Нел Макфадър
Огнени сълзи (19)

Глава осемнадесета

Диъдри направи истински ирландски помен за съпруга, си. Бе сигурна, че той би искал да е така. Въпреки че Шон бе предал Андре и бе участвал в нападението в Барксдейл, Жан-Пол не се възпротиви на решението.

— Андре и Чарлз са съгласни с мен и нямат нищо против. След загубата на крака си, съпругът ти не беше на себе си. И не забравяй, че той го изгуби, докато защитаваше Юга. Това и последната му геройска постъпка го оправдават напълно в нашите очи.

Той настоя също Шон да бъде погребан във фамилните гробища.

— Все пак той беше твой съпруг, Дийди, а ти си член от нашето семейство.

Преди войната съпругът й се беше сприятелил с някои от ирландската колония в Холи Геп. Много от тях дойдоха да изкажат последна почит на техния сънародник. Макар че Габриел и някои други жени бяха шокирани от почти лекомисленото държание на ирландците, те все пак почетоха помена, който приличаше повече на празненство, нещо традиционно в Ирландия.

Всички бяха изморени от страданията и изпитанията през време войната. Диъдри им поднесе от уискито си и получи похвали за него.

Макар че никога не бе обичала истински Шон Макфий, тя плака с искрени сълзи по време на погребалната служба. Гробът му бе изкопан на място, където растеше див розов храст. През тяхното първо лято в Монкьор Шон й бе казал, че тези цветя му напомнят за Ирландия.

Бе благодарна на Андре, че я остави да оплаче смъртта на съпруга си. За да не дава повод за приказки, той реши да напусне Монкьор за няколко седмици.

— Може би ще успея да пристигна навреме в Ню Орлеан и да посрещна баща ти — заяви той и се усмихна. — Ако си спомняш, последния път, когато пътува от Ню Орлеан до Нашвил, баща ти имаше доста неприятности. Сега ще се опитам да го държа настрани от игралните маси.

Младата жена знаеше, че зад шеговития му тон се криеше по-сериозна причина. Пътуването по реката не бе така безопасно, както в старите времена. По корабите се подвизаваха мошеници и крадци.

— Сигурна съм, че баща ми ще ти бъде благодарен за закрилата. Моля те, би ли се опитал да узнаеш нещо за Джулия, когато отидеш в Нашвил? Толкова се безпокоя. Нямам никаква вест от нея.

— Аз самият имах намерение да я потърся — двамата разговаряха на верандата и чакаха Габриел и Чарлз да се присъединят към тях. Те им бяха съобщили, че имат добри новини — през лятото се очаквало оживление на търговията. — Сигурен съм, че Джулия е добре. Тя е от тези, които оцеляват — продължи Андре и добави по-тихо, като чу гласовете на гостите. — Диъдри, знам, че още е твърде рано и не искам да те насилвам, но когато се върна, ние трябва да поговорим за нашето бъдеще — очите му жадно потърсиха нейните. — Ако само знаеше колко ми е тежко да чакам, да не мога да те държа в прегръдките си и да не мога да те любя!

Тя въздъхна дълбоко, но не се осмели да му каже, че също го желае. Колко пъти искаше да му разкрие тайната за Ерин! Но знаеше, че Андре щеше да пренебрегне всякакво благоприличие, ако знаеше истината. Бе решила да му разкаже всичко, щом се оженят.

— Трябва да бъдеш търпелив, скъпи мой. Шон пожертва живота си, за да ме спаси. Най-малкото, което мога да направя, е да отдам нужното уважение на паметта му.

— Знам. Но искам да знаеш също, че това очакване ме убива — прошепна младият мъж и се изправи да посрещне гостите си. Той целуна племенницата си. — Ти просто цъфтиш, скъпа моя. Навярно защото Чарлз отново е в Барксдейл — той се обърна и се здрависа със съпруга на Габриел. — Не съм имал случай да ти го кажа досега, но твоята малка съпруга извърши чудеса. Двамата с полковника и неколцина работници се грижиха за плантацията в най-тежките години на войната.

Чарлз доближи русата си глава до чернокосата глава на съпругата си.

— Аз наистина се гордея с нея. Но предполагам, че сте научили. Няма да можем да задържим Барксдейл заради огромните данъци. Вече се появиха неколцина, които оглеждаха плантацията — той прегърна жена си. — Но не за това сме дошли. Габи очаква второ дете!

Диъдри плесна радостно с ръце, а Андре ги поздрави.

— Мога ли да попитам кога се очаква щастливото събитие?

Габриел се изчерви, а чичо й я подразни:

— Гарантирам, че са минали точно девет месеца, откакто Чарлз се върна — потупа приятелски по рамото бъдещия баща. — Много добре, Чарлз! Диъдри, би ли помолила Жан-Пол да се присъедини към нас? Ще изпием по чаша уиски за щастливия повод — младата жена влезе в къщата, а той каза на другите: — Брат ми често изпада в мрачни настроения и само Диъдри му помага да се избави от тях.

Габриел изчурулика без зъл умисъл:

— На чичо Жан-Пол му липсва леля Релия, сигурна съм, но ако нещо се случи с неговата Дийди, ще полудее — не забеляза изражението на Андре, когато Диъдри излезе на верандата, следвана от Жан-Пол. — Чичо! Толкова се радвам да те видя! Имам страхотни новини…

Андре отведе Диъдри настрана и й прошепна:

— Надявам се, че когато се оженим, ще имаме дете, скъпа моя. Разбира се, за мен Ерин е като родна дъщеря. Но искам да имаме наше дете, и то колкото се може по-скоро.

Диъдри сведе поглед, за да не издаде тайната си. Усмихната, държеше чашата си с чисто уиски, за да вдигне наздравица за бебето, което Габриел очакваше. Когато двамата с Андре празнуват второто си дете, щяха да пият истински джулеп. Точно сега захарта можеше да не се пести.

Като по ирония на съдбата Габриел се обади:

— А къде е сребърният сервиз за джулеп на леля Релия? — тя погледна неодобрително към обикновената чаша, която държеше в ръка. — Дийди, само не ми казвай, че някой янки го е откраднал.

— Дийди го продаде, за да купи захар и зърно, от които се нуждаеше, за да направи уискито — тихо отвърна Жан-Пол и добави: — С мое разрешение, разбира се. Можем да преживеем без сребърни прибори, но без храна не можем.

Габриел бе шокирана.

— Но онези чаши бяха изключително ценни! Чичо Жан, леля Релия ще умре! — осъзна какво е изрекла и заекна: — Аз исках да кажа… аз не исках… чичо Андре, имаме ли някакви пари?

Той се усмихна тъжно.

— Всичкото, което имаме, е само прочутото уиски на Диъдри. И аз съм съгласен с Жан-Пол, че захарта и зърното, без които не може да варим уиски, са дяволски по-необходими от сребърния сервиз.

Чарлз потупа съпругата си по ръката.

— Не се тревожи, мила. Когато се изправим на крака, аз ще ти купя всичкото сребро, което искаш.

Той не вярваше на думите си и другите го знаеха. Но всички вдигнаха чашите си, когато Андре вдигна тост.

— Хей, чуйте! Да пием за Юга, дано доживеем възстановяването му — и за бъдещите ни деца, които ще видят това, сигурен съм.

Всички пиха. Габриел отпи само една глътка и подаде чашата на съпруга си.

— Не е добре за бебето.

Преди да си тръгнат, двамата помолиха Андре и Диъдри да станат кръстници на очакваното дете. Младата жена не смееше да погледне към любимия си, който прие с радост. Но той я изгледа дълго и многозначително, докато казваше на Габриел, че ще бъде горд да стане кръстник на детето й. Знаеше, че мисли за желанието си да имат тяхно дете. Помисли си за Ерин и за това колко чудесен баща щеше да бъде той, когато узнаеше истината.

 

 

Диъдри помагаше на Руфъс да прекопае това, което беше останало от лятната градина. Когато вдигна глава и видя, че една каруца завива към Монкьор, не повярва на очите си. Помисли, че халюцинира.

— Това е Джулия! Джулия, наистина ли си ти?

Жената спря коня.

— Пруу! Стой!

Диъдри се втурна към нея и я задуши в прегръдките си, докато приятелката й се усмихваше щастливо. Промърмори да я пусне, за да си поеме дъх, и избърса сълзите си.

— Е, това е най-доброто посрещане, което съм получавала, откакто Андре дойде да ме види.

Помогна й да свали багажа си.

— Как са момичетата? Пеган успя ли най-накрая да се омъжи за онзи търговец, който я ухажваше?

Джулия се усмихна.

— Да, и го върти на малкия си пръст, както разбирам от писмата й. Те напуснаха Тенеси, преди да стане най-лошото, благодаря на Бога за това. Лилиан и Андре се срещнаха и разговаряха дълго. Можеш ли да си представиш, че това момиче, при всичката й глупост и самомнение, вече има собствено шивашко ателие и е съвсем променена. И не само това. По време на обсадата напусна публичния дом, стана медицинска сестра и се грижеше за ранените войници — мадам поклати глава. — Като че ли войната събуди и най-лошото, и най-доброто у хората. Не мислиш ли?

Младата жена беше прекалено щастлива от срещата им, за да говори за войната.

— Нямам търпение да те заведа да видиш Ерин! О, как ще се зарадва, когато види своята мама Джулия!

— Аз също нямам търпение да я видя, но преди това искам да ти кажа някои неща. Щом ги чуеш, може би няма да си толкова щастлива, че ме виждаш отново.

Диъдри се отпусна върху ленената чанта и се загледа в Джулия. Беше толкова щастлива, че я вижда жива и здрава след ужасната битка, когато Нашвил бе опустошен.

— Нищо не може да помрачи радостта ми, Джулия. Но разказвай, и то по-бързо. Ти беше права — войната разкри и доброто, и лошото у нас. Е, аз открих в себе си неподозирани сили. Смъртта на Шон бе едно от най-тежките неща за мен, но не защото го обичах, а защото не го обичах. Искам да забравя миналото и да заживея нов живот заедно с Ерин.

— Както и с Андре, надявам се — тя отгатна и добави нежно: — И не чакай дълго, скъпа. Понякога става прекалено късно.

— С Андре сме се разбрали.

— Добре. Колкото до вътрешните ти сили, още от момента, в който те намерих заспала в моята градина в онези смешни дрехи, разбрах, че си силна — Джулия погали лицето й. — Диъдри, съжалявам за Шон, но не беше подходящ за теб.

— Джулия, трябва да ми кажеш защо си разстроена.

— Андре замина за Ню Орлеан, за да посрещне баща ти, както ти е казал.

Младата жена почувства, че сърцето й спира.

— Нещо лошо ли се е случило с Андре?

Джулия поклати глава.

— Не, успокой се, той е здрав и невредим. Преди да тръгне, Андре е разбрал от Лилиан, че Ерин е негово дете. Тя се разкайвала за това, че унищожила писмото, което му бях писала. Просто не мога да ти опиша как се почувствал, когато разбрал, че е баща на Ерин.

— О, Джулия, много ли ми беше сърдит, че не съм му казала?

— Не знам. Когато, след срещата си с Лилиан дойде при мен, не се беше съвзел от изненадата. Той искаше да потвърдя, че тя му е казала истината, и аз, разбира се, го направих. Каза ми, че не е трябвало да пазя тайната ти, след като Шон изостави теб и детето.

— Той няма право да те обвинява! Ти мислеше, че е получил писмото ти, но просто не иска да се признае за баща! — извика Диъдри.

— Когато се поуспокои, Андре го разбра. Преди да тръгне, отново бяхме добри приятели. Диъдри, знам, че това, което ти казах, ти е достатъчно за днес, но има и още нещо.

Младата жена се стегна.

— За баща ми е, нали? Чула си нещо за Райли О’Ший?

— Да, но все още не е сигурно. Корабът, на който е пътувал, е експлодирал, преди да стигне до Ню Орлеан. Имало е двеста и тридесет пътници на борда. Около сто и шестдесет са загинали — Диъдри се разплака. Джулия сложи ръка на рамото й. — О, скъпа, толкова ми бе трудно да ти казвам това след всичко, което си преживяла! Но все още има надежда. Може би баща ти е сред оцелелите. От всичко, което си ми разказвала за него, той се е измъквал и от по-опасни ситуации.

Избърса сълзите си.

— Права си. Татко винаги се изправя на крака, без значение какво се е случило.

— Андре ще го открие, можеш да бъдеш сигурна. Ако баща ти се е спасил, а аз съм сигурна, че е жив, той ще го доведе в Монкьор.

Джулия я стисна отново в прегръдките си. Но когато видя тичащото и викащо малко момиченце с черни, развяващи се къдрици, забрави за Райли О’Ший. То се хвърли на врата й.

 

 

Когато следван от Андре, Райли О’Ший влезе в кухнята с широки крачки и с усмивка, Диъдри и Джулия, които консервираха зеленчуци, щяха да припаднат от изненада. Баща й се спусна към нея, прегърна я и я завъртя във въздуха. Когато я пусна, тя бе съвсем замаяна.

— Трябваше да извикаш отвън, преди да нахлуваш така и да ни плашиш до смърт.

— Е, Дийди, скъпа моя, не започвай да ми се караш. Та ние току-що се видяхме — той погледна към мадам Джулия. — А тази хубава жена сигурно е мадам Джулия, която е била толкова добра с моето дете, след като избягах от кораба и го оставих съвсем само.

— Наричай ме Джулия, моля те. Откажи се от обръщението „мадам“ и ще се разберем чудесно.

— Не се съмнявам в това — отвърна Райли и погледна към по-възрастната жена, което я накара да се изчерви. — Не се и съмнявам, че ще се разберем.

Андре чакаше търпеливо да дойде неговият ред и щом Диъдри се освободи от прегръдките на баща си, той се спусна към нея. Тя се отдръпна смутено, когато поиска да я целуне.

— Не се притеснявай, скъпа моя, баща ти знае всичко за нас двамата. Той с нетърпение очаква да види малката си внучка, а аз с нетърпение чакам да видя дъщеря си. Джулия също, разбира се, знае колко те обичам. Защо да не мога да получа истинска целувка от жената, която в най-скоро време ще бъде моя съпруга?

Райли се наведе към Джулия и каза с малко тъга в гласа си:

— Погледни ги. Обичат се толкова много и ще прекарат заедно остатъка от живота си. А аз съм един самотен мъж, който сигурно никога няма да почувства отново любовта на една жена и нежността на целувките й — тя се усмихна на думите му. Райли видя тази усмивка и също се засмя. — Ти си една много умна жена и веднага разбра, че се опитвам да ти се харесам. Сигурен съм, че ще станем добри приятели. Но сега бих искал да видя детето, което носи името на майка ми, Бог да я благослови. Хайде, заведи ме при моята внучка. Бог е свидетел, че дъщеря ми си е избрала добър мъж.

Джулия се засмя и пъхна ръката си в неговата.

— Аз също имам някакъв принос за това, но трябва да ти призная, че винаги съм неспокойна, когато един мъж е прекалено добър. Хайде, ела да те запозная с най-красивото момиченце, което можеш да си представиш. И не се съмнявам, че не след дълго тази къща ще се изпълни със смеха на много деца.

Диъдри и Андре не усетиха, когато двамата излязоха. Те се бяха отдали изцяло на радостта да бъдат отново заедно.

Накрая той повдигна глава, но ръцете му не я изпускаха.

— Никога не съм бил така щастлив, както в този миг. Знам, че никога вече няма да се разделим, защото Ерин е мое дете, а нейната майка скоро ще бъде моя съпруга. О, скъпа, колко дълго бяхме разделени! Ако само знаех…

— Ние не трябва да мислим постоянно за това. Това е минало, както и войната. Сега си принадлежим един на друг и Ерин е с нас. Благодаря на Бога за това! Има хора, които са много по-нещастни от нас.

При спомена за тези, които гинеха в затвора, без надежда да видят отново любимите си, очите му се просълзиха.

— Да — съгласи се той. — Аз съм щастлив човек. Благодаря на Бога, че успях да се върна при теб и Ерин.

Младата жена притисна главата му до гърдите си.

— И аз съм много щастлива, скъпи мой. Ето че и баща ми е тук, освен това имам Джулия, Ерин…

— И мен — ревниво я прекъсна Андре. — Аз съм твой завинаги, скъпа, дори и да не искаш!

— Но аз го искам толкова много! — прошепна Диъдри и повдигна лицето си за още една целувка. Стресна се от свистенето и бълбукането на гърнетата върху печката. — О, Боже, забравих за консервите!

— Предпочитам да правя нещо друго, отколкото това — оплака се Андре, когато се наложи да се заемат с консервите.

Но след време разбра, че тези усилия не са останали напразни.

 

 

През изминалите четири години имаше твърде малко поводи за веселия. Когато в околността се разнесе новината, че ще се женят Андре и Диъдри — двама от най-преданите жители на Юга, изпитали всички болки и страдания, радостта беше неописуема.

Зарадваха се дори и дамите, които не одобряваха работата на Диъдри — варене и търговия с уиски. Макар че повечето семейства бяха пострадали от промените след войната и наоколо цареше глад, все пак отнякъде се намери брашно за торта и кейкове, започнаха да пържат пилета и свинско за тържеството.

Диъдри настояваше венчавката да се извърши на нейната планина, която бе играла толкова важна роля в живота им.

Андре се засмя на романтичното й хрумване, но бе съгласен с всяко желание на любимата си.

— О, небеса, ние ще се оженим на открито и аз ще бъда безкрайно щастлив! — каза й той. — Но не си въобразявай, че половината от медения си месец ще прекараме заобиколени от множество хора, зажаднели за веселба.

Тя му обеща, че ще бъдат съвсем сами и несмущавани от никого през медения им месец.

Пътеката към планината беше обсипана с лютичета от прелестната Ерин. Двамата искаха да кажат на всички, че Ерин е тяхно дете, но Джулия ги убеди да изчакат.

— Нали не бихте искали скъпото ми момиченце да чуе някои лоши неща, когато тръгне на училище? Нека Андре да изчака един приличен срок и след това да осинови детето на Шон по легален път. Не е нужно да се дават поводи за клюки около раждането на малката. Тя знае кой е нейният баща и той го знае, както и тези, които трябва да знаят. Нека засега всичко да остане така.

Те се съгласиха с мъдрия й съвет. Докато Диъдри се изкачваше към обсипания с цветя олтар горе, на планината, под ръка с гордия Райли О’Ший, последвана от Габи като шаферка и приятелките си, останали вдовици след войната, тя си мислеше за щастието, което им предстоеше.

Знаеше, че времената бяха трудни и може би щяха да станат още по-трудни, но Андре щеше да бъде до нея и бе сигурна, че ще се справят с всичко. Двамата заедно щяха да изградят един нов Юг, който да бъде сигурно и щастливо място за техните деца, за техните внуци.

— Добре ли изглеждам? — прошепна тя на баща си, който бе облечен в изискан костюм по последна мода. Джулия беше намерила тези дрехи от един приятел в Нашвил и се бе погрижила дори и за прическата му, защото, според нея, той не трябваше да изглежда като пропаднал картоиграч и дребен мошеник.

— Ти си много красива, любов моя. Андре е щастливец и той го знае. Погледни го само — не сваля поглед от теб.

Диъдри наистина бе много красива в роклята си с цвят на праскова и с развети от вятъра коси. Платът бе изпратен от Пеган, чийто съпруг беше собственик на много магазини за платове на Изток.

— Обичам го толкова много, татко! — прошепна тя и в гласа й прозвуча възхищение от Андре. — Толкова е красив, макар и все още твърде слаб, в елегантния си фрак! О, моля те, дай благословията си за нашия брак!

— Ти я имаш, откакто се върнах и видях колко се обичате. А сега мисли само за свещеника, който ви очаква, и му кажи думите, които хората произнасят в такива мигове, кажи ги с истинска ирландска страст.

Диъдри последва съвета му. И когато пастор Пъркинс произнесе магическите думи: „И сега ви обявявам за мъж и жена“, тя възторжено добави: „И така да бъде завинаги!“ Андре се засмя, заедно с всички останали, а след това се наведе и устните им се сляха в първата съпружеска целувка.

Те ядоха, танцуваха и пиха от специално приготвения за празника джулеп, а след това се отправиха към каретата под дъжда от ориз, целувки и благопожелания.

Тя не знаеше плановете му за медения им месец, но можеха да го прекарат където и да е — за нея това нямаше значение.

 

 

Чероките наричат тези димящи планини „Великите сини хълмове“. Къщата се намираше от едната страна на планината, точно оттатък Уоленд, Тенеси и беше собственост на семейство Макартър, стари приятели на Андре. Цялото семейство беше заминало за Кноксвил заради раждането на първия им внук и те с радост предоставиха къщата на Андре за медения му месец.

Диъдри се наслаждаваше на гледката от широката веранда. Долината изглеждаше недокосната от войната, изпълнена с тишина и покой, за които бе копняла толкова отдавна.

Щом разопаковаха багажа, съпругът й я изведе на верандата да се полюбува на приказната гледка на димящите планини.

— Исках само да видиш истински планини, преди да се върнем в Монкьор.

Те взеха кошницата и се отправиха към лъкатушещия сред камъните поток. Докато лежаха върху одеялото, шепнейки си любовни думи, заслушани в бълбукането на водата, на Диъдри й се стори, че чува някакви гласове.

— Шшт! — тя се изправи и сложи пръст върху устните на съпруга си. — Тук има още някой!

Той обсипа с целувки пръстите й.

— Може би това е някоя от изгубените крави на мистър Скуиръл или Макартър.

— Не — младата жена се ослуша напрегнато, но не долови повече никакъв шум. Сторило й се бе, че чува песен и някакъв странен инструмент.

— Е, мила моя, ще се опитам да дочакам залеза, но повече няма да мога да се сдържам. Пътувахме цял ден и цяла нощ, за да дойдем тук, и аз бих искал да опитаме голямото легло, което видях.

— Мислех, че ще си легнем рано, за да се наспим, да станем рано и да наберем къпини за закуска — пошегува се Диъдри. — Възрастният мъж, когото срещнахме по пътя, ни каза, че наоколо било пълно с къпини.

— Къпините няма да избягат.

Целувките му я замаяха като шампанско.

Но младата жена искаше да направят още нещо, преди да се разделят с красивия поток.

— Искам някой да узнае, че сме били тук. Искам да издълбаем имената си.

И Андре издълба така дълбоко имената им върху масивния ствол на едно дърво, че дори и след години щяха все още да се четат.

През нощта, когато бе в горещите прегръдки на съпруга си, Диъдри се запита на глас:

— Дали някой ще бъде толкова щастлив, колкото сме ние сега? Дали ще види нашите имена? А може би дори ще чуе гласовете ни край потока?

Младият съпруг се интересуваше повече от радостите на настоящето, отколкото от бъдещето.

— Скъпа моя, чувам само сърцето си, което ми казва, че ако сега не се любя с една прелестна жена, не се знае какви ще бъдат последствията.

Когато устните им се сляха, тя благодари на Бога, който й бе върнал любимия и им бе позволил да разделят страстта и радостта си сред тези „Велики сини хълмове“.