Нел Макфадър
Огнени сълзи (3)

Глава втора

„Работата“ на Андре Деверо, която трябваше да свърши на палубата, бе да подреди обърканите си чувства. Той се облегна на парапета и запали цигара. Опитваше се да си обясни защо беше привлечен от представител на собствения си пол — за пръв път през целия си живот.

„Ако някой ми беше казал, че такова нещо ще се случи с мен, никога нямаше да му повярвам“ — промърмори той на себе си. Момчето беше привлекателно и твърде женствено, но това не обясняваше силното привличане, което бе изпитал, когато го докосна по ръката. Напълно отвратен от себе си, дори само при мисълта за тези противни усещания, Андре захвърли цигарата си във водата и като изрече няколко проклятия, се запъти към каютата.

Докато картоиграчът беше потънал в мисли за обърканите си чувства, които изпитваше към нея, Диъдри О’Ший трескаво търсеше място, където да скрие отрязаните си коси. Люкът беше плътно затворен. Погледна към нощното гърне, скрито в нишата зад една завеса, но веднага отхвърли тази идея, защото това скривалище лесно можеше да бъде открито. При тази мисъл тя се изчерви.

Той вече се приближаваше. Чу стъпките му пред вратата. Отчаяна, Диъдри напъха отрязаните червени коси под дюшека на леглото. Щеше да ги изхвърли по-късно, когато успее да се измъкне на палубата.

Когато влезе в каютата, Андре се засмя при вида на своя „камериер“ без каскета.

— Господи, не е чудно, че през цялото време не искаше да си свалиш каскета. Или баща ти те е подстригвал със сатър и чиния, или индианците са се опитали да те скалпират.

Гледката на грозно остриганите коси му помогна да преодолее ужасяващите съмнения в собствената си мъжественост.

— Все пак как се казваш?

— Диъ… Диърборн. Диърборн О’Ший.

Диъдри извърна поглед от младия мъж, който се прозина и започна да разкопчава ризата си. Тя сведе очи, когато той се зае с бельото си, и се осмели да го погледне чак когато беше във ваната и се виждаха само голите му мускулести рамене.

— Това е… хм, старинно ирландско име. Кръстен съм на моя прапрадядо.

Андре не прояви интерес към родословието й. Само се прозина отново и посочи към четката до легена.

— Ще ми изтриеш ли гърба? Много съм уморен, за да го направя сам, а раменете дяволски ме болят след дългата игра на карти.

Диъдри преглътна мъчително и се подчини.

— По-силно — промърмори Андре и се отпусна в топлата вода, без да се интересува кой му търка гърба. — Хм. Последния път гърбът ми бе изтъркан от една красива жена — той бе толкова увлечен в приятния спомен, че не забеляза как ръката на Диъдри, която държеше четката, потрепери. — Беше при мадам Джулия. О, това е съдържателка на публичен дом, която знае как да угажда на клиентите си! — той отвори очи и се усмихна на Диъдри. — Може би някой път ще те взема със себе си. На момичетата ще им хареса такова красиво и младо момче като теб. Ти дори, хм…?

Диъдри енергично поклати глава и видя, че поради силното си смущение от насоката на разговора се беше увлякла в търкането и едва не бе смъкнала кожата от гърба му.

— Ох, по-полека! — Андре грабна четката от ръката й и замахна с нея. — Искам само да ми изтриеш гърба, а не да ми смъкваш кожата! — погледна към Диъдри, която се бе отдръпнала до прозорчето и стоеше с гръб към него. — Извинявай, не исках да те обидя. Навярно все още мислиш за баща си, нали?

„Не, мисля си само, че е невъзможно да остана тук с теб или да дойда в Монкьор, независимо че би било чудесно.“ Вълнението, което той предизвикваше у нея, все повече я объркваше. Трябваше да се махне. Трябваше да намери отнякъде пари и да плати билетите за парахода, но без да работи за Андре Деверо или за неговото семейство.

— Само си мисля колко хубаво би било да се поразходя до палубата, докато ти се обличаш.

Тя беше разбрала, че параходът е спрял и бе чула спускането на мостчето към кея. Може би щеше да намери начин да се измъкне.

Той сякаш прочете мислите й.

— Няма начин — заяви мило Андре и се усмихна, разкривайки равните си бели зъби. Диъдри се запита дали не ги чисти със сода и парче плат, както правеше и тя, когато беше малка. — Капитанът ми каза, че ще вземат товар от тук за Галатин. Можеш да се изгубиш в бъркотията, докато товарят на борда тютюна и осоленото свинско — повдигна подигравателно черните си вежди. — Започваш да ми харесваш, Диърборн.

По дяволите, защо изпитваше такова силно желание да закриля това момче? Имаше нещо повече от чувството за отговорност, защото той бе позволил на бащата да продължи играта, която очевидно губеше. Не можеше да понесе мисълта, че Диърборн ще се скита сам в един непознат град, пълен с грубияни, без да има кой да се грижи за него.

Диъдри едва не се разплака от безсилие.

— Мистър Деверо, искам да ви кажа нещо напълно откровено. Няма да се чувствам добре, ако работя за вас по този начин. Това… това прилича на милостиня, а в моето семейство винаги са ме учили, че е по-добре да разчиташ само на себе си, дори и в най-трудните моменти.

Андре бавно поклати глава.

— Ти си много гордо момче, Диърборн. Възхищавам ти се. Но защо имам чувството, че в този момент се готвиш да избягаш от мен и отново да се забъркаш в някакви неприятности? Виж какво — ще ми дадеш мъжката си дума, че няма да избягаш, когато пристигнем в Нашвил, а аз ще се опитам да ти намеря подходяща работа. Пак ще си поговорим за това.

Диъдри се обърна към люка, за да не види Андре усмивката й. Тя можеше лесно да даде „мъжка дума“ и с чиста съвест да я наруши при първа възможност.

— Имате моята мъжка дума, сър.

— Много добре. Значи мога да разчитам на теб — Андре се изправи и се зави в хавлията, която Диъдри му подаде, като се стараеше да не го гледа. — Вземи панталоните ми, тези, с които бях. Ще ти докажа, че наистина ти имам доверие. Вземи ключовете от каютата. Отсега нататък ще стоят в теб.

Младото момиче се поколеба за момент. След това извади ключовете от джоба на панталона, като си припомни при какво условие бе дала мъжката си дума. Не беше морално задължена да я спазва.

— Благодаря Ви, мистър Деверо. Ще ги оставя на тоалетната масичка, за да можете да ги намерите сутринта.

Андре облече чистото бельо, което Диъдри старателно бе сгънала на леглото, а след това й подхвърли едно одеяло и възглавница.

— Ето, вземи. Това ще ти послужи като легло, макар че няма да бъде толкова удобно, колкото моето.

— За мен е достатъчно — бодро отвърна Диъдри. От своя ъгъл тя можеше много добре да вижда главата на Андре. Когато се увереше, че той е заспал дълбоко, тихо щеше да се измъкне на палубата, за да бъде първият пътник, който ще слезе в Нашвил.

Не след дълго момичето долови равномерното дишане на дълбоко заспалия картоиграч. Прекоси каютата, взе ключовете, внимателно отключи вратата и погледна назад, за да се увери, че младият мъж все още спи.

За момент се поколеба, прониза я силна болка при вида на безпомощния, почти момчешки израз на красивото му лице.

— Не се тревожи, Андре Деверо, ще ти върна всичко до цент — прошепна тя. — И това ти го обещавам като Диъдри О’Ший, а не като мъж!

Малко по-късно, когато „Генерал Робъртсън“ акостира близо до форт Ниглей, тя вече беше свободна. Никой не забеляза слабичкото момче, което пъргаво прескочи чувалите с царевица, за да изчезне в сивата утринна мъгла на Нашвил.

Диъдри спря за малко, за да се възхити на красивия хотел „Сейнт Клауд“, а после забърза по безлюдното „Второ Авеню“.

 

 

— Хм, но какво е това?

Диъдри се събуди рязко от някакъв непознат, но сърдечен глас. Тя нямаше намерение да заспива. Искаше само да си почине малко на самотната пейка в приятната малка градина. Последното, което си спомняше, бе мисълта колко красиви са розите, отрупани с капки роса, които блестяха като диаманти.

— Ти си твърде млад, момко, за да се скиташ сам. Без съмнение си се скрил тук с надеждата да видиш някое от моите момичета, нали?

Диъдри разтърка очи и погледна жената, която стоеше на входа с ръце на хълбоците, с черна коса, блестяща на утринното слънце. Черните й очи върху снежнобялото лице гледаха по-скоро любопитно, отколкото гневно. Тя беше пълна, но не бе облечена в груби дрехи. Костюмът й беше от коприна, гарниран с дантела, запазена марка „Мадам Джулия Постън“. Въпреки професията си, тя искаше да изглежда като изискана лейди.

— Не, мадам — Диъдри се изправи, разтревожена от думите „моите момичета“. Очевидно бе попаднала в градината на публичния дом. — Не, мадам! — повтори тя ожесточено. — Не съм такова момче!

Проницателните очи на мадам Джулия се спряха върху отвора на ризата й, която се беше разкопчала през нощта. Виждаха се част от белите й гърди и това напълно я разобличи. Мадам Джулия познаваше много добре човешката плът. Това не беше мъж!

— Не, виждам, че не си от тези момчета — меко каза тя. — Всъщност виждам, че въобще не си момче — тъмните й очи огледаха слабата фигура на момичето и се спряха върху острите червени къдрици. — Мила моя, изглеждаш доста странно. Това е… хм, интересна прическа.

Диъдри се усмихна. Тя хареса мадам Джулия от пръв поглед. Тази жена й вдъхваше доверие. И почувства с облекчение, че повече не бе нужно да се преструва.

— Предполагам, че съм интересна гледка. Ще бъдете ли така любезна да ми кажете как мога да намеря девическия пансион в Нашвил? Бях чула в Ню Орлеан, че са склонни да взимат ирландци за прислужници в кухнята.

Мадам Джулия се усмихна.

— Нямаш много надежда да получиш дори коричка хляб, ако почукаш на вратата им, облечена с тези дрехи — след това продължи по-нежно: — Избягала си от семейството си, нали, мила моя? Трудно ще можеш да се оправиш в град като този.

— Не съм избягала от семейството си, защото нямам такова — отвърна Диъдри. Наистина, не беше ли решила да се откаже от баща си? Така че говореше истината. — И искам да се опитам да намеря работа в пансиона, ако бъдете така любезна да ми покажете накъде да тръгна.

Мадам Джулия изгледа гордо изправеното момиче. И внезапно взе решение, отчасти от милосърдие, отчасти от същото инстинктивно желание за закрила, което беше изпитал и Андре Деверо.

— Не е много сигурно, че ще те вземат в пансиона, тъй като много други също търсят препитание. Честно казано, в този град има много места, където ще получиш храна и легло, но срещу много тежка работа. Ирландците бягат насам, за да се отърват от глада в родината си, и всяко копеле в града се възползва от това. Влез вътре. Ще ти дам да хапнеш и някакви прилични дрехи, а след това ще поговорим — жената й се усмихна приятелски и протегна към нея добре поддържаната си ръка. — Между другото, аз се казвам мадам Джулия. Или за някои почтени личности, които нямат абсолютно никаква представа за професията ми, аз съм мисис Постън.

На лицето на Диъдри се изписа изненада.

— О, вие сте онази дама… — тя спря точно когато щеше да произнесе името на Андре Деверо. — Тази дама, за която някой на парахода каза, че има най-доброто сърце в Тенеси — момичето любезно се поклони. — И аз вече се уверих в това, мадам.

Мадам Джулия се усмихна толкова лъчезарно, че Диъдри не изпита съжаление за лекото преувеличение.

— О, мила моя, ти си ласкателка — тя й намигна. — Обзалагам се, че наистина си минавала за възхитителен млад мъж, след когото са тичали всички момичета на парахода.

„Само едно“ — помисли си младото момиче. Случката с Габриел Деверо сега й се струваше доста комична. Усмихна се, уверена, че мадам Джулия също ще оцени смешното в тази история.

— Е, разбих няколко сърца — заяви тя с престорена самоувереност, което предизвика веселия смях на мадам Джулия.

Никъде не се виждаше нито едно от „момичетата“. Диъдри почувства облекчение и последва жената в преддверието, украсено с гоблени, красиви мебели и лампи с пискюли. Кухнята беше топла и приветлива. Едва не припадна от глад, когато мадам повдигна капака на една тенджера и кухнята се изпълни с апетитната миризма на варен свински бут.

След три порции от вкусното ястие, гарнирано с картофи и четири бисквити, намазани с мед, Диъдри въздъхна и изпи и втората чаша прясно мляко.

— Вечно ще ви бъда благодарна, мадам, и ви моля да ме извините за недотам изисканото ми хранене.

Мадам запали тънка черна пура, с което едновременно възхити и шокира гостенката си.

— Напротив, скъпа, ти се храни много изискано и беше учтива през цялото време, докато погълна храна, достатъчна за четирима души. Знаеш ли, Диъдри — нали така се казваше — има нещо в теб, което ме заинтригува. Изглеждаш като дрипльо, при това скалпиран, но имаш държание, което показва добро възпитание.

Тъжно, но с гордост в гласа си Диъдри отговори:

— Въпреки че животът й беше доста труден, майка ми беше от благородно семейство. Но тя го е напуснала, за да се омъжи за баща ми. Никога не ни позволи да забравим нейния произход.

Младото момиче въздъхна, като се сети за очарователния Райли, който успя да отрови живота на майка й, както сега бе отровил и нейния.

Детството на Диъдри беше доста странно — тежък труд на полето до тъмно, а вечерта получаваше наставления „как трябва да се държи една дама“. Майка й беше строга и неотстъпчива, може би поради горчивината, която изпитваше от проваления си живот.

— Значи си разбрала какво става, когато напуснеш семейството си — каза мадам Джулия. Тя се наведе през масата и едва не събори чашата си с горещ чай. — Кажи ми какво се е случило с теб, момиче? Умирам от любопитство от момента, в който те намерих свита на кълбо в градината. Познах по лицето ти, че си преживяла някаква история. Може би някой мъж е причината да си толкова отчаяна?

„Мъже!“ — помисли си Джулия. Обичаше ги повече от всичко на света, но те бяха причината за всички неприятности на жените.

— Да — отвърна Диъдри, макар че не възнамеряваше да споделя всичко с мадам. — Наистина беше мъж, един ужасен мъж — тя закри с ръце лицето си и промърмори: — Аз… аз не искам да говоря за това — погледна през пръстите си и видя, че нейната домакиня е изпълнена със симпатия. Помисли си, че и тя не е по-добра от баща си, щом използваше положението, в което бе изпаднала, за да извлече изгода.

Мадам Джулия не обичаше да се рови в човешката болка.

— Тогава нека поговорим какво ще правим с теб. Би ли искала да останеш тук? Спомена, че можеш да помагаш в кухнята. Откакто аболиционистите^[1] започнаха да ни създават проблеми, се нуждая от прислужничка. Предлагам ти храна, подслон и заплата, каквито няма да получиш никъде другаде в Нашвил.

Въодушевлението на Диъдри спадна, когато мадам Джулия уточни заплатата. Знаеше, че това не бяха малко пари, но съвсем не бяха достатъчни, за да плати дълга си на Андре. Мисълта, че не е по-добра от баща си и също като него бе избягала, все още я измъчваше. Искаше час по-скоро да си разчисти сметките с картоиграча.

— Мисля… мисля, че ще бъде чудесно, докато си намеря нещо по-добро. И ви благодаря, мадам Джулия, че бяхте толкова любезна с мен — в изблик на благодарност реши да каже какво още е „чувала“ за мадам Джулия. — Когато бях в Ню Орлеан, чух още, че вашето заведение е от най-висока класа в целия Юг, а вие сте най-добрата в тази професия!

Черните очи на мадам Джулия блеснаха като мънистената огърлица около врата й.

— Всички са чували за мадам Джулия там долу! Ох, мила моя! Ти ме накара да се почувствам щастлива. И аз ще направя всичко, което е по силите ми, за да си добре.

Младото момиче реши, че е наследила нещо от дарбата на Райли О’Ший да ласкае. Но какво лошо имаше в това, щом думите й предизвикаха радост в очите на тази добросърдечна жена.

 

 

Диъдри хареса повечето от момичетата на мадам Джулия. Освен Лилиан, чийто очи, с форма на бадем, често гледаха с подозрение по-младото момиче като бъдеща конкурентка. Всички останали се държаха с Диъдри като с по-малка сестра. Тя не беше много по-млада от повечето от тях, но момичешките памучни рокли, които носеше, и късата й коса рязко контрастираха с техните добре ушити тоалети и модни прически.

Младото момиче имаше задължение да пазарува ежедневно, да поддържа свежи цветята в салона и в спалните, да смесва специалните помади и мехлеми за момичетата, приготвяни от билките, отглеждани до розите в градината на мадам — нейната радост и гордост. За разлика от очарователните обитателки на къщата Диъдри се чувстваше като дете. Макар че тайно желаеше мадам Джулия да престане с прекалените си грижи за нея, тя не искаше да нарани чувствата й и не се опита да промени нищо.

Мадам стриктно следеше момичето да се скрива, щом настъпваше вечерта и клиентите започваха да влизат през остъклената врата на къщата на „Второ авеню“. Веднъж, тъкмо когато излизаше от салона, според инструкциите на мадам, Диъдри помисли, че чува баритона на Андре Деверо на външната врата.

Но макар че бе изпълнена с любопитство, тя не се спря, за да се увери. Какво биха си казали един на друг, ако се срещнеха в къща като тази?

Седмиците минаваха, но младото момиче ставаше все по-неспокойно. Колкото й да беше благодарна на мадам Джулия, прекалените грижи към нея започнаха да я потискат.

Пеган, ирландка като нея, беше тази, която й подсказа идеята. Бяха на горния етаж и Диъдри навиваше с маша дългата коса на Пеган, която гледаше в огледалото не толкова косата си, колкото отражението на момичето.

— Знаеш ли, Дийди, ти си по-хубава от всички нас взети заедно, с изключение може би само на Лилиан — внезапно каза тя.

Диъдри наистина беше шокирана от този неочакван комплимент. Беше свикнала да се чувства твърде безлична в сравнение с останалите момичета, с техните прелестни дрехи и прически, затова помисли, че Пеган се шегува с нея. Сбърчи нос и комично изкриви очи.

— Искаш ли да ти донеса лорнета на мадам Джулия, за да ме разгледаш по-добре?

Пеган се засмя.

— Е, косата ти е все още ужасна, но като оставим това… — погледна към Диъдри и очите й светнаха. — Хей, мадам дали си е в стаята?

— Не, излезе, отиде на чай. Нали помниш, че всички се шегувахме с това? — Диъдри направи движение, като че ли държи чаша чай, и изви кутрето си. Завъртя очи и сви устни. Заприлича на жената на преподобния Бобо, която минаваше покрай тяхната къща всеки ден и гнусливо бърчеше носа си.

Пеган се изсмя.

— Ех, ти! Бих искала да видя как ще изглеждаш в нещо не толкова целомъдрено и с дълга коса.

Диъдри отвърна със сериозен вид:

— Можем да поръсим главата ми с кравешкия тор, който мадам използва за розите си, за да порасне по-бързо.

— Имах предвид нещо, което по-бързо ще свърши работа. Хайде, ела!

Хванаха се за ръце и като се смееха, се втурнаха към стаята на съдържателката на долния етаж.

 

 

Мадам Джулия влезе в кухнята с грейнали очи, свали ръкавиците си и откопча иглата на красивата си шапка.

— Стига си се тъпчела, скъпа. Ще надебелееш и клиентите няма да те харесват — упрекът беше отправен към Пеган, която бе седнала на масата пред дебело парче шунка и голяма бисквита. — Къде е Дийди? Искам да й разкажа колко се забавлявах, когато видях как се удължиха надутите им физиономии, щом разбраха коя съм аз.

— Тя е на горния етаж — смотолеви Пеган с пълна уста. Очите й светнаха при мисълта за изненадата, която очакваше мадам. — Не, чакай, ще отида да я доведа. Ти чакай тук.

Мадам сложи чайника на огъня, като весело си тананикаше. Наистина се бе наслаждавала, когато видя как очите на мисис Бобо едва не изскочиха от орбитите си. Тази достопочтена госпожа непрекъснато натякваше на мъжа си да използва всяка неделна проповед, за да бъде пропъдена мадам Джулия от града.

— Е, какво ще кажеш? Не е ли истинска красавица?

Мадам Джулия се обърна и едва не се опари с чайника, който държеше в ръка.

Пред нея стоеше Диъдри, ослепително красива в тъмносинята вечерна копринена рокля, която подчертаваше блясъка в очите й. Пеган грижливо я бе гримирала, като бе сложила леки сенки около очите, малко пудра по лицето и тънък слой червило на устните. Най-новата, скъпа перука на мадам, изписана от Париж, допълваше гледката.

Щастливата усмивка на Диъдри помръкна, когато видя изражението на мадам Джулия.

— Не… не… ви ли харесвам? — запита плахо тя.

Джулия хвърли свиреп поглед към Пеган.

— Това е твоя работа. Излез и ни остави сами. И тази вечер няма да получиш храна.

Диъдри беше съкрушена от реакцията на мадам. Толкова ли бе грозна? В огледалото в спалнята на мадам изглеждаше като всички други момичета. Дори много по-добре, според твърденията на Пеган.

— Мадам, моля ви не наказвайте Пеган. Това не беше нейна…

— Шшт! — тя изчака, докато се чу шумът от затварянето на вратата спалнята на горния етаж — сигурен признак, че Пеган се е прибрала в стаята си. — Това момиче! Към нея съм по-привързана, отколкото към другите, като изключим теб, но тя наистина ще ме довърши! А сега, какво означава всичко това, Дийди? — жената бавно поклати глава и очите й се натъжиха. — Какво, по дяволите, си мислиш, че ще постигнеш в този вид? Скъпа моя, не искам да бъдеш като Лилиан или Пеган, или останалите! Не трябва да бъдеш като тях или като мен, когато бях на твоите години. Скъпа моя, този живот ще те съсипе и ще остарееш много по-рано!

Диъдри съжаляваше, че мадам Джулия беше толкова разстроена. Обаче в мига, в който усети допира на коприната до кожата си и видя гордата красавица, която я гледаше от огледалото, тя разбра, че жадува за неща, които никога нямаше да има, ако продължаваше да прахосва времето си с работа в градината и кухнята.

— Но какво ще разбера от живота, ако го прекарам в бедност и еднообразие?

Мадам Джулия изглеждаше наранена.

— Скъпа, мислех, че ти харесва живота тук.

— Харесва ми, мадам Джулия. Наистина ми харесва. Вие сте толкова мила с мен, както и всички момичета. Но не искам през целия си живот да бъда прислужница в публичен дом — Диъдри разпери ръце. — Ако ще трябва да работя в публичен дом, бих искала да бъда най-добрата! И да спечеля много пари — добави бързо тя.

Мадам прикри усмивката си и се успокои. Детето в Дийди отново се бе проявило, въпреки бляскавата женственост на новия й външен вид. В главата й се зароди план, когато разбра какви са желанията на младото момиче.

— Кажи ми — запита тя, — ако не ти позволя да станеш едно от моите момичета, тогава какво ще правиш?

— Ще отида при мадам Джъстин — припряно отвърна Диъдри. — Пеган каза, че тя се нуждае от нови момичета.

Съдържателката реши да накаже Пеган, като й забрани да стъпва в кухнята през следващия месец.

— Сложила си моята перука и тази евтина рокля?

Момичето наведе глава.

— О, мадам Джулия, не искам да бъда неблагодарна. Искам да работя за вас! Моля, дайте ми тази възможност. Повярвайте ми, знам какво трябва да правя.

След разговорите с Пеган тя беше си въобразила, че за една седмица ще може да изкара достатъчно пари и ще върне дълга си на Андре Деверо.

Мадам Джулия постави ръце върху раменете на младото момиче и го погледна замислено право в очите.

— Скъпа моя, вярвам ти, но ти не разбираш какво те очаква. Както и да е, щом си решила, аз няма да позволя на Джъстин Льофар да те открадне от мен. И ако останеш с мен, аз ще имам възможност да ти помагам в тази не лека професия. А сега, нека пийнем по чаша чай и да обмислим как най-добре да те подготвим.

Жената вече бе изготвила плана си, който щеше да предпази момичето. Тя бе започнала да го обича като родна дъщеря — за каквато винаги бе мечтала, но никога не бе имала. Погледна към Диъдри и заяви решително:

— В края на краищата, щом си решила да се залавяш с тази професия, аз ще ти кажа кога да започнеш — шефът съм аз. И аз ще определя с кого ще бъдеш първата нощ. Разбра ли?

Диъдри бе малко объркана от внезапната промяна в държанието на мадам Джулия, но кимна в знак на съгласие. Очите й се разшириха при мисълта, че мадам говореше за условията за продажбата на нейната девственост.

— Да, мадам — отвърна смирено момичето. — Разбрах.