Нел Макфадър
Огнени сълзи (13)

Глава дванадесета

Краят на 1988 година

— Скъпа, ако не занесеш този джулеп в трапезарията, той ще се вкисне и никой няма да иска да го пие. Супата от бамя също ще изстине, а аз не искам вечерята да се съсипе заради твоите „сънища наяве“.

Взех подноса от Азалия и се втренчих в сребърните чаши, които майка ми пазеше от деня на сватбата си. Беше ги извадила тази вечер за ежегодното празненство по случай дербито в Кентъки.

— Азалия — попитах уплашено, тъй като не знаех какво съм правила през времето, когато влязох в кухнята и бях в света на Диъдри, — от колко време съм тук? Искам да кажа, откакто се върнах от града?

— Скъпа, ти си тук от двадесет минути, но ми се струва, че беше на Марс, щото през цялото време стоеше неподвижно. Няколко пъти те молих да нарежеш хляба, но ти не се помръдна и като че ли сънуваше, както често ти се случва напоследък — тя се приближи до печката и отново разбърка супата. — А сега занеси таблата, щото баща ти ще се чуди к’во е станало.

Двадесет минути. Всичко, което бях преживяла в света на Диъдри, бе отнело само двадесет минути? Имах чувството, че доктор Велкоф едва ли ще остане доволен от въпросите ми по този повод.

Родителите ми бяха в трапезарията и очакваха обичайните коктейли преди вечеря. Бяха поканили друг подходящ кандидат за женитба. Това правеха, откакто Селест умря.

— Фейбъл, това е Кейт Монкрийф. Сигурно си спомняш, че се запознахме с неговото семейство по време на празненството в Шелбайвил през август.

Подадох ръка на хубавия млад мъж и се усмихнах. В края на краищата не беше виновен, че моите родители търсеха подходяща партия за непокорната си дъщеря.

— Разбира се, че си спомням. Здравей, Кейт. Мисля, че бяхме съученички с по-малката ти сестра — подадох му чаша с джулеп, взех една за себе си и занесох и на баща си, който изглеждаше доволен от държанието ми.

— Слушал съм ваши песни — започна ентусиазирано моят ухажор. — Вие наистина сте много известна.

— О, вие харесвате кънтри музика? — аз го изгледах със съмнение. Вероятно беше от хората, които едва ли бяха слушали повече от една кънтри песен.

— Е, аз не харесвам прекалено силното свирене на китара, но харесвам добрата музика, независимо от какъв стил е.

Ние си поговорихме, докато стана време за вечерята, и аз се улових, че очаквам да видя около масата Диъдри, Аурелия и останалите членове на семейство Деверо, вместо нашите гости.

След вечерята аз се извиних и оставих баща си и Кейт, увлечени в спор за политиката. Качих се в стаята и се замислих за моето ново пренасяне в миналото.

Андре Деверо владееше голяма част от мислите ми. Как бе успял да спечели Диъдри, въпреки толкова много пречки? Какво се бе случило в Монкьор след заминаването на Шон на война (знаех, че е отишъл). Взех китарата и изсвирих една от ирландските балади, които си спомнях. Усетих, че в главата ми нахлуват нови песни. Преди да заспя, ми се стори, че чух ръкопляскането и възторжените викове на Аурелия: „Изпей още, Дийди, изпей още!“ Живеех в два свята и желанието ми да опозная отдавна отминалия свят нарастваше.

* * *

Толкова странни неща ми се бяха случили, че аз не се изненадах от последвалите необикновени видения, които имах през следващите две седмици. Живеех обичайния си живот — посещавах училището в Белмонт, имах няколко обществени ангажимента, яздих Гемблър и посещавах звукозаписното студио. Подготовката за представянето ми на фестивала изискваше цялото ми внимание и аз се опитвах да дам максималното от себе си.

Първото видение ме споходи по време на пътуването ми до Хендерсънвил, за да прибера вещите на сестра ми от къщата, където бяха живели с Ройс. Тъй като никой не предяви претенции за имуществото му, трябваше нашето семейство да се заеме с тези въпроси. Тази задача се падна на мен, тъй като никой от семейството ми не желаеше да има нещо общо с това.

Изпитах особено чувство, кълна се в това, когато влязох в къщата, в която никога не съм била преди това. Имах усещането, че виждам сестра си навсякъде. Във всяка стая имаше нейни снимки и ми се струваше, че бях попаднала в някое светилище на кралица на красотата. Виждах усмихнатото й лице наоколо — в кухнята и дори в банята.

Никъде нямаше снимки на Ройс, освен сватбената им снимка. Погледнах я и казах:

— Ти, проклети куче сине, не знам какво си направил със сестра ми, но знам добре какво направи с мен.

В отговор той като че ли ми се ухили. Взех снимката и я хвърлих в кошчето за отпадъци. После си казах: „Не трябва да правиш това. От Ланей Форд разбрах, че те може би не разполагат с негови снимки.“ Извадих снимката и я сложих в един кашон, който бях донесла за вещите на Селест.

Леглото в спалнята беше от онези, които продаваха специално за меден месец в Лас Вегас, с копринени завеси и възглавнички със сърцевидна форма. Навсякъде имаше огледала. Погледнах се в едно от тях и се усмихнах тъжно, като си припомних моето легло на тревистия бряг, където за пръв път бях с Ройс. Дори не исках да мисля какво са правили двамата на това легло.

Не ми отне много време да опаковам вещите на Селест. Като че ли нямаше много нейни дрехи, а малкото, които събрах, пъхнах в една чанта. Щях да ги дам на Армията на спасението. Вещите на Ройс опаковах отделно, за да ги дам на Харисън да ги занесе в Мисията на „Юнион Стрийт“.

Отидох в банята и усетих любимия парфюм на Селест. Погледнах дали няма дезодорант, но не открих. Почувствах, че ме побиват тръпки. „По-добре да се махам оттук“ — казах си аз.

Веднъж Азалия ми бе казала, че усетила миризмата на брат си в стаята му няколко седмици след смъртта му.

— Миришеше на терпентин и на неговия любим тютюн. Никой не ми повярва, когато им разказах за това, но аз го усетих. Не бих го сбъркала — твърдеше жената.

Аз побързах да изляза.

В този момент чух, че се затваря външната врата. Замръзнах. Ако някой бе излязъл и бе затворил входната врата? Внимателно, на пръсти се спуснах по стълбите.

Нямаше никой. Огледах се наоколо. Нямаше никой. Излязох и заключих всички врати.

По средата на пътя се сетих, че си бях тръгнала без кашоните с вещите на Селест. „По дяволите — помислих си аз, — не ми се иска да се връщам там!“ Продължих да карам. Успокоих се и си казах, че сигурно съм голяма глупачка. Нищо не можеше да ми се случи в онази къща. Ако Селест обитаваше това място, то вероятно беше дух, а духовете не можеха да нараняват.

Обърнах колата и подкарах обратно към къщата.

Тогава ми се случи второто странно нещо. Вече държах ключа в ръката си и се канех да отключа вратата, когато един глас ми каза: „Не се връщай там. Не се занимавай с тези неща!“

Аз се сепнах, а ключът се изплъзна от ръката ми и падна в бодливите храсти. Търсих го около десетина минути, но не го намерих. Тогава си помислих: „Е, предполагам, че това решава въпроса. Онези кашони ще почакат.“ Качих се в колата и този път не се върнах обратно. Не съм от хората, които вярват в духове, но не съм и глупава. Мога да разбера, когато един странен глас в главата ми повелява: „Спри!“

 

 

Бях записала моята нова песен и с нетърпение очаквах дали ще се хареса. Сякаш усещах, че този ден в студиото ще се случи нещо по-особено. Когато песента ми свърши и техниците започнаха да ръкопляскат, аз вече знаех, че съм постигнала нещо изключително. Така беше и когато Патси Клайн записа „Сладки сънища“, и когато Лорета изпя „Дъщерята на въглекопача“, и когато Тами Уайнет изля сърцето си в „Стой до твоя човек“.

Изпях последната нота от „Уискито на жената от планината“ и техникът ми направи знак. Когато излязох от кабината за записи, бе настъпила оглушителна тишина, но миг след това избухнаха ръкоплясканията. Моят най-строг критик — соло китаристът на акомпаниращата група Уоли Прайвът, който участваше във фестивалите, откакто се помня, ме погледна и кимна. Това беше най-големият комплимент, който някога беше правил на певец.

Харисън се приближи и мълчаливо ме прегърна — това беше неговият израз на одобрение.

— Имам още работа в студиото, но ще вечеряме заедно. Не приемам извинения.

По време на вечерята той ми каза, че ще бъда номинирана за наградите „Грами“ в две категории — за най-добра песен и за най-добър албум. И точно там, в най-елегантния ресторант на Нашвил, аз нададох победоносен вик. Тъй като управителят и шефът на салона познаваха мен и моята музика, не обърнаха внимание на невъзпитаното ми държание и ни позволиха да довършим вечерята.

Докато чакахме кафето и десерта, ми се стори, че Харисън мисли за нещо друго, не само за наградите „Грами“. Той ме гледаше така, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Хайде, Харисън! — оставих чашата си на масата и се опитах да не обръщам внимание на шума от съседната маса, където имаха коледно празненство. — Кажи какво има! Нещо се върти в главата ти през цялото време, кажи ми какво е то.

Сега, когато Ройс Маккол си беше отишъл завинаги от моя живот, аз се вгледах в Харисън Джъд и си казах, че не съм му обръщала достатъчно внимание. Реших, че е дяволски привлекателен в необичайния за него тъмен костюм и с подходяща вратовръзка. Почувствах, че изтръпвам, но това едва ли имаше нещо общо с работата ни.

Но Харисън беше горд мъж, твърде горд, за да се възползва от факта, че бях имала нещастна любов. Знаех това и уважавах чувствата му.

— Наистина има, Фейбъл Деверо. Знаеш, че не съм любопитен. Никога не съм се бъркал в твоя личен живот, нито пък съм ти задавал въпроси, когато ти се влюби в онзи червенокос каубой, който не беше за теб.

— Въздържал си се досега и сега си решил да ми зададеш всички въпроси, така ли? — аз го хванах за ръката. — Извинявай, че те прекъснах. Продължавай. Прав си за Ройс, но това е минало. Какво има? Някакви клюки ли си чул в Мюзик Роу?

— Само добри неща. Хората в нашия бизнес те харесват, наистина те харесват. Не, не съм чул никакви клюки за теб. Просто имам наистина някакви странни усещания за песента, която изпя.

— „Уискито на жената от планината“. Наистина ли ти хареса?

— Това е най-добрата песен, която съм чувал, откакто Кристофърсън и Били Джо изпяха първите си балади — отвърна тържествено той. — Но не става дума за това. Знам, че песента ще стане голям хит и ще те направи много популярна през следващите години, но има нещо повече от това.

Аз се наведох към него и прошепнах:

— Тогава защо не ми кажеш какво е то?

Харисън остави чашата си и ме погледна с помръкнал поглед.

— Е, добре, ще ти кажа. Фейбъл, ти не си написала тази песен, освен може би името си върху нея. Аз те познавам, познавам твоя стил, твоя ритъм, начина, по който свързваш думите и музикалната тема. Този, който е написал тази песен, е дяволски добър. Ти също си дяволски добра, но не си написала „Уискито на жената от планината“ и аз съм сигурен в това, така както съм сигурен, че седя сега на тази маса, тук, срещу теб.

Сгънах салфетката си и бавно отвърнах:

— Нима се опитваш да ми кажеш, че аз съм откраднала някаква си въшлива песен и се опитвам да я пробутам за моя? Това ли намекваш?

Той ме погледна нещастно.

— Виж, аз знам, че Градът на музиката^[1] е много привлекателен за младите момчета и момичета от планината и много от тях искат да станат известни певци. Те ще направят всичко, за да се пеят песните им. Това, което искам да ти кажа е, че ако ти си се съгласила да изпееш песента на някой младеж от планината и да я представиш за своя, е голяма грешка. Не става въпрос за морал — моралът е между теб и твоята съвест — а от юридическа гледна точка — Харисън ме изгледа твърдо. — Разбираш ли, че ако ние пуснем плочи с тази песен и тя се превърне в голям хит, а аз не се съмнявам в това, истинският автор може да се появи и да ни причини големи неприятности. Нямаш представа колко големи могат да бъдат. Разбираш ли?

Аз останах мълчалива, като се питах дали да се доверя на Харисън и да му кажа истината. Той бе здравомислещ мъж и дали щеше да ми повярва, ако му кажех, че песента зазвуча изведнъж в главата ми една сутрин, когато се разхождах из планината?

Реших, че мога да му се доверя. Освен това той беше добър слушател.

— Харисън, наистина трябва да ти кажа всичко за „Уискито на жената от планината“. Може би ще ти бъде трудно да повярваш, но…

Когато свърших, Харисън Джъд ме изгледа продължително.

— Не ми се подиграваш нали? Казваш, че песента се е появила в главата ти от някаква жена, която е живяла по време на Гражданската война? Че имаш връзка с личността на тази Диъдри и знаеш всичко, което е чувствала и за което е мислила?

— Не всичко. Но нейните песни са винаги с мен. „Уискито на жената от планината“ е песен за живота й. Не знам откъде е дошла, тя просто дойде.

Харисън дълго ме гледа.

— Свързано ли е всичко това по някакъв начин със смъртта на сестра ти?

— Да, мисля, че е свързано. И доктор Велкоф смята така — погледнах го, за да видя как ще реагира, когато му споменах за психиатъра. Той не попита нищо — навярно реши, че съм започнала да посещавам психиатъра, за да мога да се справя с прекалено бързия си успех или нещо подобно.

— Ройс успя ли да те въвлече в своя бизнес? — попита внимателно Харисън.

— Не — отпих глътка от студеното кафе и почувствах, че искам веднага да си тръгна. — Хайде да ставаме, Харисън, твърде много се застояхме.

— Добре, ще си тръгнем, но все още не съм свършил с теб — остави няколко банкноти на масата. — Искам да ми разкажеш повече за миналото си.

Когато бяхме вече в колата, аз се опитах да му обясня:

— Казах ти всичко, Харисън. Не разбирам какво става с мен, моят психиатър също не разбира, но кълна ти се, че аз наистина преживявам неща, които са станали преди повече от сто години. Хайде, давай, кажи ми, че съм полудяла! Понякога и аз мисля така.

— Не вярвам, че си полудяла, но ми се струва, че имаш прекалено богато въображение. Слушай, насъбра ти се доста със сестра ти. Тя винаги е мислела, че е нещо повече от теб, а след това ти отне и приятеля. Прибави към това и отношението й към теб, когато се омъжи за човек с доста тъмно минало. След това тя умря и в теб е избухнало нещо, това е.

— Говориш като доктор Велкоф.

— Е, Бог ми е свидетел, не исках да го правя. Но аз не съм един от твоите повърхностни ухажори и мисля, че се познаваме достатъчно добре. Виж, не разбирам какво става с теб, но знам, че песента, която изпя тази вечер, ще има голям успех. И ако гарантираш, че никой не ти е помогнал, ние ще бъдем на върха.

Наведох се и го целунах по бузата. Ухаеше приятно.

— Мога да ти гарантирам. А и Диъдри не може да дойде и да ни съди, че сме откраднали песента й — именно това е гаранцията.

Харисън зави по Франклин Роуд и отмина мястото, където трябваше да завие за Монкьор.

— Какво правиш, по дяволите? Изпусна нашата пресечка.

— Знам. Отиваме у дома.

Нагласи огледалото си за обратно виждане, докато караше по „Уилсон Пайк“, мина покрай имението на Доли Партън и покрай къщите на други големи звезди. Той имаше къща от камък и кедрово дърво близо до Нолансвил. Тя се намираше на един хълм и от нея се откриваше прекрасна гледка към едно красиво езеро. Била съм в къщата му на различни партита, но никога сама.

Чувствах се малко нервна. След Ройс нямах никакви сериозни връзки и макар че Харисън ме привличаше, поисках да се откажа.

— Харисън, мисля, че е доста късно. Може би ще е по-добре…

— Фейбъл, нямам намерение да те насилвам. Просто не исках да завивам по пътя към твоята къща.

— Сега ти си този, който изглежда тайнствен. Защо да не искаш да завиеш към къщи?

— Защото — отвърна той тихо, като отново нагласи огледалото си задно виждане — някой ни следи, откакто напуснахме Пийбоди, и все още е зад нас. Не се обръщай! Не искам да разбере, че сме го забелязали.

— Защо някой ще ни следи? — прошепнах аз и почувствах как гърлото ми пресъхна.

Харисън се опита да прикрие безпокойството си.

— Може би е запален почитател. Започвам да мисля, че съм причинил сърдечна мъка на някого.

— За Бога, кой би ме последвал до дома ми? — едва се удържах да не се обърна назад.

Те спряха пред къщата на Тами Уайнет. А Доли има денонощна охрана.

— Изглежда съм заобиколена от много високопоставени личности, мистър Джъд — казах аз, като се опитвах да не издавам страха си. Знаех, че никой от почитателите ми не би ме проследил.

— Дръж се. Искам да си помисли, че ще карам направо, но ще завия и ще застана с лице към това копеле. И ще го изхвърля от пътя, ако се наложи.

Той рязко зави и гумите изсвистяха. Карахме по „Скинер Роуд“.

— Къде е той? — прошепнах аз. Никъде не се виждаше и следа от кола.

— Може би е завил надолу покрай старата изоставена къща — Харисън спря колата и пое дълбоко дъх. — Отишъл си е. Сигурно сме го уплашили. Мисля, че и двамата трябва да пийнем нещо.

— Аз май се нуждая от двойно.

Този ден ми се бе струпало доста. Имаше хубави, лоши и отвратителни неща. Но за едно нещо бях сигурна — моята прародителка не бе замесена в този инцидент. Доколкото знаех, духовете не могат да карат коли.

 

 

Може би бяхме изплашени или твърде дълго бяхме потискали чувствата си, но едно беше сигурно — когато изпихме питиетата си в просторната му всекидневна, въздухът като че ли бе натежал от въпроса „А сега какво?“.

— Правя чудесни омлети — каза той след продължително мълчание. — Твоите родители ще се тревожат ли, ако останеш за една късна закуска?

— Моите родители никога не се тревожат за мен — отговорих аз и това беше самата истина. — Освен ако действията ми не засягат живота им. Аз съм достатъчно голяма, Харисън, в случай че не си го забелязал.

— Забелязал съм го. Между другото, не съм ти го казвал, но ти изглеждаш чудесно — той протегна ръка и докосна дългата ми коса. Сякаш през ръката му премина електрически ток и аз изтръпнах.

— Благодаря. Вече не съм едно дебело момиченце — не смеех да го погледна, защото усещах, че нещата следват естествения си ход, но не знаех дали съм готова за това.

— Фейбъл, моля те, не си придавай важност. Мисля, че знаеш какво искам тази вечер, и мисля, че и ти го искаш също — той взе чашата от ръката ми и я постави на масичката до дивана, на който седяхме. — Досега съм бил търпелив, дори и когато се увлече по онзи боклук Ройс. Но мисля, че е време да си изясним отношенията. Каза, че вече си пораснала. Докажи го.

— Звучи като напътствие по случай завършване на гимназия. Прекалено дълго си бил с хора, които пишат романтични и любовни песни. Може би, ако опиташ, и ти ще можеш да напишеш някоя.

— Добре. Не те лъжа и не се преструвам — Харисън се приближи и ме взе в прегръдките си. — Това е нещо истинско, Фейбъл — той отметна косата от лицето ми и ме погледна в очите, докато пръстите му нежно галеха очертанията на устните ми. — Ти никога досега не си ме целувала истински. Мисля, че е време да го направиш.

Ако напиша песен за това, което се случи между нас след тази първа „истинска“ целувка, сигурно ще се пенсионирам като богата жена. И двамата бяхме разтърсени. Аз се откъснах от него, за да си поема дъх, и се опитах да предотвратя неизбежното.

— По-добре е да спрем дотук. Наистина стана доста късно. Много добре знаех какво щеше да се случи и исках да се случи — да посрещна изгрева на слънцето в прегръдките на този мъж.

— Дяволски си права, наистина е късно — измърмори Харисън и отново ме притегли към себе си.

След тази целувка аз бях твърде слаба, за да се съпротивлявам, когато той ме взе на ръце и ме понесе към спалнята.

— Не мога да повярвам на всичко това. Ти, силният и хладнокръвен мъж, се превръщаш в Рет Бътлър^[2].

— Има много неща, които не знаеш за мен, Фейбъл Деверо, но на сутринта ще знаеш много повече.

Това, което открих много бързо, бе, че Харисън е изключително мъжествен. Преди да успея да протестирам, той съблече дрехите ми.

— Обзалагам се, че можеш да се съблечеш и без ръце — промърморих аз, като се стараех да не го гледам, докато се събличаше, въпреки че бях любопитна да узная повече неща за него, както ми бе обещал.

— Репетирах наум тази сцена през цялата вечер — прошепна Харисън, докато лягаше до мен в леглото. — Знам къде е всяко копче и всеки цип.

Преди да свърши нощта, аз вече знаех, че всичко, което бях изпитала с Ройс, е било само една прелюдия към пробуждането на жената в мен. Пръстите на Харисън караха тялото ми да трепти и вибрира като китара. Никога не съм мислила, че тялото ми е красиво, но той ме накара да повярвам, че наистина е такова. Галеше и целуваше гърдите ми с такъв възторг и преклонение, като че ли бяха нещо свещено. И когато те се изпълниха с желание, той обсипа с ласки всяка част от тялото ми.

— Ти си замислял всичко това много отдавна! — подразних го аз, когато се отдръпна за малко от мен.

— Замислях го от първия миг, в който те видях!

Страстните му целувки този път се съпровождаха от ръцете му, които се спуснаха по кръста и бедрата ми. Почувствах, че съм част от него, и телата ни се сляха.

— Ти си точно за мен — прошепна той, — точно такава си те представях.

Ние се любихме до изгрева на слънцето, а след това се любихме отново. После Харисън направи коктейли и ми даде топъл халат, тъй като утрините в Тенеси са доста студени. Той не искаше да става от удобното легло, но аз настоях да излезем на терасата, за да видим изгрева на слънцето.

Когато се върнахме в леглото, аз го подразних:

— Не забеляза ли, че тази нощ нито веднъж не си мърдал ушите си?

— Бях твърде зает с много по-приятни движения на тялото си.

— Е, хайде, направи го един път заради мен — прошепнах и погалих с език ухото му.

Харисън Джъд ми доказа, че е добър в този спорт. Той ми доказа и някои други неща, преди да напусна прегръдките му.