Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и редакция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нел Макфадър. Огнени сълзи

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Атанасова

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-19-0007-0

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Коледа 1862 година

— Андре! О, Боже мой, как изглеждаш! — възкликна Диъдри при вида на изпития и дрипав мъж, който излезе от сянката. Искаше й се да се спусне и да го прегърне, но не посмя. Гладът в очите му не бе предизвикан само от липса на храна, както и този, който тя чувстваше от онази нощ, когато бе в прегръдките му. — От колко време не си ял?

— Доста дълго. Но виждам, че и ти не изглеждаш като човек, който се храни редовно.

— Андре, за теб е много опасно да бъдеш тук, особено като се знае, че си противник на блокадата. Говори се, че ще нападнат Мърфрийсбъро, а той е съвсем близо. Не трябва да те виждат тук.

— Няма да ме видят. Когато паднаха форт Хенри и форт Донелсън, тези от нас, които останаха живи, трябваше да се укриват. Янките завзеха Къмбърланд, Диъдри. Копелетата се канят да ни уморят от глад — гласът на Андре звучеше уморено и отчаяно. — Но все пак има надежда да ги победим при Мърфрийсбъро. Брег ги е задържал при Шилоу, а виж и ние какво направихме при Фредериксбърг. Трудността идва от това, че Грант е твърде умен — смени генералите си и на двата фланга. А най-лошото е в това, че Дейвис не приема никакви съвети и желае да се отърве от някои самовлюбени пълноводни.

Диъдри бе изтощена от войната, но се радваше да види Андре жив, макар и съкрушен. Тя всъщност управляваше сама Монкьор, след като Жан-Пол се бе затворил в себе си. Бе изминала една година и осем месеца от превземането на форт Съмтър. Диъдри бе навършила двадесет години.

— Бедният Жан-Пол бе толкова разстроен, че не можа да се присъедини към войските на Конфедерацията. Той е много смел, Андре. Болката от куршума, заседнал близо до гръбначния му стълб, е непрекъсната, но доктор Холинс каза, че не може да го оперира поради липса на медикаменти и инструменти.

— Брат ми не трябваше да се противопоставя на онези от Кентъки, които бяха против отделянето. На тези тема хората стават много избухливи. Спомни си какво направиха в северната част на Вирджиния.

Диъдри беше доволна от това, че Тенеси остана единен, за разлика от Вирджиния. Би било болезнено да гледа как се изправят брат срещу брата в щата, който й бе станал втора родина.

— Все още не си ми казал за какво си дошъл. Андре, не трябва да се подлагаш на такъв риск. Ние ще се справим с всички трудности в Монкьор.

— Чух за това. Научих, че непрекъснато се подлагаш на опасност, за да продадеш уискито и да осигуриш храна за всички в Монкьор, и че се грижиш за имението.

— Е, Шон го няма, Жан-Пол е напълно безпомощен и нямам друг избор. Когато обявиха Прокламацията за освобождаването на робите, много от негрите избягаха, като отнесоха със себе си и добитъка, дори и пилетата, и аз трябваше да намеря начин да спася Монкьор — Диъдри си помисли за брашното и боба, които бе набавила с толкова усилия, и за това колко хубаво би било, ако можеше да намери и осолено свинско месо. — Брат ти беше много щедър към мен. Не знам дали сте имали възможност да разговаряте, но може би трябва да ти кажа какво направи той за мен.

Андре кимна.

— Знам. Той те е направил собственик на планината. Аурелия ми каза, макар че се страхуваше от моята реакция. Мисля, че е постъпил правилно. След всичко, което си направила за нашето семейство, ти заслужаваш да бъдеш осигурена.

Диъдри почувства облекчение. Беше научила за думите на Габриел: „Как може да се дава това място на хора, които дори не принадлежат на семейството?“ Не бе сигурна дали и Андре няма да реагира по същия начин.

— Предполагам, знаеш също, че Жан-Пол приписа малката къща и един акър земя на Руфъс и Пруди, за да не останат бездомни след войната.

— Одобрявам това с цялото си сърце. Те са много привързани към нас и Монкьор. Заслужават да бъдат възнаградени.

Андре пристъпи напред и се олюля. Диъдри се спусна към него.

— Ти си ранен! — извика тя.

— Не, не. Това е една стара рана, която получих още първата седмица при схватка с малки военни кораби — Андре я прегърна през раменете и я притисна към себе си. — А сега ми кажи нещо за твоята дъщеря. Ще стане ли такава красавица като майка си?

„Тя започва да прилича все повече и повече на истинския си баща“ — помисли си Диъдри, радостна от това, че той досега не бе забелязал приликата.

— Тя е моето малко съкровище. Ако не беше Ерин, сигурно щях да се откажа от всичко. Помага ми да не забравям, че в света все още съществува невинност и надежда, че ние трябва по някакъв начин да оцелеем от тази война и да се опитаме да заживеем отново.

— Понякога се съмнявам, че Югът ще оцелее, а още по-малко вярвам, че животът отново ще бъде същият. Тепърва ще дойдат трудни времена за всички нас, Диъдри. Не може ли ние двамата, ти и аз, поне за миг да си позволим малко радост?

Тя почувства топлината на тялото му, притиснало се към нейното.

— Но Шон все още е мой съпруг — прошепна жената.

— Той се е присъединил към кавалеристите. Аурелия ми го каза. Според нея, той бил много разстроен, когато Жан-Пол подарил конете на кавалерията, и си заминал, без да каже и дума.

— Тук вече нищо не го задържаше — изрече Диъдри. — Знаеш какво чувстваше към мен и Ерин. А колкото до войната, у него няма дори и капчица патриотизъм — само му харесва да бъде по-самостоятелен.

— А какво място заема той сега в мислите ти? Какво реши? Ще се разведеш ли с него?

В този момент тя въобще не мислеше за Шон Макфий. Андре я погали по рамото и по тялото й преминаха тръпки.

— Андре, дори и моята религия да не забраняваше развода, не бих могла да причиня такава мъка на детето си.

— А какво ще стане с мен? Какво ще стане с нас? — зашепна страстно той, докато ръцете му ставаха все по-настойчиви. — Шон всъщност изостави и теб, и Ерин. Как можеш да му оставаш вярна? Никой, ако е мъж на място, няма да те зареже при такива обстоятелства.

— Всички мъже от околността трябваше да зарежат и домовете си, и семействата си. Ние в Монкьор сме доста по-добре от останалите — не искаше да мисли за съпруга си. Андре не можеше да разбере какво бе сторила тя на Шон. Нейната измама бе нещо много по-лошо от всичко, което съпругът й бе причинявал. — Баща ми ще умре от смях, ако узнае, че варя и продавам уиски след всичките лекции, които съм му изнесла против пиенето.

— И какво си научила напоследък за стария негодник? Все още ли търси делви със злато под дъгата?

Диъдри беше доволна, че смени темата.

— Райли О’Ший вече е на път да се превърне в богат земевладелец. Писа ми, че Актът за хоумстеда е позволил на всеки да претендира за право на собственост върху сто и шестдесет акра, и то само срещу такса от десет долара. Условието е всеки заселник, получил парцел от властите с този закон, да обработва земята.

Младият мъж изглеждаше замислен.

— Представяш ли си какво ще стане? Ние на Юг се лишаваме от всичко, което сме притежавали. Какво ли не трябва да изтърпим само защото сме били собственици на земите. Обаче Федералното правителство подхвърля тази земя на всеки пройдоха, който може да внесе мизерните си десет долара — и побърза да добави: — Не исках да наричам баща ти пройдоха, повярвай ми. Просто положението е такова.

— Съгласна съм. Пък и баща ми наистина си е пройдоха. А сега позволи ми да ти помогна да слезем до къщата, преди да си припаднал. Оставих Пруди над голямата тенджера с бобена чорба. Може би дори ще има и малко свински джолан към нея. Руфъс хвана горе в планината един стар глиган преди два дни.

Андре се отпусна върху рамото на Диъдри и ръката му погали къдриците по врата й.

— Къщата наистина ли е пълна с храна?

„Само брашно и боб“ — помисли си тя. На следващата сутрин трябваше да стане по-рано и да продаде едно буре с уиски за малко сладки картофи — бе дочула, че бръснарят в Холи Геп се бил запасил добре. Може би щеше да намери и малко масло. Трябваше да опазят млечната си крава.

— Нима някой в Монкьор ти изглежда недохранен?

Андре само се засмя.

— Е, особено Габриел — не. Не си е губила времето, вече е бременна, нали? Дано само Чарли се завърне жив и здрав. Той е толкова млад, за да загине в тази война! — и Андре внезапно замлъкна.

— Какво има? — Диъдри се уплаши, да не би да е припаднал.

Той я прегърна.

— Мога да издържам много без храна, но без теб не мога и една минута.

Целувката му я остави без дъх и тя се олюля.

— Андре, моля те, не прави това.

— И ти ме желаеш, както те желая и аз — промълви дрезгаво и я притисна силно. — Кажи ми, че не искаш това… или това… или това… — устните и ръцете му отслабваха съпротивата й и я изпълваха с желание. Още миг и тя щеше да бъде погубена.

— Андре, кълна ти се, че ще си отида още тази нощ, ако не престанеш — отдръпна се от него, като се опитваше да се овладее. — Ще го направя. Не трябва да искаш от мен да изневеря на брачната си клетва.

— Тя е без значение и ти знаеш това.

— Но Шон ми има доверие и аз… — замлъкна, разбирайки, че е безсмислено да продължава.

— Ти какво? — очите му се присвиха, изпълнени с подозрение. — Искаш да бъдеш честна към него? Стига, Диъдри. Защо се преструваш пред мен? Защо се преструваше и пред Шон, когато се омъжи за него?

Сърцето й бясно заби. Той бе прекалено близо до истината, прекалено близо!

— Знаеш много добре, че той никога не би се оженил за момиче, което работи в дом като този на мадам Джулия. Шон е може би доста непреклонен за някои неща, но е прав, че не постъпих честно с него и не му казах истината, когато се оженихме.

Андре погледна към гордата й фигура и каза горчиво:

— Съпругът ти е пълен глупак, ако се смята за обиден, независимо какво мисли за теб — той се подхлъзна на снега и се сви от болка. — Трябва да хапна нещо и да си почина, но ти обещавам, Диъдри О’Ший Макфий, че нищо между нас не е приключило. Няма да се върна обратно в тази проклета война, преди да си изясня отношенията с жената, която ми е по-скъпа от всичко.

Думите му я накараха да изтръпне. Но това чувство беше съвсем различно от страха, който бе изпитвала при многобройните си приключения, когато продаваше своето уиски.

 

 

Андре спа непробудно цели два дни и Диъдри се възползва от това, за да забрави личните си проблеми и да се опита да намери още храна.

Знаеше, че войниците на Севера са близо до Мърфрийсбъро, но въпреки това натовари каруцата с няколко бурета с уиски. Не забрави и камшика си, когато се отправи по пътя към Холи Геп.

Бе се замислила откъде да намери сладки картофи и масло и не забеляза тримата мъже, които изскочиха иззад едно дърво и препречиха пътя й.

— Миз Диъдри, погледнете! Това са янките! — Руфъс се протегна към пръта, но тя го спря.

— Не, Руфъс, остави ме аз да се оправя с тях — знаеше, че този път камшикът няма да й помогне. Трябваше да се опита да се разбере с тях. — Здравейте. Натоварила съм продукти за Холи Геп. Ще освободите ли пътя?

Водачът им направи крачка напред и се ухили.

— Не сте ли вие една малка бунтовница? Обзалагам се, че возите нещо по-примамливо от продукти.

— Точно така, приятелю. Кажете ми закъде сте се запътили и ще ви кажа най-прекия път дотам.

— Доста надалече — отвърна единият от тях и се приближи към буретата, покрити със зебло. — Какво има тук? Прилича на контрабанда, капитане. Може би трябва да я глобим за тази незаконна плячка.

Сърцето й замря при мисълта, че може да изгуби стоката си, но все пак по-добре би било да загуби уискито, отколкото живота си. Дезертьорите бяха много опасни.

— Уискито ми е хубаво. Струва ми се, че приятелите ти се нуждаят от нещо, което да ги подкрепи. Опитайте по една чашка.

Младата жена се протегна, за да вземе чашките, които винаги носеше, за да могат клиентите да опитват уискито, но тримата мъже вече бяха извадили по една чаша от торбите си.

— А защо не слезете от каруцата и не се почерпите с нас? Оставете негъра да пази буретата.

Диъдри изтръпна. За миг си представи какво могат да сторят трима пияни войници на една беззащитна жена.

— Какво ще кажете да ви оставя едно буре и да си продължа по пътя? Щом си свърша работата, ще се върна и ще мога да се почерпя с вас — придърпа за всеки случай камшика към себе си. Това нямаше да й помогне много срещу тримата пияни войници, въоръжени с мускети, но нямаше намерение да се остави да бъде изнасилена без съпротива.

Уискито вече им беше подействало. Капитанът я изгледа отгоре до долу и каза с пиянски глас:

— Няма начин да не минеш оттук на връщане. Ние познаваме пътищата. И ако не се…

— Мисля, че си заслужил една целувка, капитане — подхвърли един от тримата. — Всяка сделка трябва да се скрепи с целувка.

Диъдри стисна камшика, когато мъжът се приближи към нея и усети пиянския му дъх.

— Какво ще кажеш за една целувка, немирнице?

— Наскоро бях болна от тифус — мило отвърна тя. — Моето бебе умря заедно с половината от робите, но ако искаш, ще те целуна.

Мъжът рязко се отдръпна, като че ли бе настъпил змия.

— Май ще си помисля за целувката. И ти, и твоят негър изглеждате доста хилави — той махна с ръка. — Сега можеш да си вървиш. Като се връщаш, доведи със себе си и няколко момичета.

— О, да, ще доведа — отвърна Диъдри и подкара бързо конете.

Знаеше един пряк път през полето и зави обратно към Монкьор, когато се скри от погледа на войниците. Завърна се вкъщи без сладки картофи и масло, но поне и тя, и Руфъс бяха невредими.

 

 

Докато Андре беше на легло, Аурелия му носеше храната в стаята, въпреки че Диъдри се опита да я убеди, че и тя самата се нуждае от грижи.

— За мен е чест да се грижа за един от нашите герои. Ти и Пруди вършите цялата работа. Време е и аз да свърша нещо. Освен това Жан-Пол каза, че само ти умееш да масажираш краката му така, че да не го боли много.

Андре, който ядеше супа от картофи и свинско, седнал в леглото, се намръщи. Диъдри забеляза израза на лицето му и си помисли, че би било по-добре, ако снаха му не говореше толкова много за все по-нарастващата зависимост на съпруга си от Диъдри.

— Но той се радва най-много на твоето присъствие, Релия — тя се обърна към Андре. — Точно така е. Твоята снаха никога не пада духом, независимо от лошите новини от бойните полета, независимо от трудностите и лишенията в Монкьор.

— Да, Аурелия е наистина забележителна жена. Всички жени от Юга притежават невероятна сила и смелост. Например Джулия стана не по-малко популярна от капитан Морган по време на евакуацията на Нашвил. Тя организира група жени в помощ на ранените войници на Конфедерацията, дори участва в разправата с мародерите — той поклати глава. — Знаеш ли, че федералните войски очакваха да бъдат посрещнати в Нашвил едва ли не с цветя и овации? Е, получиха си ги, макар че не така, както очакваха. И то от жените, от тези жени, които бяха без мъжка закрила. Мисля, че янките никога вече няма да си помислят за тържествено посрещане в някой от нашите градове.

— О, така се радвам да чуя, че Джулия е добре. Надявах се, че ще дойде да ни види, но тя сигурно никога не би напуснала Нашвил, дори и ако генерал Грант я заплаши.

Диъдри и Андре се усмихнаха.

Той остави празната чиния и погледна към двете жени, чието присъствие и грижи бяха за него като райско блаженство след всичките ужаси, които бе преживял. Кошмарите от клането при форт Донелсън още го караха да потръпва и да крещи насън. Аурелия оставаше до леглото му, за да го успокоява.

— Вие и двете сте забележителни жени. Но не мога да лежа, когато знам на какво са подложени моите другари. Дрехите ми са съвсем окъсани, Аурелия. Можеш ли да намериш някои по-здрави панталони и ризи от гардероба на Жан-Пол? Също и един чифт ботуши.

Тя излезе, за да изпълни молбата му, и Диъдри остана насаме с него. Разбра, че той нарочно бе отпратил снаха си.

— Ти не трябва да заминаваш, преди да си се възстановил напълно. Може би войната скоро ще свърши.

— Югът се нуждае от всеки мъж, който може да се сражава — рязко отвърна младият мъж. — Диъдри, не искам да говорим за войната. Искам да запазя спомена си за теб, който ще ме крепи винаги. Може би вече няма да се видим…

— Не говори така! — извика тя. — Андре, ти трябва да се върнеш при нас! — усети, че бе издала чувствата си, и добави тихо: — Твоето семейство и Монкьор се нуждаят от теб. Югът ще се нуждае от мъже като теб, когато тази война свърши.

— А ти, Диъдри? — попита нежно той и се усмихна, зарадван от изблика на чувствата й. — А ти имаш ли нужда от мен? — тя не можа да каже нищо, затова той продължи вместо нея: — Мисля, че се нуждаеш. Мисля, че ти се нуждаеш най-много от мен, повече от всеки друг.

Трябваше да излезе, преди да е казал още нещо.

— Не трябва да ми говориш по този начин, Андре. Трябва да си вървя.

— Диъдри! — гласът му, изпълнен с настойчива молба, я спря на вратата. — Можеш да излезеш от стаята сега, но аз няма да си тръгна от Монкьор, преди да те накарам да разбереш, че ние сме един за друг. Трябва да се примириш с това.

Диъдри избяга малодушно от стаята.

 

 

Макар че продължаваше да се държи резервирано към Диъдри, Габриел се привърза много към малката Ерин. Тя се появи в Монкьор преди вечеря и помоли да вземе момиченцето в Барксдейл за една нощ.

— Има още два месеца, докато се роди моето бебе. Чувствам се толкова самотна сред многобройните слуги. Всички говорят само за тази проклета война.

Диъдри си помисли, че Габриел можеше да се заеме с нещо, ако не бе толкова егоистична, но си замълча. Всъщност се радваше на вниманието на Ерин. Напоследък младата жена бе твърде заета, за да може да отделя достатъчно внимание на дъщеря си.

— Само не й давай много от онези сладкиши — чудеше се как Габриел успява да се снабди с лакомствата при тази всеобща оскъдица, но не задаваше въпроси. — Сложи я да легне рано и не я извеждай навън.

Наоколо все още се скитаха мародерстващи банди от войската на Севера, дезертирали от частите си, и Диъдри не искаше да рискува. Нейните пътувания ставаха все по-опасни. Тя се движеше само по страничните пътища, за да се добере до магазина на Доналд Бул, откъдето се снабдяваше с продукти.

Габриел тръсна черните си къдрици.

— Двете с Ерин се разбираме чудесно, като истински роднини. Всъщност тя не прилича нито на теб, нито на Шон — изгледа червените кичури на Диъдри, след това отново отметна косите си и разроши черната коса на момиченцето. — Ако искаш да знаеш, тя прилича много повече на мен, като че ли е моя дъщеря.

Диъдри се почувства раздвоена между тревогата и желанието да се засмее. Ерин приличаше на Андре, като негова родна дъщеря, но той не го бе забелязал.

— Приемам го за комплимент, Габриел. Добре, вървете и се забавлявайте.

Тя хвана тънката ръчичка на детето и двете излязоха. На вратата тя се обърна и каза:

— Между другото, ако искаш, можеш да ме наричаш Габи.

Диъдри се засмя звънко.

— Е, Габриел, никога не съм мислила, че ще чуя това от теб. Добре, Габи, всичко е наред. Тогава и ти ме наричай Дийди.

Ерин погледна и двете и произнесе:

— Мама Дийди и леля Габи.

Диъдри се спусна и целуна детето.

— А ти скъпа, нямаш нужда от галено име. Ти винаги ще бъдеш Ерин, сега и завинаги.

„Сега и завинаги“. Думите отекнаха в главата й. Изведнъж пред нея се появи образът на едно момиченце на същата възраст като Ерин, но с прави, руси коси, дълги до раменете. Диъдри прегърна дъщеря си и я целуна отново. Сякаш целуна самотното и тъжно дете от видението си.

Дълго след като Габриел и Ерин излязоха, тя мислеше за странната случка. Младата жена взе дневника си, който бе започнала да води в началото на войната, и написа:

„Четвърти януари, 1863. Днес беше много объркан ден. Не бяхме уверени, че нашите войски са победили при Мърфрийсбъро и ужасът ни нарастваше с всеки изминат час. Но Андре е жив и здрав. Надявам се, че и Жан-Пол скоро ще се оправи. Видях странен образ — малко, тъжно момиче, като ангел. И някак си усетих, че е част от мен. Може би видението ми беше изпратено от Бога, за да ни вдъхне вяра, че ще дочакаме края на войната и възстановяването на Юга.“

След това скри дневника. Шон веднъж я бе заварил над него и се бе опитал на шега да й го отнеме и да прочете какво е написала. Разбира се, това беше, преди да се разделят. Диъдри бе обхваната от мъка, когато си спомни как се бе променил съпругът й, щом узна, че е бил лъган от нея.

— Горкият Шон.

Всъщност тя не се страхуваше, че ще види дневника. Въпреки опитите на съпруга й да го прикрие, знаеше, че той не може да чете и да пише.

Диъдри прекара както обикновено един час с Жан-Пол преди вечеря не само заради масажа, а и за да му съобщи новините. Тя му разказа за успеха на красивата шпионка Паулина Кашман, преувеличавайки малко, за да го разсмее и накрая му изпя една нова песен „Старият черен Джо“, като си акомпанираше на банджо.

Жан-Пол я попита дали Андре е все още в Монкьор. Диъдри стисна ръката му. Знаеше колко страда той от това, че лежи безпомощен.

— Не съм го виждала от обяд, но съм сигурна, че няма да замине, без да се сбогува с теб.

— Той е добър човек и добър брат. Шон също е добър човек. Съжалявам, че се обиди, когато дадох конете на кавалерията на Конфедерацията. Може би ако се биеше за Ирландия, щеше да ме разбере по-добре.

— Не се безпокой за Шон, Жан-Пол. Той може би не вярва много в каузата на Юга, но ще се бие храбро.

Тя оправи завивките му и се отправи към кухнята за топлото козе мляко, което двете с Пруди бяха решили, че Аурелия трябва да пие преди лягане. Аурелия вече се унасяше и като благодари сънливо за млякото, заспа.

— Искам да се увериш, че Андре няма да тръгне, без да се сбогува с мен. Трябва да вземе и храна.

Диъдри я зави, като се надяваше, че няма да се наложи тя да се грижи за заминаването на младия мъж от Монкьор. Не го беше виждала от обяд и се страхуваше от момента, в който трябваше отново да остане насаме с него.

— Не се тревожи, Релия. Всичко ще бъде наред. А сега заспивай и си почини добре.

Искаше й се и на нея някой да й пожелае спокойна нощ и да не се тревожи за нищо. Тя се тревожеше за всичко през тези дни. Но когато се прибра в къщичката си и облече старата си нощница, реши да се опита да не мисли за нищо.

Завърза разпуснатите си коси с една розова панделка на Ерин. Тази вечер не се чуваше тътенът на оръдията. Помоли се битката при Мърфрийсбъро да е свършила и никой от хората, които познаваше, да не е убит.

Габриел нямаше новини от Чарлз, откакто бе заминал. Диъдри коленичи до леглото и се помоли за него и за Шон, и за всички онези млади мъже, които бяха заминали да се бият.

Пруди й бе дала чаша козе мляко и й бе казала, че и тя се нуждае от него, както и Аурелия. Младата жена го постави на плочата на камината, за да се стопли. В главата й непрекъснато се въртяха мисли за Андре и сигурно нямаше да може да заспи.

На вратата се почука и това прекъсна мислите й. Тя отвори и видя мъжа, за когото непрекъснато бе мечтала.

— Диъдри, ако ми кажеш да си отида, ще го направя. Кълна ти се, ще чакам цяла нощ, докато ме повикаш — той погледна към прекрасните й коси и очите му се спряха на розовата панделка. — Боже мой, ти приличаш на ангел и ме гледаш, като че ли съм самия дявол. Е, добре, така да бъде — пристъпи напред и я сграбчи в прегръдките си. И цялата армия на Севера не би могла да го спре.

Андре стана безшумно от леглото, за да не събуди спящата жена. Тя се бе обърнала настрани, сложила ръце под лицето си. Приличаше на заспало дете. Косите й се бяха разпилели по възглавницата, а розовата панделка бе паднала. Не се чувстваше виновен, загдето я бе накарал да отговори на страстта му, макар че искаше да я убеди да бъде винаги и изцяло негова и да не съжалява за изминалата нощ.

— О, скъпа моя — прошепна той и погали нежно лицето й. Искаше да запомни всяка частица от нея. Този спомен щеше да му помогне да оцелее в кошмара на войната. — Ти си изключително смела жена. И не само заради това, което си направила за семейството ми, а и заради това, което ми даде тази нощ. Никога няма да го забравя, дори и да ми е съдено да умра за делото.

Всяка секунда от тази великолепна нощ се бе запечатала завинаги в паметта му — от мига, в който я бе взел в прегръдките си, до този момент, когато я гледаше така спокойно заспала в леглото.

Страстните му целувки бяха сломили съпротивата й. Андре отново си спомни за изминалата нощ, изпълнена с екстаз.

— Чувствам се толкова грешна — бе прошепнала Диъдри, когато я бе взел в прегръдките си и устните му се спуснаха по шията й. Той толкова дълго и страстно бе жадувал отново да целува трапчинката на рамото й, от която в една отдавна отминала нощ бе искал да пие шампанско.

— Как може нещо, което е толкова прекрасно, да бъде грешно? — бе промълвил мъжът, докато сваляше и последната й дреха. Ръцете му бяха обвили гърдите й и се опиваше от сладкия вкус на зърната й и нежното й тяло.

Майчинството я бе направило още по-привлекателна. Андре я бе накарал да стене от изгарящо желание.

— Кажи, че ме искаш Диъдри — бе прошепнал той. Устните й бяха набъбнали от целувките му, както и зърната на гърдите й, притиснати до неговите. — Кажи, че ме желаеш толкова силно, колкото и аз те желая.

Бе прошепнала, че го желае, и с дрезгав вик на радостен победител Андре бе проникнал в нея. Тя отново бе негова.

Като че ли тази любовна нощ никога нямаше да свърши. Андре беше ненаситен за тялото й и когато любимата му понечи да облече нощницата си, той я грабна и я хвърли в огъня. Тя бе протестирала полунашега, полусериозно:

— Сега не се намират толкова лесно платове. А аз имам само още една нощница, но тя не е толкова здрава, колкото тази, която току-що изгори.

Младият мъж я прегърна.

— Ще ти купя дузина копринени нощници, когато тази война свърши. Обещавам ти.

Диъдри погледна към камината.

— Жан-Пол смята, че след войната парите на Юга ще се обезценят и ние няма да можем да си позволим да купуваме нищо.

— Е, щом го е казал Жан-Пол, сигурно е така — отвърна с нотка на сарказъм в гласа, на който тя не обърна внимание. Младата жена не знаеше, но Андре бе забелязал, че брат му бе започнал да се отнася по друг начин към нея. Той обичаше брат си, но между тях имаше нерешени проблеми относно Монкьор.

— Твоят брат е толкова умен и е толкова мил — заяви тя чистосърдечно. — Толкова страда от безпомощността си и за това, че не може да направи всички онези неща, които би искал.

— Не искам да те напускам, скъпа. Когато се върна, не искам да принадлежиш на друг. Ти си моя и не ме е грижа дали си омъжена за Шон. Ти ми принадлежиш.

Не бе възразила и той отново я бе отнесъл в леглото и се любиха още по-нежно и страстно. Когато вече заспиваше, изтощена от любовта и милувките му, го бе накарала да обещае, че няма да тръгне, без да се сбогува с Аурелия.

Андре мислеше за всичко това, докато стоеше и наблюдаваше спящата жена.

— Ще кажа сбогом на Аурелия, скъпа моя, но само ти си в сърцето ми — наведе се и я целуна нежно по устните. — Аз ще се върна и ние ще започнем нов живот.

Излезе от къщата и не забеляза мъжа, който стоеше зад близкото дърво. Чу кукуригането на единствения мършав петел, който бе останал в Монкьор, и се засмя:

— Е, добре, Барнаби. Трябва да кукуригаш всяка сутрин. Югът все още е жив и това трябва да се знае от всички.

Той отиде да се сбогува с Аурелия, като се надяваше тя да не е разбрала, че тази нощ не бе спал в леглото си.

 

 

Диъдри извика и се изправи в леглото, когато видя тъмната сянка, надвиснала над нея. Спеше дълбоко, когато бе събудена от някакъв мъж, който стоеше до леглото.

— Само се погледни — каза Шон с глас, изпълнен с отвращение. — Лежиш тук, след като мъжът, с когото си била, си е тръгнал. Ти си една мръсница, такава беше още когато те срещнах в Нашвил — отдръпна завивката. — Детето не е тук. Да не би да си го дала на някого, за да можеш да превърнеш това място в публичен дом?

Диъдри бързо облече пеньоара си, който беше метнала на един стол до леглото, и погледна съпруга си. Нямаше смисъл да се опитва да се защити и не го направи. Но бързо забрави за себе си и за положението, в което я бе заварил Шон, когато го разгледа отблизо. Той бе измършавял, с измъчено лице и сините му, хлътнали от глада очи бяха изпълнени с болка. Но това не беше най-лошото.

Единият му крак бе отрязан и той се опираше на един прът. Изглежда, бе извървял много километри.

— О, Шон! Кракът ти! Кога се случи? Позволи ми да ти помогна — приближи се към него, изпълнена със състрадание, но той я отблъсна.

— Живея без този крак, откакто го простреля един янки. Живях без жена си много по-дълго време и мога да ти кажа, че тогава страдах повече, отколкото сега.

— Ще ти донеса нещо за ядене. О, Шон, моля те, не ме гледай така! Аз ти бях добра съпруга, кълна ти се, но мислех, че повече никога няма да се върнеш. Страхувах се, че си…

— Мъртъв? — Шон тромаво се приближи към камината и седна на дървения стол. — На няколко пъти бях на косъм от смъртта. Нашите командири искаха да се прославят, без да ги е грижа за войниците — облегна се назад. — Спомена нещо за храна.

Донесе му супа.

Шон я изяде и заспа с празната чиния в ръка. Диъдри се опита да я вземе и той отвори очи. Съпругът й бълнуваше и очите му бяха изпълнени с ужас, какъвто тя не бе виждала дотогава.

— Конят ми! И той е сакат като мен. Трябва да го застрелям, за да не се мъчи. О, Боже! Някой стреля в мен! По дяволите, по-добре ме застреляй! Не виждаш ли, аз повече не съм мъж, аз съм половин човек!

Почувства как сълзите се стичат по бузите й и с върховни усилия успя да го заведе до леглото. Зави го, изпълнена с чувство на безкрайна вина.

— Толкова съжалявам, Шон — прошепна младата жена и докосна нежно лицето му. Искаше й се да може да го обича така, както той заслужаваше. — Толкова съжалявам.

Тя го зави с юргана и заплака. Една от най-жестоките последици от войната бяха тези осакатени мъже. Шон Макфий повече никога нямаше да вярва в делото, никога повече нямаше да се нарича с гордост южняк.

Откакто бе останал с един крак, животът на хубавия млад ирландец се бе превърнал в трагедия. Всичките му младежки мечти и стремежи бяха погубени.

Диъдри не му бе показала съжалението си, тъй като знаеше, че Шон не би искал това. Сложи още дърва в камината, за да му бъде топло и уютно, и седна на люлеещия се стол.

Замисли се за шестте бурета с уиски, които трябваше да запази за зимата, за да може да купи най-необходимите продукти. Щеше да се опита да набави нещо по-специално за своя съпруг, комуто бе изневерила.

Шон спеше неспокойно и от време на време се чуваха откъслечни бълнувания. Смущавана от тях и от собствените си мисли, тя не можа да мигне.