Нел Макфадър
Огнени сълзи (6)

Глава пета

Лятото на 1988 година

— Фейбъл, за Бога, какво става…? Цялата си вир-вода. Къде беше? Търсихме те навсякъде. Онази ужасна жена искаше да ни снима. Баща ти накрая успя да я отпрати, но не преди да й разкаже за всички скандали в нашето семейство, за които успя да си спомни. Казвам ти, ако не си полудяла… цялата ти коса е пълна с дъбови листа…

Мърморенето на майка ми беше безкрайно. Можех само да се радвам, че тя не спираше да говори и беше твърде развълнувана от вида ми, когато влязох в преддверието на голямата къща в Монкьор, за да забележи колко бях разстроена след преживяването ми в планината на Диъдри.

— Ще отида да се измия, преди да сляза за вечеря.

Огледах просторното преддверие, като че ли го виждах за пръв път, при това с чужди очи. Дали Диъдри се е почувствала уплашена от изящното стълбище, докарано чак от Луизиана? Дали е съзерцавала свещника със стотиците свещи, окачен над камината? Затворих очи, за да си представя какво може да е почувствала моята прапрабаба, когато е пристигнала тук за пръв път.

Аз съм си у дома.

— Какво? Фейбъл, колко пъти съм те молила да не обикаляш наоколо и да не си мърмориш под носа, като че ли никого не чуваш. Тази година се държиш доста странно, като че ли само с теб се случват нещастия — в бледата ръка на майка ми, осеяна със синкави вени, се появи белоснежна кърпичка, с която тя деликатно докосна очите си. — Ти се държиш по този начин, откакто… откакто…

— Майко, продължавай и го изречи на глас. Доктор Велкоф каза при последния ми сеанс, че ние всички трябва да се примирим със смъртта й. Селест е мъртва, и аз вече не съм същата, каквато бях. Нито ти, нито татко. Но сега поне зная, че има нещо, което не е както трябва в чувствата, които изпитвам към сестра си, която вече няма да видим, докато ти и татко…

Силният плътен глас на баща ми внезапно прекрати подсмърчането на майка ми и аз спрях по средата на изречението.

— Хайде, Фейбъл, доизкажи се. Какво за „ти и татко“? — баща ми можеше да бъде ужасен, когато наоколо нямаше външни хора, на които да се опитва да направи впечатление или да ги очарова. — Нима си решила да започнеш да практикуваш психоанализа без разрешително и без медицинско образование?

Усетих как сълзите отново напират в гърлото ми. Сълзите, които се опитвах да сподавям в присъствието на Хадли Мортън Деверо още от първия път, когато открих, че му харесва да властва над хората и да ги разплаква. С баща ми винаги сме били врагове и от дълго време водим жестока битка за душата на майка ми.

— Току-що се опитвах да кажа на мама мнението на доктор Велкоф, че ние всички се отричаме от една значителна част от скръбта, след като Селест бе убита.

Погледнах го предизвикателно. Зеленикавите ми бадемовидни очи се приковаха върху лицето му. С изключение на цвета на косата ми зеленикавите ми очи са единствената прилика между мен и баща ми. Може би ще прозвучи пристрастно, но никога не съм се чувствала привлечена от руси мъже, може би защото русокосата красота на баща ми винаги някак си ме е отблъсквала. Винаги съм усещала, че под външността му на благовъзпитан джентълмен от Юга се крие опасна ледена кора, готова всеки момент да се пропука.

Двете със Селест поотделно бяхме достигнали до тази ледена кора и открихме способността му да прикрива чувствата си. Според представата на татко ролята на децата е да се родят и да отраснат за прослава на родителите си. В края на краищата и аз, и сестра ми се бяхме провалили окончателно в изпълнението на тази грандиозна задача — поне според мнението на баща ни — и той ни изскубна от сърцето си.

Вече бе твърде късно да се опитвам да се измъкна от престрелката, в която ме бе въвлякъл баща ми, затова реших само да се окопая в кръгова отбрана.

— Ти веднага се втурна в политиката и остави всички грижи на бедната мама — и аз рязко посочих с ръка към мама, а тя се сви, уплашена да не я ударя. Искаше ми се да закрещя, но вместо това само продължих ожесточено: — Погледни я! Станала е кожа и кости, живее само с валиум и водка. За Бога, татко, ти я убиваш!

Както би постъпил и с мен, ако не притежавах твоята сила.

Той сякаш отгатна неизреченото обвинение. Пълните му устни се свиха презрително:

— Майка ти е силна жена, от добро семейство, богато с каменовъглените си мини. Половината от семейството й беше измряло, преди още тя да навърши пълнолетие. Нейните родители, а с тях и самата тя, не бяха от хората, които търсят спасение само в хленчене и вайкане. Нито пък ти, или аз. Сега, ако смяташ, че е възможно да си възвърнеш представителния си външен вид за около половин час, ще те поканя да се присъединиш към нас за коктейлите. Ще се отбие съдията Периш с неговия син, млад и обещаващ адвокат. Сигурен съм, че Ламонт е много по-свестен от онези безполезни младежи, които си припадат по кънтри музиката и които ти, изглежда, цениш повече от нашето внимание.

Нашето внимание. Ноктите ми се забиха в дланите ми. Моите родители никога не се примиряваха с това, което съм, нито с това, което харесвах напук на тяхното мнение. Но все още не можех да напусна дома си, защото бях сигурна, че това ще съсипе майка ми, която въпреки неспособността си да търпи сама себе си, беше безкрайно благодарна, ако около нея в къщата има още някой, освен баща ми.

— Ламонт? „Много по-свестен“, така ли? Дрън-дрън! Шест седмици, преди младият глупак да се заеме с бара, баща му плаща да го обучават — а той и там не можа да се справи!

Баща ми заплашително присви очи. Той изпитваше някакво извратено удоволствие от дребните ни свади, но не понасяше навика ми да наранявам снобизма му. Боеше се, когато успявах да разчупя предпазната му броня.

Може би защото се увличам по кънтри музиката, но вече се отнасях отвисоко към мненията на татко за всичко, в това число и за музиката. Но не, не се занимавах с този вид музика само, за да ядосвам баща ми. Привличаха ме простотата и откровеността на кънтри музиката. Простотата й допадаше на душата ми, а ритъмът подхождаше на гласа ми — едновременно и печален, и способен да залее всичко наоколо.

Татко реши да остави без последствия забележката относно бедния Ламонт.

— Сигурен съм, че искаш да се пооправиш преди вечеря — подхвърли ми той хладно и прекрати разговора.

Нямаше как да му възразя. Нуждаех се от гореща, продължителна баня — навярно по същата причина, поради която майка ми посягаше към валиума.

След банята застанах на балкона пред спалнята на горния етаж, загледана в мокрите от дъжда поляни около къщата. Както винаги, очите ми потърсиха тъмните очертания на планината на Диъдри, където, като че ли усещах тези странни връзки с другия живот. После затворих очи и се опитах да възстановя яркия спомен за пътуването в миналото на Диъдри. Това изглеждаше толкова реално! Но как съм могла да преживея такъв продължителен период от живота на моята прапрабаба, когато е изтекло толкова малко време? И нещо още по-важно — защо се връщах в миналото?

Щом отворих очи, почти очаквах да видя призрака на жена с дълга рокля, развявана от вятъра, с червена коса, в която блестят лъчите на залязващото слънце. Но този път не видях нищо. Само вятърът шумеше в клоните на големия дъб, скрил толкова тайни от миналото.

За пръв път видях призрака на жената от планината с дълга разпусната коса един месец след смъртта на Селест. Тогава започнах да посещавам доктор Велкоф, изтъкнат психоаналитик в Нашвил, защото мислех, че полудявам. Той ме убеди в обратното.

— Емоционалната травма не е нещо непознато за всички нас, Фейбъл. Ти си изгубила сестра си при ужасна злополука, когато вашите отношения са били дотолкова влошени, че въобще не сте разговаряли помежду си. Естествено, че ще се чувстваш виновна. В същото време в теб все още съществува негодуванието от това, което тя ти е причинила. Невинаги смъртта променя чувствата ни към някого. Трябва да прибавим към вашите трудни отношения със Селест и проблемите между теб и баща ти, както и болката от смъртта й. Независимо от това, дали си я обичала, или мразила, ти тепърва ще трябва да свикнеш с мисълта, че нея вече я няма.

— Но тогава защо имам халюцинации? Щом погледна към планината, изпитвам чувството, че се потапям в друг свят. И защо виждам нея, моята отдавна починала прапрабаба?

Доктор Велкоф избърса очилата си. Често си мислех, че се, опитва да подражава на Фройд.

— Както ти казах, ти си виждала в сестра си образа на отдавна починалата си прапрабаба и си избрала по-лесния начин да разбереш чувствата си към Селест чрез връщане в миналото.

— Връщане в миналото? — засмях се аз. — Ей, никога не съм мислила, че точно вие ще ми кажете това.

— Връщане в миналото само в мислите, разбира се — поясни той. Но аз знаех, че бе впечатлен от разказа за моите видения след смъртта на сестра ми. Виденията, които побързах да запиша веднага, след като се бях събудила, както ме беше посъветвал психоаналитикът, се отнасяха до едно събитие в страната, което по-късно ние нарекохме „ирландския картофен глад“. Виденията ми включваха образи от едно пътуване до Америка. Сънувах, че съм на борда на претъпкан с емигранти кораб и се измъчвам от морска болест. Когато се събудих, бях съвсем отпаднала и цяла седмица бях зле.

И сега отново бях в миналото — бях се превъплътила в образа на Диъдри, когато тя за пръв път е пристигнала в Монкьор, бременна, току-що омъжена, разтревожена какво ще се случи, когато отново се срещне с Андре Деверо.

Аз се усмихвах, докато си слагах обиците. Поставих си няколко капки парфюм зад ушите, преди да сляза на долния етаж, за да се срещна с Ламонт Периш, с баща му и с моето семейство за коктейлите преди вечеря. Както и да е, чувствах се като в старомодна „сапунена опера“. Какво щеше да направи Диъдри, когато отново се срещнеше с Андре Деверо? Какво щеше да си помисли той, като я види в собствената си плантация, омъжена за друг мъж? Какво щеше да стане? Какво всъщност изпитваше Андре към Аурелия, която очевидно имаше по-силни чувства към него, отколкото би трябвало? Какво ще си помисли Диъдри за всичко това? Щеше ли да си задава тези въпроси, докато се грижеше за господарката на Монкьор?

Ако му разказвах измислени истории доктор Велкоф би казал: „Ти си се настроила на вълната на миналия век“. Междувременно облякох тесни летни панталони и се върнах от миналото в настоящето. Ламонт се залепи за мен веднага, щом влязох в салона. Неговите приказки за новото му БМВ, за бунгалото му близо до Брентуд Кънтри Клуб и последните антични придобивки, изпратени от източноевропейския му партньор, окончателно ме върнаха в настоящето.

Слушах бърборенето му с ангелско търпение, с мили усмивки, които му отправях от време на време. Чудех се как Диъдри би се държала на мое място. Бях започнала да се отегчавам. Оживих се едва когато той си позволи иронични забележки за моето пеене. Но в този момент улових втренчения поглед на баща си и премълчах. Точно тази вечер не бе подходяща да защитавам кънтри музиката, нито пък ме интересуваше мнението на Ламонт Периш.

Гледах късчетата спанак между белите му зъби и го попитах мило:

— Нали спаначеното пюре на Азалия е великолепно?

Бях възнаградена с още една зелена усмивка.

В миналите дни след вечеря Селест с ангелски вид би ни посвирила на арфа.

— Няма ли да помолиш дъщеря си да ни посвири и попее, Хадли? Жена ми каза, че „Ти си самотна“ била миналата седмица в класациите на Билборд.

Баща ми ме погледна с явна ненавист. Знаех, че той си мисли за Селест, за нейната арфа, за вечерите с музиката на Моцарт, с една красива дъщеря, която винаги бе на негова страна, която винаги го наричаше „мили татко“, от което ми се повдигаше.

— Благодаря ви, съдия Периш, но аз трябва да ставам рано сутринта и не бих искала да напрягам гласните си струни.

Дадох му една целувка само, защото бе помолил да пея. Може би Ламонт Периш не беше негов истински син. След това целунах и Ламонт. Не беше лошо човек да има добър и не много скъп адвокат. Може би щеше да ми потрябва, когато ще ми се наложи да се „разведа“ с баща си.

 

 

Да си израснал в старо и богато южняшко семейство имаше както добри, така и лоши страни. Името Деверо се споменаваше с уважение във вестниците. Моят баща беше прекарал голяма част от живота си в опити да накара хората да забравят, че нашето състояние е било натрупано от незаконна търговия с уиски през Гражданската война. Аз обаче винаги съм се чувствала горда от това. Представяте ли си колко смелост е била необходима на моята прапрабаба Диъдри, за да продава своето уиски в страна, разкъсвана от гражданска война! И като прибавите към всичко това факта, че жените по нейното време е трябвало да бъдат само изтънчени дами, ще получите представа каква забележителна жена е била тя.

Независимо че живеем между Нашвил и Франклин, в глухата провинция, ние принадлежим към отбраното общество. Никой, дори и най-надменните членове на това общество, не си позволяваха да се подиграват с богатството ни, спечелено от търговията с уиски. А освен това имаме великолепни расови коне, които печелят награди на ежегодните състезания в Шелбайвил и цял Нашвил говори с уважение за нас. Както вече споменах, аз въобще не одобрявам традицията на щата Тенеси за състезания с расови коне. Никога не ми е доставяла удоволствие мисълта, че тези красиви животни се използват само за задоволяване на човешката суета. Естествено за моя баща бе хоби да отглежда коне и да ги показва на публиката.

Това беше още един повод за търканията между мен и баща ми. След смъртта на Селест той дори наруши обещанието си и се опита да ме убеди да участвам в ездата на годишното празненство, но аз му отказах.

— Знаеш какво мисля по този въпрос, татко. Нали се разбрахме за това. Аз ще яздя Гемблър само в имението. Освен това аз не съм толкова интересна гледка, колкото беше Селест.

Моята сестра беше родена, за да й се възхищават. Беше великолепна, талантлива, известна и любимката на родителите ни, особено на баща ни. Родена артистка, тя участваше във всяко празненство. И в повечето случаи печелеше награди. Баща ми я подготвяше да стане „кралицата на красавиците“ още от осемгодишна възраст. Много пъти съм го чувала да пророкува:

— Когато пораснеш, скъпа, ти ще станеш мис Америка. Ти си най-красивото момиче в САЩ и един ден ще спечелиш короната.

Моят баща е интелигентен човек. Освен когато се стремеше на всяка цена да увеличи славата на името Деверо. Не знам защо той държеше толкова много да превърне сестра ми в една красива кукла, без друга цел в живота, освен да бъде красива и да печели конкурсите за красота. Майка ми се съгласяваше с всичко, което нейният обожаван съпруг искаше. Мълчалива, самотна и объркана, аз наблюдавах отстрани как тримата непрекъснато пътуваха от един конкурс към друг в специално закупена за целта каравана.

Те представляваха интересна и незабравима гледка. Точно по това време започнах да пиша кънтри песни за бездънното отчаяние. Моята стара китара не спираше да свири през тези уикенди, което напълно ме изключи от обсега на интересите на доста странното ми семейство. Мрачното настроение винаги ми е помагало да пея кънтри музиката, така че всичко беше наред.

Предполагам, че детството ми, преминало в сянката на сестра ми, е потискало развитието ми. Яденето се бе превърнало в единствената ми опора в един свят, който непрекъснато ме притесняваше. В същото време, докато сестра ми беше толкова слаба и елегантна, че се побираше в бански костюм шести размер, специално ушит за седемстотин долара от известен калифорнийски моделиер за поредния конкурс за красавици, аз едва се напъхвах в панталоните си четиринадесети размер. Косата ми беше руса, права и лишена от блясък, до осемнадесетгодишна възраст не само нямах представа от гримиране, но нямах и желание да се разкрасявам. Бях „другата дъщеря на семейство Деверо“.

Тогава в моя живот настъпи голяма промяна. Дотогава единствените момчета, с които общувах, бяха съучениците ми, които преписваха домашните ми и понякога се закачаха с мен по време на училищните забави.

Това беше, преди да срещна Ройс Маккол, който бе наел фермата Барксдейл, близо до Монкьор.

Като си припомням миналото, ще се опитам да бъда честна в описанието на първата ни среща с оглед на това, което се случи по-късно. Признавам, че бях мъжкарана, с наднормено тегло и като цяло — едно недодялано младо момиче, но мога да се закълна, че още от първата ни среща между нас имаше магическо привличане. Доста по-късно разбрах, че този мъж може много добре да планира впечатлението, което иска да остави у другите. Може би не бях кралица на красотата, но джинсите и старата ми риза допълваха ездаческия ми вид. Но аз и наистина бях добра ездачка. Докато яздех Гемблър, ездач и кон се сливахме в едно, и аз мисля, че вероятно съм представлявала привлекателна гледка за Ройс — галопираща, с развети коси.

Както и да е, ние се срещнахме за пръв път до малкото поточе в нашето имение, съседно на имението, което той бе наел.

— Не се случва често да видиш жена, която язди като вас. Мислех, че в околността няма жени, които яздят. Досега видях само превзети жени, с навирени носове, в панталони за езда, които едва се държат на конете.

Бях изненадана да чуя от този странен мъж точно това, което винаги съм си мислела. Много пъти щях да чувам хапливия тон на Ройс, но всичко, за което можех да мисля, беше, че най-после съм срещнала мъж, който наистина ме бе харесал. Честно казано, не мислех за нищо друго, освен за това колко бе хубаво да съм близо до най-красивия мъж, когото бях срещала. Ройс Маккол беше роден да язди кон като великолепния арабски жребец, който бе възседнал при първата ни среща. Имаше чудесен профил и пламтяща, червена коса, контрастираща със стоманеносивата му брада. Погледът на всеки, който го видеше, беше привличан от живите му зелени очи, широките рамене, дългите и стройни крака, обути в избелели дънки. Всичко в него ми харесваше, включително и небрежното облекло. Харесах го от върха на протритата му каубойска шапка до доста износените ботуши, каквито носеха ездачите на родео.

Досега не се бях замисляла върху възможността този образ да е бил предварително подготвен, старателно изпипан, за да бъда очарована още от самото начало. Защо му е било необходимо да предприема това? Аз бях само една млада жена, която никога не беше напускала Тенеси, с нищожен опит в отношенията с мъжете.

Той ми се усмихна и аз се изчервих, радостна, че бях на коня си, така че разпусната ми риза му пречеше да забележи колко бях пълна.

— Вие може би сте една от дъщерите на Деверо?

Защо не заподозрях още в онзи миг, че той не търсеше точно тази дъщеря на Деверо? Изпитах радостта на едно невинно момиче, забелязано от привлекателен млад мъж. Зарадвах се също, когато Ройс Маккол забави хода на коня си, за да яздим един до друг.

— Чувал съм колко са красиви дъщерите на Деверо, но досега не съм имал възможност да се уверя с очите си. Научих, че вашият баща много не обръща внимание на неудачниците.

Изгледах го втренчено. Леко провлеченият му говор и спокойното му държане не подхождаха на представите ми за един янки.

— Вие сте от изток, нали?

— От Ню Йорк, ако това наричате изток. Аз го наричам север. Дойдох тук веднага щом приключих с работата си там. Имах известни неприятности и бях щастлив да се махна.

— Вашият бизнес е в Ню Йорк? — опитвах се да задоволя любопитството си. Ройс беше загадка за мен още от самото начало и може би това е една от причините да се чувствам толкова зле сега. Всички момчета, които познавах, се гордееха с произхода си, освен, разбира се, моите приятели от кънтри групите. — Тогава какво правите тук?

— Искам да инвестирам в покупка на земя и оглеждам парцелите. Опитвам се да се върна обратно към природата — той се огледа наоколо, когато се приближихме до Монкьор. — Това е наистина много хубаво място. Сигурно е чудесно да си роден и израснал тук — закри очите си от слънцето и посочи с ръка към планината на Диъдри. — Видях ви една вечер там горе, когато бях излязъл да пояздя. Бяхте облечена в някаква старомодна нощница и сякаш бяхте обвита в мъгла, а косите ви се развяваха от вятъра…

По гърба ми полазиха студени тръпки, които не бяха причинени от внезапното скриване на слънцето зад планината на прапрабаба ми Диъдри. Причината бе споменаването на нощницата и от описанието на жената от планината, както и от факта, че аз нямах нощница — винаги спях гола и никога не бях изкачвала планината по тъмно.

Нашата суеверна, чернокожа готвачка казва, че винаги, когато се появява духът на Диъдри, над Монкьор надвисва нещастие.

— Хей, хей, вие, какво ви стана?

Опитах се да се усмихна. В главата ми се въртеше мисълта за небрежно подхвърлената от Ройс забележка за жената от планината. Може би Селест е излязла на среднощна разходка. Но не биваше да се заблуждавам. Моята сестра нямаше навик да се разхожда късно. Освен това тя неведнъж бе казвала, че старата планина е обитавана от призраци.

— Аз… аз май се поуморих от ездата. Азалия вероятно вече ме търси и се тревожи за мен — видях, че той се усмихна леко, когато споменах името на готвачката ни и аз си помислих, че съм изгубена. Тази усмивка ме накара окончателно да се влюбя в него. Аз също се усмихнах и допълних: — По-добре е вече да се прибирам.

Не исках да се разделяме. Зелените му очи ме гледаха внимателно, изпълнени с любопитство.

— Е, какво стана с онова прочуто южняшко гостоприемство? Не може ли да ви придружа до конюшнята и да ви помогна да разседлаете коня?

— Не, наистина не е необходимо — отметнах кичур коса от челото си. — Баща ми не обича да каня гости, когато те с майка ми отсъстват. Той е малко старомоден по тези въпроси.

Ройс хвана с ръката юздата ми точно когато щях да подкарам Гемблър.

— Няма нищо лошо в това, но ми се струва, че вече сте достатъчно голяма. Може ли да пояздим заедно утре сутринта? В края на краищата аз съм ваш съсед.

Почувствах, че от тази усмивка всичко в мен изтръпна, и аз само успях да кимна в знак на съгласие.

— Обичате ли да яздите сутрин рано? Да кажем, в седем и половина, докато е хладно?

Аз кимнах. Родителите и сестра ми щяха да отсъстват още два дни. Баща ми нямаше как да разбере, че съм нарушила една от заповедите му — да не се срещам с непознати мъже, когато те отсъстват от къщи. Освен това какво лошо имаше да пояздя с мъж, който беше наш съсед?

Усетих, че ме наблюдава, докато се отдалечавах към конюшнята. Преди да вляза вътре се обърнах и му махнах с ръка. Тед Уилкинс, който се грижеше за конете ни, се занимаваше с Блу Бой, коня на Селест. Оставих го да ми помогне да разседлая Гемблър, въпреки че обикновено вършех това сама.

— Какво се е случило, Фейбъл? — попита той, като видя зачервеното ми лице.

Аз поклатих отрицателно глава, но знаех много добре, че нещо се беше случило, което не би могло да бъде излекувано от Азалия. Имах нещастието да се влюбя от пръв поглед.

 

 

Всеки южняк ще ви каже, че сърцето на къщата е кухнята. Нашата кухня винаги беше център на оживена дейност — приготвяне на консерви, туршии или печене на вкусни ястия според сезона.

Точно тази вечер кухнята беше студена и нямаше никаква следа от прочутите готварски умения на Азалия. Намерих на печката само кана горещо кафе. Налях си една чаша и тъкмо добавях захарта и сметаната, когато чух зад гърба си гласа на Азалия. Едва не подскочих от стола.

— Много добре. Прибави към кафето и сладкиша, с който се тъпчеш, откакто родителите ти ги няма.

Едва не се задавих. След като преодолях първоначалната си изненада, аз погледнах старата негърка, която постоянно ме поучаваше.

— Азалия, така ме изплаши! Защо се криеш в тъмното? И къде е вечерята? Гладна съм, но не виждам нищо за ядене.

Тя взе чашата с кафе и я изля в мивката, а след това наля от черното кафе, без захар. Може би изглеждаше смешна с тънката розова мрежа около сивата си къса коса, но аз не се засмях. Лицето й бе строго и намръщено както винаги, когато се готвеше да ме поучава. И този път знаех каква бе причината.

— Няма да получиш дори и една постна супа — Азалия си наля чаша кафе и седна до мен. — Погледни се! Само се погледни. Всеки път, когато те заминат, ставаш рано сутрин, изяждаш всичко, к’вото ти видят очите, след което съжаляваш за т’ва, вкисваш се и не се грижиш за лицето, косата и дрехите си. Виж само как си се докарала! Изглеждаш раздърпана като петел след борба.

— Азалия, защо ми се сърдиш? — бях силно изненадана и засегната. Тя винаги ме е защитавала. Дори Селест ревнуваше заради вниманието и грижите й към мен. — Не мислех, че ще закъснея толкова, но излязох да пояздя и…

— Не ти се сърдя за т’ва, че си отишла да яздиш, нито за т’ва, че си закъсняла. Ядосана съм от доста неща, но не е заради теб — Азалия наля още две чаши кафе и извади смачкана кутия цигари, което означаваше, че предстои сериозен разговор. Взе една цигара и попита: — Знаеш ли, че те видях да се мотаеш наоколо с един мъж?

Да се мотая наоколо?

— Аз само проявих любезност към нашия съсед, Азалия. Ще ми дадеш ли една цигара? — взех цигарата, която беше запалила, и изчаках да извади една и за себе си. — Знаеш ли нещо за него?

Ако някой имаше сведения за него, това можеше да бъде само тя.

— Знам, че има нещо странно около него — тя изпусна дима от цигарата и ми намигна. Изпитах задоволство при мисълта, че баща ми не би одобрил тази сцена в кухнята. — Той няма семейство. Жената, която му чисти, ми каза, че живее сам. В къщата почти няма мебели, няма снимки и други лични вещи. Тя каза, че си е купил от Брентуд дори прибори за бръснене и други такива работи.

Спомних си какво приятно ухание се разнасяше от Ройс Маккол. Вероятно си бе купил нов одеколон.

— Е, това все пак не е престъпление, нали? Може би е решил да подпомогне местната търговия — аз се пресегнах към сладкиша на масата, но Азалия бързо го отдръпна от мен.

— Има още нещо — не бях сигурна кое е първото, но бях почти уверена, че тя ще ми го обясни. — Ние трябва да направим нещо за теб. Мислих за това и вече е време.

— Време за какво? — попитах аз, като че ли не разбирах за какво става дума.

— Да те направим по-красива от сестра ти, макар че никой не вярва, че е възможно. Непрекъснато мисля за т’ва. Вината е отчасти моя, със сички тези сладкиши, които ти правя, щото никой… — замълча, но аз знаех какво иска да каже — никой не се интересуваше от мен. — Чувствам се виновна, че те оставям да се тъпчеш всеки уикенд, когато те изчезнат. Но това трябва да престане. Ще минем на диета, и то още отсега. Дори и не поглеждай към онези сладкиши.

Всеки би искал да има приятел като Азалия. Тази вечер в кухнята тя се залови с моето отслабване и моят живот пое в съвсем друга посока.