Нел Макфадър
Огнени сълзи (9)

Глава осма

Когато се прибрах вкъщи, ме очакваше писмото, което накара сърцето ми да спре. Разпознах дребния почерк на Селест. Разкъсах плика с треперещи ръце.

Вътре имаше само два реда:

„Двамата с Ройс заминаваме.

Не казвай на никого.“

Дори не се беше подписала. Погледнах пощенското клеймо. Писмото беше пуснато в Хендерсънвил предишния ден.

Втурнах се към телефона, за да се обадя веднага на Дона, но се спрях още докато набирах номера й. Селест ме беше помолила да не казвам на никого.

— Хей, слушай, реших да намина към теб. Ще си бъдеш ли вкъщи?

Дона ме увери, че ще й бъде приятно да ме види.

— Ще обядваме край басейна.

— Не. Току-що се връщам от една от онези закуски в бара, от които линията ти може да отиде по дяволите. Само ще се отбия за малко.

Подкарах много бавно по пътя край езерото до къщата, в която живееше сестра ми. Както винаги вратите бяха здраво затворени, а кепенците спуснати. Пред външната врата беше добавен домофон. Опитах го, макар предварително да знаех, че няма да дочакам отговор. Така и стана.

Дона въобще не прояви любопитство, когато я помолих да ме вземе на разходката с яхтата им. Знаеше колко обичам да кръстосвам из езерото. Нито пък се зачуди защо настоявах да преминем бавно покрай къщата на Ройс и Селест. Но се учуди, когато наближихме към пристана пред къщата им.

— О, я виж, яхтата им не е тук! Толкова е забавно. Сутринта с Остин се поразходихме по езерото, но въобще не ги забелязахме — после забеляза нещо, което се бе изплъзнало от погледа ми. — Виж, няма го и ремаркето към яхтата. Може би са изтеглили яхтата на буксир надолу до брега и са се запилели към океана.

— Може би.

 

 

Сивата мъгла на Азалия наистина се оказа пророческа. Не беше изминала и седмица от писмото на Селест, когато на вратата позвъни шерифът Ланей Форд. Още не беше влязъл и разбрах, че не ни носи добри вести.

— Мисис Деверо, сър, мис Фейбъл, току-що ни се обадиха от Хендерсънвил. Крайбрежната полиция от Кий Уест е изпратила факс до полицейския департамент на щата Тенеси — той се притесни от доста пространното встъпление и внезапно изрече: — Вашата дъщеря… тя е мъртва.

Майка ми издаде някакъв звук като ранено животно, а лицето на баща ми изведнъж пребледня. Аз изпаднах в шок и цялата се вцепених. Изслушах сковано подробностите, които ни описа шерифът, докато раменете му скръбно потръпваха.

— С яхта? Някъде оттатък Кий Уест? — баща ми се разгневи. Винаги ставаше нервен, когато бе смутен от нещо. — Какво са търсели чак там?

С Ланей Форд си разменихме многозначителни погледи.

— Очевидно, сър, тя и съпругът й са се отправили към Бермудите или към някой от островите наоколо, когато яхтата се е взривила. Забелязали са ги от друга яхта, която се е случила наблизо — именно те са подали сигнала SOS. Но не е намерено нищо.

Припомних си за взривената кола на Ройс и изохках от ужас. Ланей Форд ме предупреди с един бърз, разтревожен поглед. Знаех, че той не искаше да разказва всичко на родителите ми. Може би криеше нещо и от мен. Но щях да мисля по-късно за това. В този миг сърцето ми се беше свило от болка. Не можех да се отърся от усещането за вина. Бях се провалила в опитите да помогна на сестра си и ето че сега тя бе мъртва. Заплаках и баща ми извика:

— Опитай се да бъдеш силна, поне заради майка си, Фейбъл — и се обърна към шерифа: — Навярно бреговата служба ще издири оцелелите.

— Мистър Деверо, шансът да оцелее някой при такава експлозия е почти равен на нула. Съжалявам, че трябва да ви обяснявам всичко това, но по-скоро може да откриете някой оживял в снежна лавина, отколкото там… — продължи мрачно: — Ако все пак някой е изхвърчал през борда от ударната вълна, акулите са го довършили…

Майка ми потръпна и изкрещя. Форд се навъси още повече.

— Ненавиждам служебните си задължения в мигове като този, но от Кий Уест са съобщили, че не могат да изпратят на семействата останките от телата на загиналите.

— Предполагам, че такива нещастни случаи подлежат на официално разследване. Какво мислят те за причината за експлозията?

Гневът на баща ми бе вледенил гласа му. Помислих, че споменаването на „останките от телата“ ще ни накара да осъзнаем реалността. Красавицата Селест — или каквото евентуално бе останало от нея — да бъде разкъсана от акулите! Картината беше ужасяваща.

— Както ви заявих, сър, след такава злополука почти нищо не остава за разследване. Открили са регистрационния номер на яхтата, записан в корабния регистър на Кий Уест. Оттам са открили адреса в Хендерсънвил.

Шерифът беше мъж на място. Когато се сбогуваше с нас, на лицето му беше изписано неподправено съчувствие.

Помолих да ме вземе в колата. Исках най-вече да си поговорим, но разговорът не беше за слуха на родителите ми.

— Какво мислят в полицията? Дали сестра ми и нейният съпруг са били убити? Ще може ли да се разкрие цялата история, мистър Ланей? Ще открият ли убийците?

— Вижте, не мога да се замесвам в това. Това е работа на колегите от Кий Уест или може би на щатската полиция от Маями, понеже е станало в техния район. Но мога да ви гарантирам, че ще открият нещо повече, отколкото ние знаехме допреди седмица. А дали ще го прикачат към някаква друга афера… — Ланей само поклати глава. — Няма начин. Доста трудничко можеш да притиснеш онези типове, дори ако разполагаш с живи свидетели.

Благодарих на шерифа за любезността му и се прибрах вкъщи. Потърсих Азалия: все някой трябваше да й съобщи, че нейната сива мъгла наистина можеше да предсказва смъртта.

 

 

Панихидата за Ройс и Селест бе отслужена в семейния параклис в нашето имение. Двете с майка ми, както и приятелките на Селест, се разплакахме. Баща ми издържа стоически, без да пророни сълза. Чудех се за какво си мисли, докато гледаше фотографията на Селест — лъчезарно усмихната на една от ранните й победи в поредицата от конкурси за красавици.

Знаех за какво мисля аз — че сестра ми изживя дните си напразно. Трябваше да бъда по-добра с нея, трябваше да й помогна да си намери нещо по-смислено, отколкото да мисли само за тялото си. Яростта, с която се самообвинявах, се превишаваше само от яростта, която изпитвах към мъжа, който измами първо мен, а след това и сестра ми. Ройс Маккол беше истинският негодник в тази трагедия и никой не бе в състояние да ме разубеди. За него не пролях нито една сълза, само се заклех да изхвърля надгробната му плоча, когато един ден единственият собственик на Монкьор ще бъда аз.

Очевидно никой друг не заплака за съпруга на сестра ми. Не се появи нито един роднина на Ройс, което, разбира се, не ме изненада. Шерифът Форд ме уведоми след панихидата, че полицията от Кий Уест се опитала да открие най-близките му родственици, но без успех.

Намерили само адреса на първата му жена и й изпратили съобщение за смъртта му. Спомних си, че Ланей ми беше казал за нежеланието й да открият изчезналия й бивш съпруг. Колко странно може би ще е било за нея да узнае, че Ройс Маккол наистина е мъртъв, след като тази жена от години не е била наясно жив ли е той, или не!

Харисън Джъд и някои от моите приятели от Мюзик Роу донесоха прекрасна фиданка от върба и я посадиха в гробището край параклиса, близо до символичните надгробни плочи на Селест и Ройс. Азалия ни изненада с песента „Невинната душа“, която ни изпя след панихидата. Това ме натъжи повече от всичко. Животът на сестра ми бе прекършен много преди тя да научи нещо за реалния живот. Това всъщност беше най-тъжното.

 

 

Баща ми съвсем се изолира след смъртта на Селест. На мен и на майка ми не ни оставаше нищо друго, освен да се постараем по някакъв начин сами да се утешаваме. Положих всички усилия да я убедя, че трябва да си ляга всяка вечер, след като се нагълта с онези нейни хапчета, но не постигнах успех. Накрая се отказах от опитите си да се сближа с родителите си. Мама упорито се самоунищожаваше с помощта на валиума и водката, а татко напълно се бе отдал на конете. В края на краищата аз си имах свой собствен живот и кариера.

Кариерата ми като певица напредваше и ми предложиха да запиша албум. Но това не беше най-вълнуващото. Получих покана за най-доброто, на което можеше да се надява един изпълнител на кънтри музика — за пръв път щях да пея на сцената на фестивала, почти месец след смъртта на Селест. Моментът беше наистина подходящ, за да освободя съзнанието си от натрапчивите мисли за края на сестра ми.

Всеки, който е посещавал това прочуто шоу, ще ви каже, че по време на изпълненията на живо сцената наподобява зоологическа градина. Обикновено присъстваха около тридесет до петдесет човека, които се мотаеха около сцената, в гримьорните и зад кулисите, докато звездите пееха и свиреха на сцената. Хората от вокалните групи бъбреха и се закачаха с всеки, който се провираше покрай тях, докато солистът се потеше над инструмента си. Но когато настъпваше мигът да запеят, ръководени от някаква тайнствена синхронизация, те изведнъж събираха глави и изпяваха точно това, което се очакваше от тях. Един тип стоеше до пианото със списъка на участниците в ръка и раздаваше по едно копие на всички останали, феновете, които успяваха да се доберат до сцената, спираха всички, настояваха за автографи, пееха, приказваха и просто се пречкаха в краката на съставите, които се сменяха непрекъснато. Беше пълна бъркотия, но възбуждаща и дива. И въпреки всичко, нямаше никакви провали.

Прикачиха ме към програмата на Рой Екъф. В задната стая, претъпкана с люлеещи се столове, аз изчаквах реда си, нервна като котка. Рой, който бе много мил — всички в Нашвил го обичаха — ме хвана за ръката, накара ме да се надигна от стола и да хвърля поглед към залата. При вида на хората, наблъскани по скамейките, едва не припаднах. Но успях да си припомня моята „Подай ми ръка, любов моя“ и още преди да запея, аз вече усетих, че ще стане хит, и започнах да се забавлявам.

И когато излязох да повторя песента на бис, се почувствах като опитна изпълнителка. Изправих се пред микрофона и казах, че ще изпълня песента на Клайд Еджъртън „Тя бе само едно момиче, поканено на барбекю“ в памет на сестра ми Селест, най-красивото момиче в цяла Америка. И дрезгавият ми нисък глас разклати гредите, подпиращи покрива. Един журналист после писа, че пеенето ми приличало на „тазгодишно уиски, което може да подлуди всекиго“.

Харисън ме придружи след концерта и през онази нощ ние може би щяхме да изпитаме онова, подобно на електричество привличане между телата и душите ни. Обаче в онази нощ бях така превъзбудена, че можех да се влюбя във всеки мъж, който ми попаднеше пред очите. А Харисън беше достатъчно интелигентен, за да схване това.

Той ме заведе у дома и се сбогува с обичайната целувка по бузата. Но аз забелязах, че остана замислен на верандата доста време, преди да се обърне и да си тръгне.

Никога няма да забравя онази нощ поради още една причина. Първата вече ви описах. Другата беше, че за пръв път видях жената от планината — духът на моята отдавна изчезнала прапрабаба Диъдри. Досетих се какво беше казала Азалия за появяването на духа й, когато предстоеше да се случи нещо в Монкьор, и сърцето ми изтръпна. Може би нейната поява беше измислица на изтощения ми мозък, опитвах се да се успокоявам аз. Но усещах, че нещо ще стане, нещо, в което аз ще играя твърде съществена роля.

Странно, но родителите ми одобриха решението ми да потърся психоаналитик. Баща ми дори предложи да поеме разноските, като не пропусна да добави, че непременно трябва да взема и майка ми с мен.

Но тя отказа категорично и аз знаех причината — първата грижа на доктора щеше да бъде да я накара да спре валиума.

Доктор Велкоф беше, както вече ви го описах, фин, дребен човечец. През месеците, докато го посещавах, аз успях доста да се привържа към него. Престанах да мисля за кошмарните сънища и проблясващите светлини, които понякога ми се привиждаха, преди да ме посетят наистина загадъчните ми видения. След една година увереността ми укрепна. Разказах на доктора всичко, което можеше да се каже за сестра ми и за нашите объркани взаимоотношения, за Ройс, за баща ми, за Харисън и за моята музика.

Когато отидох на поредния сеанс, една седмица след най-странното и най-продължителното ми преживяване, аз вече бях подготвена вътрешно да обсъждам всяка подробност и да се опитам да намеря някакво обяснение на загадката — защо всичко ми се струваше толкова реално.

— Доктор Велкоф, вие ми казахте за пациенти, които си въобразяват, че живеят в миналото. Но при мене всичко беше напълно различно! Всичко беше напълно реално! Аз наистина бях там!

— Разказвал ли съм ти за универсалната памет?

Понякога и доктор Велкоф забравя. И точно с това ми е симпатичен.

— Малко. Вие сте ми казвали, че всички ние имаме вродени знания за най-различни неща, за фамилни предания и преживяното от предшествениците ни. Казвали сте ми също, че низшите организми имат унаследени реакции.

— На лицето ти е изписана някаква мисъл, като че ли нещо е просветнало в съзнанието ти.

— Навярно е глупаво и налудничаво, но току-що си помислих нещо. Ако се връщам в миналото като Диъдри, възможно ли е и тя да се превъплъщава в мен?

Доктор Велкоф се замисли.

— Аз съм привърженик на теорията за генетичната памет. Учените откриха, че някои хромозоми и гени се предават от поколение в поколение, че притежават памет и че хората, които са ги унаследили, понякога действат по определен начин, защото тези гени са в кръвта им.

— Кога отново ще се върна в миналото? — аз бях дълбоко разтревожена за моята прапрабаба и какво би станало с нея, когато Андре се завърне в Монкьор и я завари там. Какво би станало, ако изхвърли нея, Шон и нероденото дете? Може би всичко това бе само в главата ми, но за мен тези хора бяха съвсем истински и аз се тревожех за тяхната съдба.

Миналото на Диъдри бе в паметта ми, но само донякъде. А сега аз страстно исках да узная бъдещето й.

— Доктор Велкоф, бихте ли ми помогнали да се науча да контролирам тези пътешествия в миналото?

— Разбирам мисълта ти, млада госпожице, но това не ми харесва.

Аз стиснах възбудено ръката му.

— О, хайде, знаете, че ще бъде по-безопасно, ако ние контролираме тези пътешествия.

— Ти ме молиш да използвам хипноза, за да те върна назад. Не, Фейбъл, не мога да направя това. Точно сега съзнанието ти преминава през някакъв спонтанен процес, управляван от подсъзнанието ти. Ако манипулирам съзнанието ти чрез хипнозата, може би вече никога няма да бъдеш същата. Не знам точно какво става в съзнанието. Мога да събудя някои части от миналото, съхранено в паметта ти, които е по-добре да останат погребани завинаги.

Логиката в думите му охлади ентусиазма ми.

— Не бях помислила за това. Вие сте прав. Може би някой от моите предшественици е яздил с ордите на Чингиз хан или нещо подобно.

— По-добре да е бил с хана, отколкото с враговете му — доктор Велкоф бащински ме докосна по коляното. — По-добре е засега да оставим нещата така, както са си. Понякога си мисля, че някой бди над теб, за да не пострадаш от тези странни преживявания. Ако използваме модерни психологически процедури, връзката между твоя век и този на Диъдри може да се обърка.

Или да се скъса. Мисълта за тази възможност ме съсипа. Диъдри е обичала Андре толкова силно, че тази любов се е пренесла през годините в моето съзнание. Не можех да понеса мисълта, че тя никога отново няма да бъде в прегръдките на Андре. Може би преживявах живота й отново, през някакво странно пречупване на времето, но любовта между Андре и Диъдри бе някак си извън мен.

Аз си имах своите сърдечни проблеми, типични за двадесетия век. И съвсем нямах нужда да прибавям към тях и проблеми от друга епоха.

Излязох и се отправих към колата си. Питах се дали хората, които минаваха покрай мен, знаеха, че тези улици имат богата история, която няма нищо общо с магазините за сувенири и бизнеса с кънтри музиката, така типични за сегашния Нашвил.

По пътя към къщи отново се замислих за думите на доктор Велкоф, че някой бди над мен. „Като ангел пазител“ — казах си аз. Беше чудесна мисъл, макар че и друг път съм си мислела за това. Когато бях малко момиче, имах чувството за нечие добронамерено присъствие, нещо като полъх от ангелско крило.

Всичко това ми подсказа идеята за нова песен, която ме завладя изцяло. Докато вървях към кухненската пристройка, вече си тананиках мелодията и съчинявах думите на песента „Върху ангелски крила“. Щом влязох в кухнята, долових аромата на прочутата супа от бамя на Азалия.

— Боже мой, толкова вкусно мирише, че ми се ще да изям всичко!

Негърката, която се беше надвесила над печката, се обърна и топло ми се усмихна. Тогава разбрах, че върху печката имаше пиле с кнедли и че черната готвачка не бе Азалия, а предшественичката й Пруди.

Бях се озовала в кухнята на Монкьор в миналия век и Диъдри беше толкова гладна, колкото всяка жена, която трябваше да „яде за двама“.