Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tears of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2010)
Разпознаване и редакция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нел Макфадър. Огнени сълзи

ИК „Торнадо“, Габрово, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Атанасова

Технически редактор: Николинка Хинкова

Коректор: Милка Недялкова

ISBN: 954-19-0007-0

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Диъдри знаеше, че бе въпрос само на време да се появи отново в голямата къща, но непрекъснато отлагаше под предлог, че е неразположена.

Шон беше този, който я подтикваше да заеме мястото си отново в домакинството.

— Диъдри, ще се чувстваш по-добре, ако се занимаваш с нещо. Мис Аурелия непрекъснато пита за теб. Каза, че ако не присъстваш довечера на празненството в чест на мистър Андре, тя лично ще дойде, за да те измъкне оттук.

— Шон, нямам какво да облека за такова празненство.

— Тя каза, че може би ще се извиниш с липса на дрехи и затова е изпратила Летиция да ти донесе няколко рокли, за да ги пробваш. Нареди ми още да ти предам, че ако не харесаш нито една от нейните рокли, да ги върна и да взема други от гардероба й, докато най-после си избереш нещо подходящо — Шон отвори чантата, която носеше, и с гордост показа на съпругата си лъскав костюм, който бе получил от Жан-Пол. — Виждаш ли? Не си единствената, която ще бъде издокарана на празника.

Когато Летиция донесе роклите, Диъдри помоли съпруга си да излезе от стаята.

— Ще помоля Летиция да ми помогне. Мъжете само пречат, когато жените се обличат.

Чернокожата прислужница поклати глава, когато Диъдри облече първата рокля.

— Не, тоз цвят не ти подхожда, миз Диъдри. И е много къса. Миз Релия, ам’че тя никога не е имала таквиз високи гърди кат твоите, дори и когат бе по-пълна.

Тя се засмя, докато сменяше роклята.

— Аурелия може сега да е доста отслабнала, но все още е хубава. О, виж тази, Летиция! Толкова ми харесва.

Младата жена се завъртя из стаята. Чувстваше се като принцеса от приказките. Тази рокля й подхождаше великолепно — и по кройка, и по цвят. Нейният оттенък на бляскав бронз подчертаваше прекрасната й коса. Младата ирландка направи три пируета пред огледалото, изненадана от вида си. Разкошната линия на роклята прикриваше не чак толкова тънката й талия и откриваше предимствата й на жена с едри гърди и гладки рамене. Внезапно на лицето й се изписа разочарование.

— О, Летиция, не мога да облека тази рокля!

Тя се бе обърнала да провери как изглежда в гръб и бе видяла трапчинката на рамото си. Не искаше Андре да я види още с първия си поглед!

Летиция бе помагала при избора на тоалет на много дами и знаеше какво да прави.

— Миз Дийди, ако не облечете таз рокля довечера, шъ кажъ на миз Релия, че сте болна. И знаете, че тя веч няма да ви продума — негърката грабна останалите рокли и бързо излезе от стаята. Но на вратата се обърна и дяволито се ухили. — Никога досега не съм виждала трапчинка на това място. И се обзалагам, че тя сигурно подлудява мистър Шон.

Диъдри печално се замисли, докато се къпеше, и сапунената вода обливаше раменете й. Шон досега не бе забелязал нейната забавна малка трапчинка. И навярно никога не би му хрумнало да полее тази трапчинка с шампанско и да го попие с устните си. Уплашена от мислите си, тя побърза да приключи с къпането. Щеше да й трябва още един час за прическата.

Косата й беше доста пораснала — разстилаше се върху раменете й. Диъдри реши да експериментира и изтегли нагоре червените си къдрици и започна да ги обръща на всички страни. Накрая постигна формата, която харесваше, и която хармонираше с линията на деколтето. Сега се нуждаеше само от някакво украшение.

— Дали да взема някое от онези медно кафяви цветя, които Пруди отглежда на верандата до кухнята — промърмори тя, — и да накича косата си с тях, а може и да добавя една от ония ленти, които ми даде Аурелия, за да привързвам косата си отзад…

Когато Шон влезе, за да се преоблече, възкликна:

— О, Диъдри, сладка моя, толкова си красива!

Той я прегърна, като внимаваше да не разроши къдриците, цветята и лентите, вплетени в сложна прическа. — Гордея се с теб. Мистър Андре не забрави да ме попита кога ще му покажа съпругата си — даже спомена, че по-рано е познавал една Диъдри в Нашвил. Оттогава никога не бил срещал жена като нея…

Сърцето на Диъдри изстина.

— Някой вече спомена ли му нещо за мен?

— О, да. Обсипаха те с похвали. Е, поне повечето от тях — тя знаеше, че Габриел не би я похвалила пред чичо си. — Като те гледам, мога да се обзаложа, че ще забрави за другата Диъдри!

„Надявам се да стане точно така“ — помисли си нервно Диъдри и помоли Шон да почисти поцинкованата вана в задната стая. Той облече подарения от Жан-Пол костюм, в който изглеждаше много добре. Най-после те бяха готови за вечерта, от която младата ирландка толкова се страхуваше и едновременно с това нетърпеливо очакваше.

 

 

— Боже мой, Диъдри, как можеш да бъдеш толкова красива! — Аурелия прегърна младата жена още при влизането й в празнично украсения салон. Господарката на Монкьор беше с красива бална рокля от Ню Орлеан, пристегната, за да прилепне плътно към крехката й фигура. — Не е ли чудесно, че Андре се прибра у дома? Между впрочем, той няма търпение да се запознае с теб. Непрекъснато ни задава въпроса къде е тази невероятна жена, за която е слушал толкова много. Аз не му казах, че очакваш дете, но съм сигурна, че е достатъчно да хвърли само един поглед.

Вечерята бе великолепна, многобройните ястия — превъзходни. Пруди беше приготвила печен свински бут с мед и желирано месо от пуйка, гарнирани със зеленчуци и плодове. Масата се огъваше от тежестта на разнообразните лакомства, скъпи за всеки южняк, любител на изисканата храна.

Аурелия представи Диъдри на някои съседи, с които семейство Деверо бяха по-близки. Сега всички оживено коментираха вестите от другите щати. Младата жена се заинтересува особено от новината за новооткритите златни залежи, привлекли хиляди златотърсачи в Колорадо.

— Ето по това, например, баща ми би се запалил — сподели тя с господарката, след като изслуша оживения спор за златните залежи в Канзас. — Обзалагам се, че е отишъл там.

През цялото време, докато разговаряше със съседите, не престана да мисли за срещата е Андре. Измъчена от нетърпението си, тя най-после се престраши и запита Аурелия за него.

— О, Андре сега трябва да е при конете, сигурна съм в това. Той не обича да се застоява в къщата, освен ако трябва да седне на масата. Не виждам също нито твоя съпруг, нито Жан-Пол, затова си мисля, че и тримата са в конюшните. Ще ни попееш ли тази вечер, скъпа? Жан-Пол каза, че си репетирала новата песен, за която говорихме. О, какво удоволствие ще бъде за мен!

Диъдри видя, че Габриел вече е застанала до пианото, усмихна се и й махна с ръка. Момичето се загледа с отворена уста в красавицата, застанала пред нея, и се обърна към своя кавалер, раздразнена от това, че младият мъж също се беше загледал в Диъдри.

— Аурелия, аз наистина мисля, че тази вечер трябва да бъде посветена само на Андре и да съсредоточим вниманието си само върху него. Аз всъщност не съм член на семейството и се опасявам, че Габриел ще бъде недоволна от това, че вие с Жан-Пол ме третирате като роднина.

— О, глупости! Ще се отнасям с теб както намеря за добре, същото важи и за Жан-Пол. Ах! Ето и скъпият ми зет! Да не си посмяла да избягаш. Умирам от желание да ви запозная. Скъпи! Андре! Ела тук, мили мой!

Диъдри извърна глава, докато не чу познатия глас почти до ухото си.

— Аурелия, новите коне на Жан-Пол са несравними. Кълна се, че всички коне в щата ще изглеждат като сакати в сравнение с новата кобила. Шон я изкара да я огледаме как стъпва и мога да се обзаложа, че… — Андре внезапно млъкна, когато Диъдри се обърна и двамата се оказаха лице в лице.

Като насън тя видя очите му и забеляза удивлението, което се изписа за миг на лицето му. Той бързо прикри изненадата си и запази пълно спокойствие, докато Аурелия ги представи един на друг, дори си позволи някаква невинна забележка, която разсмя снаха му. Но очите му говореха на Диъдри това, което й говореше и нейното сърце.

Тя се опита да се отдръпне, защото знаеше, че ако остане в салона, той ще обсеби напълно вниманието й. Все още не можеше да остане с Андре насаме, засега това беше невъзможно. Може би никога нямаше да има такъв случай.

— Аурелия, зная, че ти и твоят зет толкова отдавна не сте разговаряли, и чужд човек като мен само ще ви досажда. Ще проверя дали Пруди не се нуждае от помощта ми за сервирането на десерта.

Ръката му обхвана нейната като стоманени клещи. Така прозвуча и гласът му, макар че той произнесе думите много тихо:

— Моята снаха ще се съгласи с мен, сигурен съм в това, че в нейната кухня всичко е в идеален ред. Струва ми се, че сред околните има поне осмина, които ще се втурнат да помагат на Пруди при най-леката подкана — Андре отпи бавно от чашата си с уиски, без да откъсва поглед от лицето на Диъдри. — Срещал съм веднъж в Нашвил жена на име Диъдри. Когато я потърсих отново, тя беше изчезнала безследно.

— О, Андре, вие познавате жените във всеки град по реката! — възкликна Аурелия, засмя се и размаха ветрилото си. — Нашата Дийди не е от онази категория жени, които имаш предвид. Тя е омъжена дама, очаква първата си рожба през пролетта. Ооо! Трябва да ви оставя, Диъдри, скъпа. Колко неделикатно от моя страна!

Диъдри не намери сили да погледне Андре в очите, само разбра по внезапната му въздишка, че е бил изненадан от последните думи на снаха си.

— О? — той се вгледа напрегнато в лицето й, за да открие някакъв признак на бременността — вече бе разбрал, че тя не желаеше да се говори за това. — Вашият съпруг ми съобщи, че сте се оженили малко преди да пристигнете в Монкьор. Навярно не сте си губили много от времето си, за да си създадете потомство, така ли е?

Аурелия възкликна с престорено възмущение и го удари с ветрилото си по ръката.

— Андре! Как си позволяваш такава неделикатност! Забрави ли маниерите си? Диъдри, скъпа, трябва да простиш на моя скъп зет! Той прекарва доста време по онази река и скита твърде много, далеч от цивилизованото общество. Ако можеш да видиш как живее на онези параходи, в които толкова е влюбен… — тя многозначително завъртя очи.

— О, да, сигурен съм, че Диъдри би се зарадвала да види някой път моята скромна каюта, в която съм принуден да приемам гостите си по реката.

Младата жена се изчерви, като си припомни къпането в каютата му. Освен това бе сигурна, че точно за това си мислеше и Андре в този миг.

— Не мисля, че това ще се случи някога — произнесе тя най-накрая. — Аурелия, аз наистина се извинявам, но все още не се чувствам добре. Ако вие и мистър Деверо ме извините…

— Всички тук очакват да изпееш някоя песен, скъпа — спря я Аурелия. — Не можеш да си тръгнеш сега. Всеки от нас иска да те чуе.

— Не, не може да си тръгнете сега — Андре се присъедини към снаха си и ръката още по-силно се впи в китката на Диъдри, насочи я към пианото и групата около него в дъното на салона. Когато Аурелия се отдалечи, той й прошепна:

— Кълна се, че ще им разкажа всичко, ако само се опиташ да ме избягваш. Има за какво да си поговорим. Ще се срещнем на планината тази вечер, когато всички заспят.

— Не мога…!

Мъжът процеди през зъби:

— Заклевам се, Диъдри. Ако не дойдеш, ще събера всички утре на закуска, включително и съпруга ти, и ще им разкажа всичко, което зная за теб. Всичко!

Тя усещаше ръката му дълго след като той я остави да отиде до пианото. Мястото от допира на пръстите му пламтеше като жигосано от дявола.

— Браво! Браво!

Отзвучаха последните звуци от „Диксиленд“ и Диъдри се озова в центъра на ентусиазираната публика, възхитена от новата песен, събуждаща патриотични чувства у всички присъстващи. След това тя изпя няколко ирландски балади, но не и онези неприлични песни, които беше научила от Райли О’Ший. Накрая Аурелия се смили и я замести до пианото. Младата жена реши, че вече може да си отдъхне. Обаче Андре не я остави дори и за миг. Докато слушаше игривата френска песен на Аурелия, Диъдри чувстваше погледа му, макар че беше с гръб към него. Шон въобще не й помагаше. Тази вечер той изпи повече от обичайното и се измъкна да си легне след влажната целувка, която лепна на бузата на съпругата си.

Андре не пропусна да забележи това. Тя почувства как се изчервява, когато той я изгледа многозначително. Всичко това й подсказваше, че вече нищо не може да осуети срещата им. Нещастното й сърце се разкъсваше между страха и копнежа, но знаеше, че Андре няма да се колебае да я унижи, ако не отиде на срещата.

 

 

Диъдри нямаше на кого да разчита в опитите си да се спаси от тази мъчителна, но бленувана среща. Когато влезе в стаята, за да се преоблече, Шон беше заспал дълбоко и хъркаше. И докато обличаше скромната мериносова рокля, тя изгледа спящия си съпруг и набързо прошепна първата молитва, за която се сети.

Нощта също не беше на нейна страна — необикновено ясна и студена. Луната ярко осветяваше всичко наоколо, като че ли надзираваше настъпването на есента. Диъдри чу звуците на нейните стари приятели, бухалите, които я посрещаха с въпроса си „Хууу“[1], докато тя изкачваше стръмнината. Колко добре познаваше тя отговора на този въпрос!

— Андре?

Той я чакаше вече под белия дъб.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш.

— Ти не ми даде възможност за избор — Диъдри се загърна с шала си и го изгледа предизвикателно. — Нямаше право да ме заставяш да приема тази среща. Не ти дължа нищо.

— Имам пълното право — той пристъпи към нея и я хвана за лакътя, принуди я да го погледне в очите и свали шала от раменете й. — Ти ме разиграваше, и то не един път, накара ме да се почувствам нещастен, когато те оставих и повече не можах да те видя, а сега се перчиш сред моето семейство, обвързана с друг мъж, при това бременна от него. Какво, по дяволите, очакваш от мен? Наивният ми брат може да си въобразява, че е дал подслон на някаква светица. А какъв е този твой съпруг? Изглежда доста симпатичен момък. Но мъжът ти знае ли, че си била едно от момичетата на мадам Джулия, готова да се отдава на всеки, който си плати?

— Аз срещнах Шон… след това. Моля те, не го намесвай. Не искам да го наранявам.

Андре яростно я раздруса.

— А какво ще кажеш за мен? Аз не съм ли наранен? Мислиш ли, че можех да те захвърля след онази божествена нощ, без да се върна и да те освободя от онзи ад? Макар и да ми заяви, че си харесвала тази професия и си имала намерение да се занимаваш завинаги с нея, не бих те оставил там дори и една минута, ако Джулия не ме беше изхвърлила.

— Не забелязвам да си сложил край на живота си — отвърна Диъдри с напрегнат глас. Толкова мъчително беше за нея да чуе всичко това след ужасните съмнения по адрес на Андре, които я бяха връхлетели, когато отмина онази незабравима нощ. — Дори Лилиан спомена, че ти никога не си се връщал там.

— Проклетият параход беше заседнал нагоре по реката и не успях да се върна в Нашвил, дяволите да го вземат! Но когато най-после отидох при Джулия, момичетата не пожелаха да ми кажат къде си. Джулия не беше там, но очевидно ги беше заплашила нищо да не ми казват за теб. Накрая успях да изкопча от Пеган, че Лилиан работи в заведението на мадам Джъстин. Веднага отидох там, защото си помислих, че може би ще те намеря при мадам Джъстин.

Андре потръпна при спомена за думите на Лилиан. Бе му казала, че е изпитвала съчувствие към „тежката участ“ на Диъдри. Андре бе почувствал, че тя криеше нещо от него за съдбата на другото момиче.

— Мадам Джулия вече нямаше власт над нея — беше заявила Лилиан, когато Андре се срещна с нея в червено-синия салон на мадам Джъстин. — Диъдри се държеше като малка мръсница всеки път, когато някой от нашите клиенти харесаше друго момиче, а не нея. Започна да се държи като кралица на красотата и даже не оставяше на мадам Джулия нейния дял от парите. Накрая другите момичета заявиха на съдържателката, че ако Диъдри не се махне, те ще напуснат — Лилиан бе свила разголените си рамене, увлечена в лъжите си. — Е, разбира се, мадам нямаше друг избор. Знаеш какво става в такова място, когато едно момиче започне да си въобразява, че е нещо повече от останалите. Тя си показа ноктите и нашите клиенти започнаха да търсят по-спокойно местенце за своите удоволствия. Накрая мадам Джулия я отпрати някъде на изток. Нямам представа къде е, но съм сигурна, че не е нещо кой знае какво.

Тогава Андре бе повярвал на думите й, но любопитството му не бе задоволено изцяло.

— А ти защо напусна мадам Джулия? Тя винаги е казвала, че си едно от най-добрите й момичета.

Лилиан бе изтръпнала от спомена за неизпратеното писмо, което бе скрила в скрина с бельото си. Ако мадам Джулия някога откриеше истината, щеше да бъде по-добре, ако бъде по-далеч от гнева й.

— Хм! Никога не съм мислила да остана завинаги в тази професия, особено да работя за някой друг. Мадам Джъстин ми плаща по-добре. Спестявам и някой ден ще открия собствено заведение — тя го бе погледнала съблазнително. — Но междувременно, ти можеш да се насладиш на моята компания на новото място. Уверявам те, че ще бъдеш приятно изненадан…

Андре трепна и се върна в настоящето. Беше доволен, че може да застане пред Диъдри, без да бъде измъчван от спомените за съблазнителния чар на Лилиан.

— Предполагам, че животът в публичния дом не ти е допаднал особено. Както и да е, това е последното място, където съм очаквал да те открия. След всички часове, изпълнени с тревога по теб, те намирам, и то къде? В Монкьор, в моя роден дом — омъжена, бременна и едва ли не станала член на моето семейство.

Диъдри понечи да се защити, но се отказа. Нямаше смисъл да му обяснява. Андре не би й повярвал след всички тези лъжи, застанали между тях — да не говорим за лъжите на Лилиан.

— Тогава защо настояваше да се срещнем?

Андре въздъхна дълбоко.

— Защото не можах да те забравя нито за миг.

Той потръпна и отново въздъхна.

— Аз се върнах, за да те открия, за да те убедя да се откажеш от тази проклета професия. Дори бях готов да платя на мадам Джулия колкото поиска за нещо като зестра или нещо подобно, но теб те нямаше. Нямаше те, дявол да го вземе! И никой не ми каза нищо за теб, нито Джулия, нито останалите. Накрая Лилиан ми каза, че си отишла в друг публичен дом, някъде надалеч извън Нашвил.

Диъдри настръхна от тази безочлива лъжа и понечи да му признае всичко, но отново стисна устни, отчаяна от мисълта, че няма да й повярва. Не и след всички лъжи, които тя самата му бе наговорила.

Андре пое дълбоко въздух.

— Когато отново видях онази трапчинка на рамото ти, кълна ти се, едва се удържах да не те взема в обятията си още там, в салона.

— Аз съм омъжена — отвърна младата жена, макар да разбираше, че тези думи нямат нищо общо с истинските й чувства. — Ще имам дете.

Той я разтърси за раменете и отново извика ядосано.

— Това е единствената причина, която ме възпира да те грабна в прегръдките си и да те любя така, както съм мечтал от първата ни нощ. Не знам какво се случи между нас, Диъдри, но съм дяволски уверен в едно — ние няма да останем разделени. Съпруг, дете, каквото и да е — между нас има нещо, което един ден, рано или късно, ще ни събере завинаги.

— Андре, ти ме принуждаваш да предприема отчаяни мерки. Аз ще… аз ще поговоря с Шон да отидем някъде другаде, да си намерим друг дом.

Но още докато го казваше, тя знаеше, че съпругът й никога няма да се съгласи да напусне Монкьор, освен ако научеше цялата истина.

— Жан-Пол се нуждае от Шон, а както разбрах, и Аурелия не може да живее без сладката си компаньонка. Не бягай отново, Диъдри. Зная, че това е твоят начин да намираш изход от всяко положение, но няма да позволя да нараниш семейството ми само, защото не искаш да приемеш това, което съществува между нас.

— Никога няма да има нещо между нас двамата. Никога! — младата жена се обви още по-плътно в шала си. Не искаше да признае това, което изпитваше в сърцето си. — Онази нощ никога повече няма да се повтори! Никога!

Ръцете му нежно я докоснаха и тя отново почувства предателските тръпки.

— Можеш ли да ме погледнеш в очите и да кажеш, че аз не означавам нищо за теб, Диъдри? Можеш ли?

— Моля те, Андре, не ме измъчвай повече. Имай милост към мен… — едва успя да промълви тя.

Той видя как лицето й, обляно от лунната светлина, се извърна към неговото и не можа да устои на изкушението да я вземе в прегръдките си, както не можеше да пропусне някоя печелеща карта в покера.

— Диъдри — прошепна той и я притисна силно към себе си. Устните му докоснаха благоуханната й коса. — Диъдри, любов моя. Ако можеше само да узнаеш каква мъка беше за мен да мисля, че си там, в онзи дом, да си представям как други мъже притежават красивото ти тяло, а сега те виждам омъжена, очакваща дете от друг мъж…

Устните им се срещнаха. Тя почувства как ръцете му се заровиха в косата й и бе обхваната от непреодолима страст.

— Андре — прошепна тя, — не трябва…

Той я погледна в очите и въздъхна:

— Още една целувка, кълна ти се, няма да поискам нищо повече, макар че толкова те желая — той нежно докосна устните й и ги погали леко с език. Сладостни тръпки я обзеха. — Кажи, че ме желаеш, Диъдри, толкова силно, колкото и аз. Кажи ми, че не си забравила онази нощ.

Тя се опита да се съпротивлява, но накрая се предаде и прошепна:

— Да, да.

— Тогава бих искал да останеш тази нощ с мен. А сега бъди откровена и ми кажи: имаше ли друг мъж, докато беше при мадам Джулия, с когото да си се чувствала така, както онази нощ с мен?

Диъдри поклати глава. Искаше да изкрещи, че той жестоко се лъже и че тя никога не е била едно от момичетата на мадам Джулия, но знаеше, че не може да го убеди.

— Не преди да се появи Шон.

Андре изведнъж отпусна ръцете си от нея.

— Искаш да ми припомниш, че сега принадлежиш на друг мъж, нали? — в гласа му се прокрадна друга нотка. — Значи Шон те е открил при Джулия?

— Не! Той не разбра какво се вършеше там. С Шон се запознахме при съвсем други обстоятелства. Ние… ние се влюбихме от пръв поглед — лъжата като че ли заседна на гърлото й.

— Какво би направил той, ако беше узнал истината? — гласът му беше хладен, като на непознат.

Диъдри почувства как в нея се надига гняв.

— Моят съпруг е добър човек. Сигурна съм, че ще ми повярва, ако му кажа истината — че всъщност никога не съм работила за мадам Джулия, че всичко беше случайно.

Андре се усмихна студено.

— Може би трябва да поканя Шон на покер. Той ми изглежда достатъчно наивен, за да повярва на всеки блъф.

Диъдри изпита желание да го удари.

— Съпругът ми има много по-важна работа, отколкото да си губи времето с картите.

Впиха поглед един в друг. И двамата се чувстваха нещастни, но не можеха да направят нищо.

— Е, аз държа козовете, Диъдри, а сега ме изслушай. Виждам, че си успяла да спечелиш цялото ми семейство и в това няма нищо лошо, освен ако не ги наскърбиш. Затова запомни, ако Жан-Пол се увлече по теб и това причини страдания на Аурелия, ще трябва да се разправяш с мен.

Диъдри гневно избухна:

— Как можа да кажеш тези ужасни думи! Те винаги са били толкова добри към мен и аз ги обичам, като че ли винаги са били моето семейство.

— Чудесно! Ще успокоя Габриел. Тя се страхуваше, че ще се опиташ да спечелиш благоволението на брат ми и неговата съпруга, но аз и напомних, че сега Монкьор въобще не е печелившо имение, а дори и да беше…

Този път Диъдри не можа да се сдържи. Силната плесница прозвуча оглушително в нощната тишина.

— Как посмя да си помислиш, че се стремя към парите на Деверо! Как можа!

Андре се хвана за бузата.

— Виждам, че не си загубила темперамента си. Лилиан ми спомена, че именно заради него си била истинска атракция за клиентите.

— Това е лъжа! — гневът на младата жена бе насочен не толкова към Лилиан, а към него, загдето бе повярвал на лъжите й. — Моля те, върви си. Повече не желая да говоря с теб.

— Значи ти ми заповядваш в собственото ми имение — Андре насмешливо повдигна вежди. — Изглеждаш като истинска господарка. Забелязвам, че дори говориш с южняшки акцент. А тази вечер бе облякла една от роклите на снаха ми, нали?

— Аурелия е много добра и внимателна с мен. Ако намекваш, че се опитвам да заема мястото й, грешиш. Никога няма да заема мястото й, нито до съпруга й, нито ще стана господарка на плантацията — дори и да го желаех, а аз не го желая.

Андре отново повдигна вежди.

— Дано е така. Само не забравяй, че този път държа всички карти в ръцете си и ако се опиташ да ме измамиш, ще те накажа жестоко.

— Ще го запомня — отвърна студено Диъдри. — А сега, моля те, върви си. Не искам да ни видят заедно.

— Ще можеш ли да намериш сама пътя в тъмнината?

Тя се усмихна тъжно.

— Познавам всяка педя от моята… тази планина.

Тя изчака, докато той изчезна от погледа й в ясната прохладна нощ. Вятърът, долитащ от планината, сякаш го издуха безмилостно. Наплиска пламналото си лице с вода от извора и изтри следите от целувките на Андре. После отпи жадно от студената вода. Внезапно помисли колко усамотено и спокойно е мястото. Изправи се, забравила за Андре, обзета от възбуждащата мисъл за ползата, която можеше да извлече, ако в нейното уиски се влее несравнимата по вкус и чистота планинска вода.

— Така ще се зарадва Жан-Пол!

Но се сети, че нейният ентусиазъм да спаси Монкьор от дълговете ще се изтълкува от Андре като пореден опит да завладее плантацията.

— По дяволите! Да Върви по дяволите! — изкрещя тя. — И проклетата Лилиан, тази малка змия! Ще напиша писмо на мадам Джулия и ще й кажа какво ми е причинила тази змия!

Преди да си легне, Диъдри отвори прозореца и видя Андре на верандата. Цигарата му просветваше в мрака като светулка.

— Добре. Той също не може да заспи — каза си тя със задоволство.

Тя легна в леглото до Шон и отмести тежката му ръка, за да може да диша. Дълго чака зората.

 

 

Диъдри не можеше да повярва на ушите си, когато занесе подноса със закуската при Аурелия на горния етаж и тя й каза, че Андре е заминал посред нощ.

— Толкова съм му ядосана! Да си тръгне, без да каже поне дума или да беше поне малко любезен и да попита Жан-Пол, дали не се нуждае от помощ за следващия месец — Аурелия отпи от кафето. — Бедният Жан-Пол, изглежда доста изтощен. С тези политически страсти, които се надигат в цялата страна, едва ли има някой, който да не говори за смърт и опустошение — тя прегърна коленете си и се усмихна мило. — Но стига за това. Как ти се стори Андре? Не е ли най-опасният и най-чаровният мъж, когото си срещала в живота си? Забелязах как те гледаше. Кълна ти се, ако Шон беше там, би трябвало да побеснее от ревност — Аурелия притвори очи, защото не искаше Диъдри да долови сериозността, която се скриваше зад шегите й.

Младата жена смутено се изкашля. Надяваше се господарката да не е чула как Андре я уговаряше да се срещнат.

— Той е… много красив. Не можах да говоря много с него, но ми се видя изцяло… посветен на семейството ви — следващите думи Диъдри подбра внимателно, защото знаеше какво очаква да чуе от нея другата жена. — Особено на вас. Когато започнахме разговора, той ми каза, че одобрява изискването на Жан-Пол да се старая да правя за теб всичко, което е по силите ми.

Аурелия трепна, когато разбра, че нейният зет е споменал името й с топлота.

— И непременно ще го направиш, скъпа! — Аурелия притисна Диъдри към себе си. — А сега, какви са плановете ти за този прекрасен ден? Пруди спомена, че повече няма да те натоварва с кухненска работа, тъй като бременността ти напредва — тя се засмя. — Знаеш, разбира се, че никога няма да се осмеля да оспорвам преценките на Пруди. И така, с какво искаш да се занимаваш през тези месеци, докато очакваш детето?

Диъдри възбудено отвърна:

— Възнамерявам да се заема с производството на уиски. Вашият съпруг ме подкрепя напълно и аз съм убедена, че ще остане доволен.

— Ах, Дийди, ти си толкова предприемчива, за разлика от всички останали жени от Юга, надменни и бездействащи. Нима можеш да си представиш Джармън, която беше тук снощи, да се захване с подобна идея!

И двете се засмяха. Накрая Диъдри замислено добави:

— Щом се заловя с производството и продажбата на уиски, репутацията ми доста ще пострада. Но все пак аз не съм като вас и Габриел аристократка от Юга, родена и отраснала тук.

— И като сестрите Джармън — шеговито добави Аурелия и повдигна носа си с пръст, иронизирайки двете дами, които гледаха отвисоко на всичко и на всички.

— И сестрите Джармън — съгласи се Диъдри с намръщено лице, което накара господарката да се засмее още по-силно. — Сега ще се опитам да поговоря с Жан-Пол, преди да е отишъл на езда. Трябва да решим откъде ще взимаме ечемика и кленовата захар, необходима за уискито. Вероятно ще се наложи да използваме и ръж — така се подобрява вкусът на уискито, приготвяно от пшеница и ечемик.

— О, ти си толкова умна и аз ти се възхищавам!

* * *

Жан-Пол беше много въодушевен от идеята на Диъдри казаните за варенето на уиски да бъдат горе в планината. Той я поздрави за хрумването й да се използва планинската вода направо от потока.

— Руфъс ще бъде на твое разположение заедно с още работници, ако имаш нужда. Има един майстор на казани в Холи Геп, който може да изработи необходимите съдове за отлежаване. Той е много добър и в изработването на други съоръжения, които могат да ти потрябват при дестилирането. Само ми кажи от какво се нуждаеш. Този майстор все още ми дължи пари за една кобила, която купи от мен.

Диъдри поиска да му благодари, но той махна с ръка.

— Аз съм този, който трябва да ти благодари. Най-доброто качество, според мен, в човека е предаността. Напоследък навсякъде се говори, че трябва да останем верни на Юга, и аз съм напълно съгласен с това. Но мисля, че някои от нас трябва доста да си помислят, защото лоялността към Америка може да струва доста скъпо на Юга — той тъжно поклати глава. — Не ми харесва как се развиват събитията. Но Аурелия все ме упреква, че съм песимист, че винаги виждам само отрицателната страна на събитията. Хареса ли ти празненството снощи?

— Да, хареса ми, благодаря ви. Съжалявам, че брат ви е заминал неочаквано — Диъдри почувства, че трябва да каже нещо за Андре.

Жан-Пол сякаш се смути за миг, а после се засмя:

— О, брат ми е голям скитник, винаги си е бил такъв. Никак не прилича на мен, както сигурно вече съпругата ми ти е споменала. Андре обича картите и красивите жени. Но съм уверен, че ако се наложи, непременно ще се върне. Той е по-фанатичен привърженик за каузата на Юга дори и от мен. А като заговорихме за това, искам да ти кажа, че всички са харесали песните ти. Дори някои подхвърлиха идеята, че се нуждаем от маршова песен за Юга, нещо като „Диксиленд“.

— И аз мисля така — отвърна искрено тя. После се извини и отиде да намери Руфъс.

Ако щеше да се захваща с варенето на уиски в планината, трябваше да побърза, докато все още можеше да се изкачва дотам.

 

 

Шон бе недоволен от новото занимание на съпругата си и не скри това от нея.

— Не само че е неприлично моята съпруга да вари уиски, но и всички наоколо говорят само за това.

— Шон, ти се занимаваш с конете по цял ден и едва ли ще имаш време за мен. Това поне ще ми запълва дните сега, когато не работя в кухнята.

Едва се сдържа да не го упрекне за прекаленото му усърдие пред Габриел и прекалените грижи за любимия й кон. Точно сега не искаше да се кара с мъжа си. Откакто разбра, че тя ще се занимава с варенето на уиски, той непрекъснато беше намусен.

— Чух хората да говорят, че Монкьор започва бизнес с уиски, дори са го нарекли „Уискито на жената от планината“, и макар че досега не съм ти го казвал, тая работа никак не ми харесва. Веднъж, когато се отбих в магазина на Доналд Бул в Шелбайвил, всички ми се присмяха и се почувствах като пълен глупак, чиято жена се е заловила да вари уиски.

Диъдри също бе дочула за злословията на някои жени по неин адрес.

— Съжалявам, Шон. По този начин ние можем да помогнем на Жан-Пол и не трябва да обръщаме внимание на лицемерите наоколо.

— Някой каза, че Лем Джо Бартоу е вбесен от това, че се месиш в неговата търговия. На ръст е дребен, но злобата му е много голяма. Той е опасен мъж, Диъдри, и аз не искам дори да си помисля какво би могъл да ти причини. Лем Джо е много потаен и подъл. Говори се, че преди време е убил един-двама конкуренти.

— Убил е много хора — гневно извика Диъдри — с долнопробното си уиски. Един Бог знае какво слага в него! Не се страхувам от мистър Бартоу и ако ти си мъж на място, също не би се страхувал.

Веднага съжали за думите си. Шон не понасяше да му противоречи. Тя бе разбрала, че е неуверен в себе си, и не искаше да го наранява. Всичко, от което се нуждаеше, беше само да получи подкрепата на съпруга си, независимо какво говореха хората за нея. А освен това се опасяваше, че и той, като всички останали, ще бъде на мнение, че тази работа не е подходяща за една съпруга и бъдеща майка.

Варенето на уиски не е нещо, от което трябваше да се срамува, напомни си Диъдри. Нейното семейство бе известно в Ирландия с малцовото си уиски. Малко бяха тези, които правеха такова качествено питие. Семейството на майка й се отнасяше с пренебрежение към нея, защото се бе омъжила за човек от по-ниско потекло. Но Диъдри знаеше, че семейството им успяваше да преживява благодарение уискито на баща й и през най-гладните години.

Местният свещеник бе заклеймил яростно варенето на уиски, дори бе нарекъл казана „изобретение на дявола“. Но Диъдри и баща й знаеха, че само така ще се спасят от глада, отнел живота на около два милиона ирландци. Но почти всички пари Райли О’Ший пропиляваше на покер.

Тя никога нямаше да забрави вечерта, когато баща й се завърна след едноседмично отсъствие. Бе я оставил да се занимава с варенето на уиски и с грижите за болната си майка и другите деца, докато той бе отишъл в града да продаде готовото уиски, за да събере пари за заминаването в Америка.

Майка й беше доста зле, а и другите две деца не бяха съвсем здрави. Диъдри бе най-силната от тях, макар че едва не изпадна в истерия, когато баща й обърна празните си джобове.

През онази нощ мъжете, които баща й бе обвинил в измама на карти, запалиха казаните на О’Ший. Докато Диъдри и баща й се опитваха да угасят огъня, малката им къщичка бе обхваната от пламъците. Майка й и другите две деца загинаха в пожара.

Диъдри и баща й заминаха за Ню Орлеан, за да започнат нов живот. Билетите купиха с парите от продажбата на остатъците от варелите с уиски, заровени в полето.

 

 

Щом уточни с Жан-Пол всичко по-важно и инструктира помощника си Руфъс, Диъдри се залови да вари уиски.

Двамата варяха пшеницата в огромен казан, смляна малко по-едро от брашното на Пруди в кухнята. Около казана ставаше доста горещо дори и в хладните есенни дни и когато кипенето започваше, Диъдри оставяше дежурството на Руфъс. След охлаждането тя добавяше ръж за подобряване на вкуса и за увеличаване на скорбялата в кашата. После насипваше ечемичения малц и сместа се прехвърляше във ферментатора, конструиран за нея от Карл Тутен. Слагаше дрожди и предварително филтруван дестилат. Сега вече можеше да започва основната ферментация.

Диъдри се зарадва, когато Жан-Пол успя да достави кленова захар с отлично качество. Захарта беше складирана недалеч от казаните. Тя възнамеряваше да я подсуши и да я използва за подобряване вкуса на уискито при окончателната дестилация. В Ирландия използваха друг вид захар, но според нея тази щеше да подобри вкуса на уискито.

Точно преди да дестилира ферментиралата каша в казана, също изработен за нея от Карл, тя нареди на Руфъс да се подготви за най-важната операция. После слезе до къщата уморена, но щастлива.

Животът в Монкьор продължаваше с обичайния си ход, само Жан-Пол изглеждаше необикновено радостен от успехите в спиртоварството.

— Дийди, не зная как успяваш да се справяш с тази доста трудна дейност — каза й той един ден, когато проверяваха книгата със сметките. — Ти наистина ни удивляваш — толкова млада, а вече толкова опитна в производството на уиски.

Тя беше още по-радостна, защото осъзнаваше, че допринася за забогатяването на плантацията. Двамата с Шон получиха привилегии, на които никога не се бе надявала. Бяха смятани за членове на семейството и живееха в охолство, макар че между тях двамата далеч не всичко беше наред.

Диъдри често си мислеше, че Шон я подозираше повече, отколкото показваше. Той никога не споменаваше името на Андре, но тя бе забелязала, че винаги настръхваше дори само при споменаването на името му.

Диъдри и Руфъс се трудеха неуморно в спиртоварната. Надяваха се да продават пшениченото уиски през пролетта. Нощ след нощ те следяха врящите казани и поддържаха необходимата температура. Често разговаряха за мечтата си Монкьор да се превърне в център на спиртоварното производство, от значение за целия щат, а защо не и за всички щати. Тогава Тенеси ще заблести на картата. Ако само можеха да открият някаква съвършена рецепта, с която тяхното „Уиски от планината“ да изпревари по вкус всички останали.

Младата жена се изморяваше толкова много, че понякога си лягаше с дрехите, дори и с ботушите — понякога съвсем изцапани от катеренето по планината.

Шон често прекарваше нощите в конюшнята. В една такава нощ Диъдри се събуди от кошмарен сън, в който бе видяла Монкьор в пламъци. Но това не беше кошмар, а реалност. Но не гореше къщата сред плантацията, а спиртоварната на планината. Тя се завтече задъхана нагоре, но се препъна на стръмнината. Руфъс я улови. Започна диво да крещи, когато видя плодовете на техния непосилен труд, обвити в гъст дим.

— Ох, Руфъс, всичко изгоря! Нашата спиртоварна изгоря! Сигурно сме оставили въглищата много близко…

— Миз Дийди, ний нищо не сме направили, някой друг го е сторил. Пъхнали са запалена главня, сигур тъй е било. Инак нищо не е станало. Аз сам проверих огньовете, преди да отида да си легна при Пруди — той също изкрещя, стисна я за рамото и се разтрепери. — Виж туй! Цялата планина пламна кат втория кръг на ада!

Диъдри си спомни как семейството й беше загинало в пламъци в Ирландия и сълзи обляха страните й. Само че този път не можеше да упрекне баща си. Събра сили и се отскубна от ръцете на Руфъс.

— Може би още не е късно, Руфъс, може би още не е късно.

Двамата заедно се втурнаха към пожара. С помощта на останалите негри те се опитваха да спасят казаните и оборудването, но кленовата захар вече беше унищожена от огъня.

— О, Руфъс, погледни! Огънят стигна до въглищата! — Диъдри се отпусна на земята и заплака.

Двамата с Руфъс останаха там до зори, докато загаснаха и последните пламъци. Шон не можа да я убеди да се прибере. Накрая се върна без нея.

— Това е бил онзи проклетник Лем Джо — каза негърът, докато изтриваше саждите от лицето й. — Пруди каза, че го е видяла да се отдалечава бързо на коня си, когато е започнало да дими.

— Е, все пак не успя да унищожи най-важното — упорито отвърна Диъдри, като разместваше въглените. — Руфъс, погледни!

Негърът се приближи.

— Всичко се рони, миз Макфий.

— Да, но какво би станало, ако ги смелим още по-фино. Сигурна съм, че Карл ще ни услужи с мелачката за костено брашно. И след това да ги пресоваме така, че уискито да може да се процеди през тях. Помисли си какъв вкус ще има — тя взе шепа от въглените и ги помириса. — Само ги помириши, Руфъс, ще стане, сигурна съм в това.

— Всички варели са овъглени от пламъка — отвърна той с широка усмивка. — Всъщност моят дядо правеше уискито си точно така — обгаряше бурето отвътре. Извличаше целия вкус на зърното. Миз Макфий, вярвам, че си попаднала на нещо.

— Знам, че е така — отвърна ликуващо Диъдри и затанцува с чернокожия мъж в изблик на радост.

Тя знаеше, че ако Шон я види отнякъде как танцува с един стар негър, ще побеснее, но не я беше грижа за това. Мислеше само, че ще успее. Един ден Монкьор ще бъде известен с най-голямата и най-хубава фабрика за уиски в целия Юг и това щеше да бъде нейно дело.

А какво би казал надменният Андре Деверо за това?

Бележки

[1] Този вик „Хууу“ на английски звучи точно като въпроса „Кой“ — Б.пр.