Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и редакция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нел Макфадър. Огнени сълзи

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Атанасова

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-19-0007-0

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Есента на 1859 година

— Не ми изглеждате много добре тази сутрин, мис Дийди.

Пруди и нейният съпруг Руфъс бяха станали най-добрите приятели на Диъдри. Всъщност тя харесваше всичко в новия си живот — свежите зелени заоблени хълмове в околността, планината, издигаща се зад къщата, топлата кухня и още по-топлата дружелюбност на робите в Монкьор, чувството за принадлежност към имението и неговите обитатели, като че ли бе член на семейството. Сутрешното прилошаване бе започнало да преминава — вече бе навлязла във втория месец — и тя се чувстваше малко по-добре.

— Това пиле с кнедли ухае чудесно, Пруди. Мисля, че ще трябва да занеса малко на мис Аурелия. Тя изглеждаше твърде бледа тази сутрин, когато й занесох кафето и сладкишите.

Диъдри се грижеше за господарката на Монкьор. Още от първата им среща бе решила, че Аурелия Деверо е истинска дама.

— Надявам се да не й прилошее отново — отбеляза Пруди, като отсипа от чудесното варено във фина купа от китайски порцелан.

— От какво й става лошо, Пруди? — Диъдри също се тревожеше за нея. Мис Аурелия беше толкова красива и мила дама, но доста слаба. През трите седмици, откакто Шон и Диъдри работеха в плантацията, тя бе виждала твърде често господарката им така отпаднала, че дори не можеше да стане сутринта от леглото. Жан-Пол Деверо й бе обяснил, че освен за домакинството, тя ще трябва да поеме грижата и за съпругата му, което младата жена бе приела присърце.

Пруди поклати глава, извади тава с превъзходни бисквити от печката и ги наряза ловко, поля ги с разбито масло и нареди няколко на подноса за Аурелия.

— Доктор Холинс каза, че е някаква болест на кръвта, но аз често си мисля дали нещо не е наред със сърцето й. Когато мис Аурелия беше ухажвана от мистър Жан-Пол, тя беше креолска красавица в Ню Орлийнз. Не мисля, че е напускала някога родното си място, преди да дойде в Тенеси.

Диъдри не можеше да си представи по-красиво място от Монкьор. Но когато Аурелия й разказваше за родния си край, това не беше само място, което й липсваше, но и най-цивилизованият град на Юга.

— Ню Орлеан е прелестен град — отвърна Диъдри, но веднага побърза да добави предпазливо. — Или поне така съм чувала. Дай ми тази табла, Пруди. И без това имаш много работа, аз ще я занеса. Аз съм млада и силна.

Диъдри съзнателно не използваше думи като „замъкна“ напоследък, защото бе решила да стане южнячка, колкото е възможно по-бързо, за разлика от Шон, който все още държеше на всичко ирландско.

— Доста си понапълняла, откакто пристигна.

Чернокожата готвачка й смигна и младата жена се изчерви при мисълта, че Пруди сигурно вече се досещаше за нейната бременност.

— Това е заради твоите сладкиши — отвърна Диъдри, след като подреди букета цветя на подноса и прегъна отново салфетката, за да спечели време за отговора си. Пруди, като всички негри в Монкьор, можеше да чете, да пише и да смята. Негърката бе разбрала, че Диъдри Макфий е била бременна, преди да дойде в плантацията като младоженка.

— Господи, нима Шон вече си идва? По-добре да побързам да занеса подноса горе и да се върна, за да посрещна съпруга си.

Тя харесваше спалнята на Аурелия. Беше до стаята, в която Жан-Пол спеше, когато съпругата му не се чувстваше добре.

— Позволете ми да отворя леко прозореца, за да почувствате вятъра, който духа от планината.

Тя остави подноса върху красива масичка в стил Луи XVI. Аурелия беше обзавела къщата с елегантни френски мебели, но продължаваше да говори с копнеж за родната си къща в Ню Орлеан.

— Благодаря, скъпа. Миналата вечер казах на Жан-Пол, че не знам какво щяхме да правим без теб и Шон. Като че ли някой ангел ви доведе в Монкьор.

Диъдри изтръпна от странно усещане.

— Вие сте ангел — бързо отвърна тя. Понякога от някои думи я побиваха тръпки и й се привиждаха странни образи, но изчезваха, преди да ги разбере. Бързо постави салфетката върху скута на Аурелия и седна на един от красивите френски столове. Наистина новата й господарка приличаше на ангел. — А сега трябва да изядете всичко.

Лицето на Аурелия беше със сърцевидна форма, обградено с дълги тъмноруси къдрици, а големите й кафяви очи се засенчваха от дълги, черни и извити мигли. Тя бе облечена с копринен пеньоар, гарниран с дантела, който подчертаваше безупречната й гладка кожа с цвят на слонова кост. Летиция, черната прислужница, която бе дошла в Тенеси с господарката си, й бе казала, че мис Аурелия никога не е излагала лицето си на слънчевите лъчи.

Диъдри беше чула да разказват, че господарката е била най-ухажваната красавица в Луизиана. Тя обичаше да слуша спомените за креолската култура и обичаи, за отминалите баловете и флиртове. Диъдри бе удивена от това, колко строго са били надзиравани младите момичета. Разказите за странните обичаи и баловете в Ню Орлеан, посещавани от млади красавици със смесена кръв, я очароваха. Веднъж, когато се чувстваше по-добре, жената и показа една от разкошните рокли на нейната младост.

— О, Диъдри, не бих могла да поема и една хапка повече. Изяж го ти, защото Пруди ще ми се скара.

— Ще вечерям по-късно с Шон. Той току-що се прибра, когато се качвах при вас — отвърна тя и взе пълния поднос. — Но Пруди няма да ви се скара. Само иска да бъдете щастлива и здрава, както и всички ние.

— Знам — въздъхна дълбоко Аурелия. — Бедният Жан-Пол го желае най-много. Той, милият, иска толкова силно да му бъда истинска съпруга! Защо не мога да бъда такава, Диъдри? Ето, ти си напуснала родината си, но не страдаш от това и си направила съпруга си щастлив — последва още една дълбока въздишка. — Толкова ми липсва Андре! Той винаги ме развеселява — тя се обърна към младата жена и лицето й светна от щастие, както никога досега. — О, но ти не познаваш Андре, нали? Той е брат на Жан-Пол, но те са съвсем различни. Моят съпруг… — тънките пръсти на Аурелия стиснаха копринената завивка. — Моят съпруг е най-милият човек на света, но понякога е толкова… толкова мрачен. Андре се държи така, като че ли животът е празник. Той е винаги толкова весел, толкова очарователен. Кара ме да си припомням радостта от детството, младостта, баловете.

Диъдри слушаше тихо оживеното й бърборене и си мислеше за мъжа, който вълнуваше и двете жени. Питаше се какви ли са чувствата на господарката й към него. Колко дълбоки бяха?

— Е, може би той ще се върне скоро, за да ви развесели отново. Между другото, вероятно новината, че Габриел ще си дойде в края на седмицата, ще ви ободри малко.

Аурелия се засмя.

О, Боже мой! Това разглезено дете отново ще се появи. Скъпа моя, ще ми помогнеш ли да я забавляваме с нещо? Тя ме изтощава с безкрайната си енергия и с желанието си непрекъснато да бъде център на вниманието. Андре също я разглезва. Той стана неин настойник, когато беше още съвсем малка. Майка й беше сестра на него и на Жан-Пол, но загина трагично със съпруга си и Андре стана за нея като истински баща.

Диъдри знаеше колко разглезена бе Габриел. Тя се надяваше, че косата й е достатъчно пораснала и наедрялата й фигура е доста по-различна, така че момичето няма да познае в нея хлапака от парахода по пътя за Нашвил.

— Ще направя всичко, което зависи от мен. Може би ще се заинтересува от някой млад мъж. Вече е във възраст, когато би трябвало да има ухажори.

Аурелия отново се засмя.

— Всеки млад мъж в областта ще загуби ума си по Габриел, но тя трудно ще си избере някого…! Мила моя, навярно вече бедният Шон се чуди къде си. Сигурно и той се нуждае от присъствието ти така, както и аз. Аз може би наистина прекалявам, като те обсебвам изцяло.

Младата жена я прегърна, преди да вземе подноса.

— Приятен ми е всеки миг, който прекарвам с вас. Аз произхождам от доста бедно семейство, както вече ви казах, макар че моята майка беше от благороднически род. Чувствам ви като майка, макар че сте твърде млада.

— Аз съм поласкана! Скъпа, бъди така любезна и надникни в кабинета на съпруга ми. Кажи му да престане да се занимава с онези книжа и да дойде при мен — Аурелия оправи косата си и приглади дантелата на пеньоара си. — Той отделя прекалено много време на тези сметки и прекалено малко за себе си.

Аурелия чувстваше вина, че толкова много бе говорила за Андре, а към съпруга си бе отправяла само критики.

— Ще му кажа, че искате да го видите — отвърна Диъдри с усмивка. Тя знаеше, че Жан-Пол обожаваше жена си, но плантацията му създаваше доста грижи. Напоследък се говореше за несигурното положение на робовладелците от Юга и за надигащото се недоволство от кандидата за президент — Абрахам Линкълн. Жан-Пол беше споделил, че бе предоставил повече пари, отколкото можеше да си позволи, за да подпомогне кампанията на Джон Брекънридж, кандидата на Демократическата партия от Юга, и се страхуваше, че тези пари са загубени.

Младата жена не разбираше нищо от политика, но усещаше, че за Юга настъпват лоши времена и че не ставаше въпрос само за робството.

— Мистър Деверо? Вашата съпруга ме изпрати да ви предам, че е самотна и би желала да бъде посетена от очарователен джентълмен — тя се усмихна при вида на разрошената коса на мъжа, дълбоко замислен зад бюрото си в полутъмния кабинет. — О, съжалявам, сър, не исках да ви безпокоя!

— Не ти ме безпокоиш, Диъдри, а тези цифри — Жан-Пол прекара пръсти през косата си и се надигна да я посрещне. Радваше се на изисканите маниери, с които мъжете южняци се отнасяха към жените — дори и към една ирландска емигрантка, която бе само прислужница. — Мога да се закълна, че в днешно време става все по-трудно да се спечелят пари. Но стига за това. Седни за малко.

Младата жена се отпусна в едно кресло близо до бюрото му.

— Благодаря ви. Мога ли да ви помогна с нещо в сметките? Майка ми ме е научила как да водя сметките в домакинството.

— Може би ще можеш. Но мисля, че ще имам нужда от друга помощ, не само от умението ти да водиш сметки, ако страната поеме по пътя, по който, изглежда, се е насочила. Ще трябва да ни научиш как да оцеляваме в оскъдица, както вие, ирландците, успявате. Страхувам се, че за Юга настъпват трудни времена.

Диъдри се усмихна.

— Ако заделите някой участък от земята за отглеждане на картофи, аз ви обещавам, че ще се изхранват всички в плантацията, независимо от запасите в килерите. Имам доста опит в отглеждането на картофи. И могат да се сготвят в кухнята по най-различни начини, един от друг по-вкусни — тя се опомни и побърза да се поправи. — Е, може и да не са чак толкова вкусни, но винаги ще нахранят човека.

Жан-Пол се засмя. Тя се зарадва, като видя, че бръчките по челото му се отпуснаха.

— Ох, Диъдри, ти наистина си чудесен човек. И съпругата ми, и аз сме на едно мнение за теб. Надявам се, че тук си щастлива.

— Никога не съм била по-щастлива, мистър Деверо. А сега да ви донеса ли чаша порто преди вечеря?

— Кажи на Пруди да ми налее чаша уиски. Но може би ще бъде по-добре, ако поканиш съпруга си да изпие по едно питие с мен преди вечеря и да си поговорим за новия кон — той я погледна с извиняващ поглед. — О, прощавай, но ти, разбира се, предпочиташ да се занимава само с теб!

Диъдри се засмя и отвърна открито:

— Нищо не е в състояние да заинтересува Шон така, както новия кон! Но ми се струва, че можем да се споразумеем. Вие ще се отбиете за малко при красивата си съпруга, а аз ще сложа на Шон да вечеря. Започнете ли вие двамата с разговорите за конете, нищо не може да ви спре!

Жан-Пол я изгледа притеснено. През последните дни обсъждаше работите в плантацията много повече с Шон и дори с Диъдри, отколкото със съпругата си и това го караше да се чувства виновен. Но тя винаги се отегчаваше от разговорите за конете, а темата за финансовите затруднения само я плашеше.

— Кажи на Пруди да ми донесе вечерята в стаята на жена ми. И предай на Шон, че бих искал да си поговорим, след като Аурелия си легне.

— Да, сър. А сега да ви донеса ли чашата с уиски?

Жан-Пол кимна.

— И може би една чашка шери за жена ми — той затвори книжата. — Ние ще трябва да купим от онова долнопробно уиски, което Лем Джо Бартоу продава, защото всичко поскъпва.

Диъдри бе ходила на покупки във Франклин с Пруди и Руфъс. Двамата негри й бяха показали старата занемарена ферма, в която живееше местният нелегален производител на уиски.

— Аз не бих пила от него, ако бях на ваше място, мистър Деверо. Убедих се, че човек може да се отрови и дори да умре, като видях как го варят.

Жан-Пол се засмя отново, потупа я по рамото и се упъти към спалнята на жена си.

— Ти си една умна малка дама!

Диъдри привърши работата си и отиде в малката къщичка зад кухнята. Това беше техният дом. Съпругът й се беше излегнал на леглото и тя го целуна нежно.

— Тежък ден ли имаше, мили мой?

— А? О, да! И все още не е свършил. Една от кобилите сигурно ще се ожреби тази нощ и аз трябва да бъда в обора.

Тя му предаде поканата на Жан-Пол и той веднага стана, облече панталоните си, обу ботушите си и набързо погълна вечерята.

— Помислих си — започна плахо тя, — че двамата може да отидем тази нощ на планината, да погледаме луната и звездите и да си поговорим. Напоследък не ни оставаше време за това.

Шон я погледна с неприкрито желание.

— Да поговорим? Или да направим това? — той я притисна към себе си и започна да разкопчава роклята й.

— Шон, не е това, което… — думите й бяха прекъснати от пламенните му целувки и той я събори на леглото. Тя извърна лице, затвори очи и търпеливо изчака, докато страстта му бе задоволена и съпругът й се изтърколи от нея.

— Ето — обяви гордо Шон — нали това искаше?

Младата жена го изчака да се приготви, за да отиде при Жан-Пол. След това изми лицето и тялото си със студена вода, като търкаше кожата, докато се зачерви. Непрекъснато си казваше: „Все пак той е добър човек. Само защото сватбената ти нощ не бе такава, каквато си я бе представяла и той не те бе любил така, както би искала, все още не означава, че е лош мъж. Много е работлив и внимателен с теб, разбира се, и с всеки и е добър съпруг. Ти не трябва да мислиш за друг. Не трябва мислиш, Диъдри О’Ший Макфий!“ Тя се изкачи на планината. Гледаше луната и звездите съвсем сама и когато чу тъжните звуци на бухалите, почувства как се слива с всичко наоколо.

 

 

Диъдри пазеше в тайна бременността си, но знаеше, че скоро ще започне да й личи и Шон щеше да се обиди, ако разбереше последен.

Той прекарваше все повече време с любимите си коне, а неговата съпруга използваше всяка свободна минута, за да се изкачи на любимата си планина. Дори Жан-Пол и Аурелия се шегуваха, че е заприличала на планинска коза.

— Казвам ти, момиче, че сигурно в жилите ти тече планинска кръв — каза й веднъж господарят.

— Така е. В тази част на Ирландия, в която съм родена, планините достигат почти до морето. Толкова е красиво! — силна болка по родината прониза сърцето й. Но тя си спомни, че мизерията бе прокудила близките й от там. — Всъщност моята планина тук е също толкова красива, колкото и планините в родината ми. Аз обичам белия дъб, изправен като страж — горд и самотен. Написах малка песен, докато седях под него днес следобед.

— О, Дийди, моля те, изпей ни я! — всички бяха насядали в салона. Аурелия се чувстваше по-добре и се бе присъединила към тях.

— Но кой ще ми акомпанира?

— Аурелия ще ти акомпанира на пианото. Тя свири много добре.

Аурелия плесна радостно с ръце.

— Имам по-добро предложение. Майка ми беше много музикална и когато била в Испания, купила една китара. Мога малко да свиря на нея.

Жан-Пол отиде да донесе китарата от пристройката. Диъдри изпита някакво странно усещане, което не можеше да си обясни, и кожата й настръхна.

— Ще ме научите ли да свиря на нея?

— Разбира се — каза жената и нетърпеливо посегна към инструмента, който съпругът й вече бе донесъл. — О, колко е разстроена! — оплака се тя след няколко акорда.

Диъдри наблюдаваше хипнотизирана как господарката й изтръгна първите ритмични звуци от китарата. Пръстите й неволно затанцуваха по облегалката на креслото в такт с музиката.

— Мога ли и аз да опитам? — помоли тя, когато Аурелия приключи с настройката.

Тя се засмя.

— Нали каза, че искаш да взимаш уроци! Но, да, разбира се, опитай, ако желаеш. Веднъж те чух как свириш на пианото ми. Имаш музикален слух.

Това беше най-странното. В момента, в който взе китарата в ръце, главата й се изпълни с мелодии, дори и със стихове, чието значение не можеше да разбере. Почти като насън тя започна да си тананика песента, която бе съчинила, когато отриваше от земята делвите, напълнени с праскови, преди да се захване с варенето на бренди. Това бренди беше нейната изненада за празненството, което Жан-Пол искаше да даде в чест на Габриел.

„Кафе израства върху отсечения бял дъб.

Река тече с бренди, ох…

Избери си едното от двете

и то ще остане за теб,

сладко като сладкиш, ох!“

Жан-Пол и Аурелия останаха изненадани от великолепното й изпълнение.

— Невероятно — промълви господарката. — Как го направи?

— Аз… аз не съм сигурна. Както ви казах, предполагам, че съм наследила музикалния слух на майка ми.

— Много ми хареса тази песен. Имаш ли и други?

Диъдри знаеше, че не трябва да им разкрива странните композиции, които пронизаха съзнанието й, когато за пръв път се бе докоснала до китарата.

— Не, но си спомням няколко ирландски балади. Майка ми ме бе научила да ги пея. И още една, която зная от баща си, но майка ми никога не ми позволяваше да я изпълнявам пред публика.

Очарована, Аурелия се засмя.

— Ние не сме „публика“. Няма значение, изпей ни първо онази, която си научила от баща си.

Баладата беше доста неприлична, но явно помогна повече за възстановяването на господарката, отколкото сиропите на доктор Холинс.

Когато малобройната, но весела компания се разпръсна, Жан-Пол откри Диъдри в кухнята, заета със задачата да намери подходящо място за брендито.

— Не бях виждал съпругата си толкова радостна от последното посещение на брат ми. Благодаря ти, Диъдри, ти си като слънчев лъч в тази къща, която твърде дълго беше потънала в меланхолия, защото аз се бях отдал само на грижите си за плантацията и за всичко, което става в Юга.

Диъдри неволно бе дочула откъслеци от разгорещените спорове между Жан-Пол и неговите приятели относно събитията от 16 октомври, които бяха развълнували цялата страна.

— Наистина ли мислите, че мистър Джон Браун ще бъде обесен като предател за това, което е извършил в Харпър Фери?

Младата ирландка не беше отрасла сред роби и понякога тайно я спохождаха мисли, които обаче й се струваха вероломни спрямо господаря й и неговата съпруга — хората, които се отнасяха толкова добре с нея. Шон й бе забранил да говори за това. И тя бе останала насаме с тъжните си мисли за ирландците, които работеха по-усърдно, но живееха по-оскъдно от негрите в Монкьор.

— Ако не го обесят, то тогава за Юга не остава нищо друго, освен да се отдели, както вече се обсъжда това в някои щати. Това е смешно, Дийди. Федералните войски са заловили този проклет аболиционист. Срещу нас няма да се надигне целият Север. Защо, кажи ми, пеят те в Ню Йорк в захлас тази песен „Искам да съм в Диксиленд“. Това ми напомня за… Ще ти продиктувам думите на тази песен, и щом си толкова добра певица, мисля, че трябва да ги научиш, за да са готови за празненството.

— Ще го направя с радост, мистър Деверо.

Както повечето южняци, Жан-Пол не желаеше да разисква с жени сериозните теми. Но Диъдри не се чувстваше обидена, защото мислите й по този въпрос бяха доста объркани. Макар да знаеше отлично колко добре се отнасяше господарят към негрите в Монкьор и как го обичаха те, тя беше уверена, че обърканите й понятия не бяха подходящи за обсъждане с мистър Деверо.

 

 

Габриел пристигна с огромен багаж и веднага настъпи суматоха. Жизнерадостните й подвиквания само засилваха напрежението. Най-после настъпи онзи миг, от който Диъдри се страхуваше — Габриел обиколи всички стаи и шумно обяви промените, които желаеше да бъдат извършени, при това незабавно.

— Не се притеснявай — засмя се Жан-Пол, когато влезе в кухнята и видя как се мъчеше да помогне на Пруди при печенето на седемпластовия шоколадов кейк, поръчан от племенницата му заедно с останалите й любими ястия още за първата вечеря след пристигането й. — Тя е като ураган. Ще утихне след първия пристъп на бурята. Обича да язди и аз получих обещанието на Шон, че постоянно ще има готов един отпочинал и оседлан кон.

Габриел избухна в момента, когато зададе въпроса защо не са огладени и окачени в гардероба дрехите й.

Диъдри пристъпи напред и тихо отвърна:

— Ще бъда радостна да направя това за вас, мис Деверо. Желаете ли да облечете някаква по-специална рокля за първата ви вечеря у дома?

На хубавото лице на девойката се изписа краткотрайно объркване. Но като видя, че макар Диъдри да бе красива, бе облечена като прислужница и не можеше да й съперничи, тя реши да бъде по-любезна.

— Това е много любезно от твоя страна… Диъдри, нали така се казваш? Твоят съпруг ми говори за теб, докато ми показваше новите коне. Бих искала да облека довечера роклята от тъмно моаре. Косата ти е много хубава, направо е възхитителна. Може би покрай другите си задължения ще намериш време и за моята прическа?

Появи се Жан-Пол.

— Ти сама ще се погрижиш за тоалета си тази вечер, скъпа. Диъдри е доста заета с леля ти.

Габриел се намуси, но замълча и се съгласи с Жан-Пол, който имаше неоспорим авторитет в плантацията. Младата жена остана много доволна от това. Нямаше никакво желание да стане лична прислужница на тази надменна млада дама.

Като приключи със задълженията си в кухнята, тя се качи горе да помогне на Габриел за роклята и прическата, както й беше обещала. Докато вчесваше черните й гъсти коси, девойката я наблюдаваше в огледалото.

— Ти наистина си много хубава — промълви накрая тя. — Не че те критикувам, но би трябвало да се откажеш от сладкишите и пайовете на Пруди.

Диъдри разбра, че девойката бе забелязала наедрялата й талия и бюст, и се опита да прибере корема си.

— Понякога е доста трудно да се откажеш от тях, сигурна съм, че това ти е добре известно.

— Нима! — Габриел започна да си играе с една къдрица, която фризьорката й бе оставила да пада свободно по шията й. — Прическата ми стана много хубава. Съпругът ти е симпатичен, макар че на него конете явно му харесват повече, отколкото аз. Той все още говори като чужденец, за разлика от теб. И двамата ли сте от една и съща страна?

— Да, но, изглежда, съм изгубила ирландския си акцент при общуването с членовете на семейството ти. Харесва ми как говорят хората тук и въобще не съжалявам, че съм изгубила стария си говор. Шон е доста мълчалив — засмя се Диъдри. — Той винаги ме упреква, че говоря прекалено много.

— Този мъж е тъкмо за теб. Когато ще реша да се омъжа, ще си намеря някой като чичо Андре, който ще говори не по-малко от мен и ще харесва повече жените, отколкото конете. Ох!

Диъдри, без да иска, бе дръпнала по-силно косата на момичето, но не изпита разкаяние. Можеше да й прости забележката за Андре, тъй като Габриел не знаеше за случилото се между нея и чичо й, но не и думите за явното пренебрежение на Шон към съпругата му.

— Съжалявам. Мисля, че вече си готова.

Наистина момичето изглеждаше красиво.

Младата жена почувства лека болка при мисълта за обикновената рокля, с която щеше да бъде довечера, но тя все пак не беше Деверо и никога нямаше да бъде.

Тази мисъл също й причини болка.

 

 

След вечерята, на която Диъдри присъстваше заедно с цялото семейство, нейното бренди от праскови бе поднесено на Жан-Пол за дегустиране. Той дълго време и с наслада мириса корковата запушалка на гарафата и след това наля внимателно малко от него във фина чаша за коняк.

— Хмм, чудесен букет. Ах!

Първата глътка предизвика порой от комплименти по адрес на Диъдри, която стоеше изчервена и радостна от признателността му към нейния скромен подарък.

— Аз помагах при варенето на ръжено уиски у дома, в Ирландия. Никога не съм правила алкохол от праскови, но понеже наоколо не расте ръж…

— Местните хора използват пшеница, Диъдри — каза той, допи чашата си и си наля още. — Може би и ти трябва да опиташ да правиш уиски. Кой знае, току-виж се оказало, че твоето уиски стане по-добро от това на Лем Джо Бартоу. Ще кажа на Руфъс да ти помогне да заложите няколко варела. Може да ти пратя и още хора.

Габриел с изящен жест изтри следите от шоколад по устните си и възкликна подигравателно:

— Уиски! Не мога да повярвам, че в това семейство се обсъжда въпросът за варене на уиски.

Жан-Пол тихо отвърна:

— Плантацията изпитва финансови затруднения, Габи. Струва ми се, че трябва да ти напомня — през последните няколко години стабилността и разрастването на промишлеността на Юга ти дадоха възможност да живееш охолно и в безделие в онзи луксозен пансион за дами. А освен това трябва да добавя и още нещо. Ще ти бъда благодарен, ако започнеш да се отнасяш към Диъдри като към член на нашето семейство — тя вече е такава за мен, за леля ти и за всички останали в Монкьор.

Габриел изгледа Диъдри не особено сърдечно, но думите й прозвучаха учтиво, за да не разсърди чичо си.

— Съжалявам, ако съм те засегнала, Дийди. Младата жена знаеше, че тя нарочно използва галеното й име, за да я ядоса.

— Приемам извиненията ти, Габи — отвърна Диъдри най-любезно, наслаждавайки се на потръпването, с което другото момиче прие обръщението. — Сигурна съм, че ще станем приятелки. Освен това сме почти на една и съща възраст.

Но имаше други различия между тях и това се четеше в очите на Габриел, докато бавно оглеждаше обикновената тъмносиня рокля от мериносова вълна на младата жена.

— Убедена съм, че имаш право. И нека в знак на приятелството ни отсега нататък да ме наричаш Габриел.

Диъдри се усмихна мило.

— Съгласна съм. Това е толкова хубаво име, че не бива да бъде съкращавано до обикновеното Габи. И аз ще ти бъда задължена, ако и ти се обръщаш към мен с името, което ми е избрала майка ми.

Смехът на Жан-Пол прекъсна размяната на реплики между двете млади жени.

— Шон, нека двамата с теб да напуснем този кокошарник, преди да се разхвърчи перушина. Трябва да помислим какво да направим за отоплението на конюшните през зимата. Миналата година една от най-добрите ни кобили хвана пневмония и едва не я изгубихме.

Двамата мъже Диъдри още не бяха излезли от стаята, когато се втурна Руфъс.

— Мистър Деверо, яздих кат бесен през целия път от Нашвил дотук, за да ви кажа, че има голямо наводнение в Къмбърланд.

— По-спокойно, Руфъс. Какво е станало с параходите? И те ли са пострадали?

Руфъс се поуспокои и изпи до дъно една чаша с ледена вода, която му донесе Пруди.

— Никой не знае колко парахода са заседнали. Има загинали хора. Не можах да разбера нищо за мистър Андре. Въобще не знаят на кой параход е бил.

Аурелия пребледня и едва не припадна.

— Помогни й да се качи горе, Диъдри — нареди Жан-Пол. В очите му видя онази болка, която Диъдри знаеше, че няма нищо общо с вестта за вероятната гибел на брат му в наводнението. — Не се измъчвай, скъпа моя. Също и ти, Габриел. Познавате Андре. Той ще оцелее и ще ни се обади много скоро. Сигурен съм в това.

Диъдри помогна на господарката да легне, като й обеща да я събуди, ако през нощта някой им съобщи още новини. Тя смеси малко от брендито с мляко и това окончателно приспа Аурелия.

За самата нея нощта се оказа доста по-дълга. Когато се прибра в стаята си и намери Шон в леглото, тя си помисли, че е заспал, но се излъга. Той бе толкова възбуден от случилото се, че веднага посегна към Диъдри, преди още тя да облече нощницата си.

— Чу ли какво каза той — че сме част от семейството и така нататък? Дийди, тук ние намерихме своя дом, и то завинаги. Тази вечер беше много красива, сърце мое, почти като Габриел с нейните скъпи дрехи.

Така се беше увлякла в мислите си за Андре, че не обърна внимание на комплиментите на съпруга си, макар че отдавна не беше удостоявана с такова внимание от него.

— Все пак ние не сме истински членове на семейството, Шон. Трябва да имаме своя къща, макар и да не бъде толкова хубава като тяхната. Струва ми се, че щом сме заговорили на семейни теми, трябва да ти съобщя една добра новина.

Той беше започнал с целувките и с разкопчаването.

— Добра новина, че мистър Деверо ни харесва и двамата и ние може да останем задълго тук.

— Ще имаме дете, Шон — Диъдри усети как той отначало замръзна на място, но после я притисна толкова силно, че тя не можа да си поеме дъх.

— Вярно ли е това, което ми каза? — извика той, вдигна я на ръце и започна да я целува, докато тя се смееше.

— Виждам, че си щастлив от новината, че ще ставаш баща — подразни го тя.

— Щастлив? Мисля, че няма нищо друго на този свят, което да ме направи по-щастлив. Освен може би новата кобила, която ще се ожреби напролет.

— И ние ще имаме нашето дете следващата пролет — укори го Диъдри, леко засегната, че той я бе сравнил с кобилата.

— Да, ще имаме — отвърна Шон и широко се засмя. Той погледна наедрелите й гърди, които се разкриха, когато разтвори нощницата й. Устата му жадно се притисна към едната от тях и започна да я смуче. — Само ще ти напомня, че докато бебето не се е появило, те все още са мои.

Младата жена се опита да го отблъсне.

— Шон, бъди внимателен!

Съпругът й бе започнал неизменния си любовен ритуал, който винаги свършваше с удоволствие за него и с тихи сълзи за нея.

— Искам да покажа на моята съпруга колко съм горд с нея и с детето, което тя носи от мен — прошепна той. — Сигурно след време няма да може да се любим. Но все още е рано и аз си искам малката, хубава женичка.

— Доктор Холинс каза, че може би ще има усложнения — Диъдри неусетно изрече тази лъжа. — Той препоръча… хм… да живеем отделно няколко седмици, поне докато се уверим, че всичко е наред.

Съпругът й веднага се отдръпна.

— О, съжалявам, любима моя! Не искам да нараня нито теб, нито бебето.

Диъдри се почувства виновна.

— Шон, ти си толкова добър съпруг! Ще бъдеш чудесен баща, сигурна съм в това.

Тя го целуна и духна лампата до леглото. Дълго след като съпругът й заспа, тя си мислеше за мъжа, който бе истинският баща на детето, което носеше под сърцето си. Какво ще стане, ако той наистина е загинал? Е, независимо от всичко, тя никога не би му казала истината.

А какво щеше да стане, ако не е загинал? Страхът и възбудата от мисълта за срещата с Андре Деверо в Монкьор не й позволиха дълго време да заспи.

* * *

Новината за бременността на Диъдри зарадва всички обитатели на Монкьор, с изключение на Габриел, която заяви, че в никакъв случай не би развалила своята фигура заради някакво бебе, преди да изпита всички удоволствия от живота.

Радостта на Аурелия беше примесена с тъгата, причинена отчасти от безпокойството за Андре, както и от разочарованието й, че никога няма да има свои деца.

— Ох, Диъдри, толкова се радвам за теб! Трябва да останеш тук и да ни позволиш да ти помогнем в отглеждането на детето. Винаги съм мечтала да държа едно малко сладко бебе в ръцете си. Сега ще мога поне да споделя майчинската ти радост, защото на мен не ми е съдено да я изпитам.

Младата жена се запита какво би казала Аурелия, ако знаеше, че детето, което очакваше, съвсем не беше от Шон, а от Андре. Тя се помоли горещо господарката й никога да не узнае истината и се закле още веднъж да запази тайната си.

— За мен ще бъде чест, ако вие и Жан-Пол му станете кръстници.

Аурелия бе толкова щастлива от поканата, че дори малко си поплака. Сутринта мина в избиране на имена за бебето. Най-накрая решиха да го кръстят Томас Шон, ако е момче, или Маргарет Ерин, ако е момиче.

Пруди започна да глези прекалено много Диъдри. Караше я да пие гъсто мляко, току-що издоено от кравите в Монкьор. Освен това й забрани да върши тежка работа в кухнята.

Съдбата на Андре оставаше мъчително неизвестна за всички обитатели на голямата красива къща, докато една сутрин не долетя от верандата ликуващият вик на Габриел:

— Чичо Андре пристигна! Чуйте всички, чичо Андре пристигна!

Диъдри беше в кухнята, за да помага на Пруди при подреждането на подносите със свински бут и зеленчуци, когато дочу вика. Сърцето й заби толкова бързо, че очакваше да припадне всеки миг.

— Пруди, ще изляза за малко, да не смущавам радостта на семейството. Моля те, предай им моите извинения.

— Добре ли си? — чернокожата готвачка веднага разбра, че челото на младата ирландка е пламнало. — Да не ти е станало много топло тук, в кухнята? Това не е хубаво за бебето.

— Ще се прибера в моята стая и ще полегна — промърмори Диъдри, когато чу поздравите, с които Жан-Пол посрещна брат си, и се олюля, когато Андре му отвърна. — Моля те, не вдигай излишна тревога. Ще се оправя.

— Ами хубаво ще е да се оправиш, че довечера много хора ще имаме за вечеря — старата негърка беше видяла доста и не можеше лесно да бъде излъгана. — Сигурна ли си, че си наред? Мога да повикам мъжа ти, да те заведе при доктор Холинс.

— Само ми стана много горещо от печката — Диъдри за миг си представи как те двамата с Шон грабват багажа си и напускат Монкьор, преди Андре да е разбрал за нейното присъствие. — Не се тревожи за мен. Само съжалявам, че те оставям сама в най-усилната работа.

— Е, не остана чак толкоз за вършене. След минута Габриел надникна през вратата на кухнята. Лицето й беше дори още по-зачервено от това на Диъдри.

— Чичо Андре иска да опита твоите бисквити, но заедно с нейното уиски, Пруди. И каза още, че ще бъде по-добре да се приготвиш за прегръдките му, когато се отбие в кухнята да провери ястията — девойката се обърна към Диъдри. — Няма ли да дойдеш да приветстваш чичо ми Андре?

— Не, не се чувствам добре. Май ще трябва да отида да легна — думите на Диъдри прозвучаха съвсем убедително.

— Е, както искаш. Не мисля, че чичо Андре би се зарадвал твърде много, като те зърне. Той е много придирчив — Габриел посегна към подноса с дребни бисквити, които Пруди беше оставила за чая. — Не е ли истинско чудо? — попита весело тя. — Чичо Андре каза, че параходът се разминал с най-лошото при наводнението за двадесет минути и че той бил вече в пълна безопасност на връщане. Купил ми е няколко много красиви неща от Ню Орлеан. И един огромен чувал със сладки картофи от Джорджия за теб, Пруди.

Диъдри се измъкна от кухнята и остави другите две жени оживено да разговарят за Андре и подаръците му.

Чудеше се какво ще прави, когато Андре я открие сред прислугата в Монкьор.