че Ройс изнудва хора, които можеха да го убият, без да се замислят.

— Защо си започнала да вземаш кокаин? — това ме озадачаваше най-много. Селест никога не беше запалвала дори цигара.

Тя се напрегна.

— Ти нямаш представа какъв беше този човек, никой от нас няма, дори и аз не го познавам напълно. Той беше лишен от морал и чувства, Фейбъл. Беше намерил начин да ме използва, да манипулира чувствата ми, без самият той да влага каквото и да било.

— Прилича на някого, когото и двете познаваме — казах остро.

Сестра ми потръпна.

— В крайна сметка татко не е престъпник. Ройс беше много по-лош. Знаеш ли, че той се е оженил преди много години за една жена, чието семейство е имало политически връзки, и я е изоставил още през първата брачна нощ, като я е накарал да мисли, че е мъртъв?

Аз кимнах.

— Преследвачите го открили и трябвало да изчезне. Продължавай.

— Колкото до кокаина — това не беше най-лошото, което той направи с мен. Знаеш ли, че е бил решил да се ожени за мен дори преди да те срещне?

— Да, но това вече не ми причинява болка.

— Видял ме е на някакъв конкурс за красота и е решил, че ще може да ме използва за някои от сделките си — Селест извърна глава. — Той ме използва като… като някакво възнаграждение, което се дава при сключването на добра сделка.

Аз бях ужасена.

— И ти позволи да направи това с теб?

— Тогава вече бях привикнала с кокаина, наистина привикнала, а най-лошото беше, че той имаше пълна власт над мен. Бях съгласна с всичко, което искаше от мен, когато не ми даваше наркотика, Фейбъл, някои от онези неща бяха ужасни!

Взех ръката й в своята.

— Накрая събрах цялата си смелост и реших да отида в полицията. Той разбра и ми показа касета, на която бе ме заснел при някои… ужасни… ужасни обстоятелства. О, Фейбъл, той беше толкова ужасен, беше истински дявол! И все пак отначало беше вълнуващо. Знаеш в какво се превърна живота ми, когато не спечелих големия конкурс. Нямах нищо. И сама не мога да повярвам, но аз винаги съм обичала да рискувам. Ройс го е разбрал и когато ме помоли да се омъжа за него, ми каза, че аз много повече му подхождам, отколкото ти.

Замислих се над думите й.

— Той е бил прав, знаеш ли? Нямам предвид непременно теб, а себе си.

— Той беше прав и за мен. В началото ми харесваше. Криенето, тайнствеността, срещите с опасни мъже, страхът от очакването да ни убият всеки момент. Вече бях започнала да вземам кокаин и се чувствах много велика, че правя всички тези лоши и вълнуващи неща — гласът й секна. — Това беше преди, разбира се, моят съпруг да започне да ме „предоставя“ на специалните си приятели и аз най-после да разбера какво всъщност представляваше той.

— Ройс наистина ли е мъртъв? — тя кимна. — Е, как успя да се измъкнеш след експлозията? Какво се случи на онази яхта?

Сестра ми поклати глава.

— Предполагам само, че точно в онази нощ не съм искала да умра. Искам да кажа, че сега, когато се замисля за това как съм успяла да се спася, потръпвам от ужас. Виждаш ли, това беше част от плана на Ройс. Той бе решил щом се срещнем с другата яхта и извършим размяната, да се прехвърлим на малката лодка и да взривим нашата. Всички щяха да помислят, че сме загинали, а ние щяхме да се измъкнем и да започнем нов живот. Той знаеше как да се справи и, разбира се, го направи. Нямаше доверие на никого и беше сигурен, че ще ни преследват.

— Може би е имал право — отвърнах аз. — Но все още не си ми обяснила как си успяла да се измъкнеш, а Ройс не е могъл.

Селест затвори очи.

— Той нагласи часовниковия механизъм на взривното устройство за един час след размяната. Сложих в непромокаемото си яке двете тетрадки — истинската и фалшивата, която, според мен, той щеше да им предаде — тя закри лицето си с ръце. — Фейбъл, знаех, че той навярно играе двойна игра дори и с мен. Изчаках го да отиде да нагласи взривното устройство, скочих в малката лодка и загребах отчаяно. Бях уплашена до смърт, много повече се боях от съпруга си, отколкото от всички останали.

— Какво се случи? Какво се обърка в плана на Ройс?

— Видях експлозията, когато се бях отдалечила на няколко мили. Погледнах часовника си и разбрах какво се бе случило. Бяхме прекарали няколко нощи в Алабама, където Ройс се срещна с някакви хора, и аз бях сверила часовниците по тамошното време, за да не закъснее съпругът ми за една важна сделка. Предполагам, че не е знаел за това. Не разбираш ли? Експлозията е станала един час преди предвиденото време.

Сестра ми не ме лъжеше. Може би се беше забъркала в ужасни неща, но не беше безскрупулен убиец. Знаех, че навярно се е чувствала ужасно, когато е разбрала, че неволно е причинила смъртта на съпруга си. Оставих я малко да си поплаче. Имаше все още някои неща, които трябваше да разбера, и исках да се успокои.

— Съжалявам, Селест.

Тя избърса очите си и отпи от бирата.

— Не знаеш колко пъти си мислех да ти се обадя и да ти кажа, че не съм мъртва, но не можех да рискувам. Онези хора все още търсеха тетрадката и знаех, че ще те следят.

— Да, разбрах за това. Шериф Форд ми каза, че според полицаите от Маями Ройс е инсценирал смъртта си, за да се измъкне от преследвачите си. Очаквам, че тези, които се интересуват от тетрадката, подозират същото.

— Те не откриха нито него, нито мен, така че са решили, че ти си единствената връзка.

Бях доволна, че през последните дни никой не ме следеше.

— Защо, по дяволите, взе онези неща от къщата си?

— Не знам. Сигурно от глупост. Живеех в онази мръсна къща, натъпкана с наркотици, и чувствах, че съм се превърнала в никой. Не зная! Снимките и дрехите ме накараха да си спомня, че съм била личност — гласът й стана твърд. — Разкъсах сватбената си снимка на парченца.

Тя ми разказа за живота си в онази къща, след като е оставила кокаина.

— Бях щастлива. Никой не се интересуваше от мен. Аз имах време да премисля живота си.

Бях горда с нея и й го казах.

— А сега какво? — попитах аз. — Ще се върнеш ли в къщи, за да се покажеш на всички приятели с думите: „Здравейте, сладури, ето ме и мен!“

— Знаеш ли, мислих си много за това, сега, когато съм в безопасност и не се страхувам, че ще ме преследват и убият, Фейбъл, никога не съм била нищо друго, освен това, което мъжете са искали от мен — отначало татко, а после Ройс. Искам да ме мислят за мъртва поне още известно време, докато реша как да живея. Никога не съм живяла истински живот, знаеш много добре това. Не искам да живея отново по същия начин.

Не се опитах да я разубеждавам, защото бях съгласна с нея — по-добре да я мислят за мъртва, отколкото да продължи с предишния си начин на живот. Освен това сърцето на татко може би нямаше да понесе шока да види по-голямата си дъщеря внезапно оживяла, а мама бе прекалено свикнала с нейния валиум и с водката, за да го осъзнае.

— Наистина ли си се отказала от наркотиците?

Тя кимна и аз й повярвах.

— Няма ли поне да ми се обаждаш от време на време?

— Разбира се, че ще ти се обаждам. Може би в близките дни ще имам нужда от теб.

Почувствах, че ще се разплача. Знаех, че сестра ми се е разочаровала от родителите си и от съпруга си, но може би и аз я бях разочаровала. Сестрите трябва да си помагат. Заклех се, че когато ние с Харисън имаме дъщери — между другото вече им бях избрала имената — ще направя всичко възможно, за да си помагат една на друга.

— Надявам се, че ще оставиш косата си да порасне отново — отбелязах накрая.

— Да, ще я оставя — отвърна Селест и се усмихна с чаровната си усмивка. — Надявам се, че ще запазиш фигурата си и новата си прическа. Така изглеждаш чудесно.

— Благодаря — взех чантата си. Може би през цялото време съм знаела, че Селест няма да се върне с мен в Монкьор. — Донесох ти нещо, което ще ти напомня откъде произлизаш, докато се върнеш към истинските неща.

Аз й показах медальона, който Диъдри бе оставила в металната кутия. Тя го отвори и очите й се изпълниха със сълзи.

— О, Фейбъл, това би трябвало да принадлежи на теб.

— Не — отсякох убедено аз. — Това трябва да принадлежи на теб. Ти най-много приличаш на нея, но не си знаела за това. Сега обаче вече знаеш.

Тя дълго гледа отворения медальон и портрета на Андре.

— Защо имам чувството, че го познавам? — запита тихо тя, когато го затвори и го постави на шията си.

— Защото навярно го познаваш — или познаваш някого, който прилича на него — отвърнах с усмивка. — Аз съм ревнива.

Селест ме целуна и си тръгна. Аз допих бирата си и изслушах една лоша имитация на Гарт Бруукс. Видях, че влезе нашият техник по звукозаписа от студиото, и му махнах с ръка. Имах нужда да бъда с някого.

— По дяволите, Фейбъл, какво съвпадение. Мислех да ти се обадя довечера. Помниш ли онзи запис, който ми даде да изпратя в лабораторията за анализ на звука? Няма да повярваш какво ми отговориха.

Знаех предварително какво е научил.

— Обяснили са ти, че ехото се различава от оригиналния звук и следователно е невъзможно да са изпълнени от един и същ човек.

Той ме погледна стреснато.

— Откъде, по дяволите, знаеш това?

Потупах го по рамото.

— Защото аз нагласих всичко, за да се пошегувам с Харисън.

Това беше една голяма лъжа. Знаех, че никой повече нямаше да чуе този запис, освен мен. Харисън щеше да си помисли, че съм монтирала записа.

Но аз знаех по-добре.

— Хей, бих искала да изпея нещо. Мислиш ли, че тези хора ще имат нещо против?

Хората от съседната маса ме бяха познали и започнаха да ръкопляскат. Скоро всички се присъединиха към тях.

Отидох на подиума и запях „Уискито на жената от планината“ така, както никога досега. Бях уверена, че никой, освен мен, не чува ехото от невидимото сопрано. Може би Диъдри Деверо бе предала красотата и други свои качества на Селест, но знаех, че именно аз бях наследила музикалната й дарба.

Песента свърши, но аз знаех, че хармонията между мен и Диъдри ще остане завинаги.