Нан Райън
Под знака на звездите (47)

Глава 46

Червенокожия от Скалистите планини съвсем не беше гол. Нито пък прошарената му гарвановочерна коса беше дълга и буйна. Тъмните му очи не гледаха диво и той не бе окован във вериги.

Бенджамин Стар бе облечен в елегантни панталони, снежнобяла риза и черна жилетка от мека кожа. Добре поддържаната му коса бе вчесана и пригладена. Тъмните му очи гледаха мрачно и замислено.

Но той все пак бе окован.

Това бяха окови, които не можеше да разкъса дори и с неимоверно усилие. Окови, от които не можеше да го освободи дори и вълшебен ключ. Окови, които времето не можеше да победи.

Оковите на любовта.

Самотен, потънал в мислите си, Стар седеше във високия въртящ се стол в библиотеката си, заобиколен от книги. Столът бе с отпусната назад облегалка, встрани от махагоновото бюро. Стар се бе излегнал в него със скръстени в скута ръце и кръстосани крака.

Над Хай Сиера заваля сняг и първите леки снежинки вече докосваха стъклата на високите френски прозорци, стапяха се и се стичаха надолу като сълзи. Небето бе сиво и мрачно. Студеният есенен вятър тъжно виеше между боровете.

Дълбока тъга бе обхванала Стар.

Неговият дом бе потискащо пуст.

Пуст от онова утро, когато се събуди и видя, че единствената жена, която някога бе обичал, я няма. Домът, така уютен и весел, докато тя бе в него, сега бе мрачен и студен. И пуст. И щеше да остане завинаги мрачен и студен без тъмнокосата красавица, с която бяха споделяли трапезата, танцували в библиотеката и спали в леглото.

Стар въздъхна тежко.

И за кой ли път вече той преживя в мислите си този последен ден, тази последна нощ, стараейки се да намери обяснение, убягнало му досега. Като удавник, вкопчил се в сламка, той се надяваше, че ще намери някакво друго обяснение, освен това, което сърцето му подсказваше, че е единствената и неумолима истина.

Премисляйки, Стар не откриваше нищо в поведението й през този ден, което да загатне, че тя ще постъпи така. Беше мила и любвеобилна, когато я целуна за довиждане, отправяйки се към Вирджиния Сити. Мислено проследи действията си стъпка по стъпка. Първо бе отишъл до пощата, за да пусне телеграмата.

Стар бръкна във вътрешния джоб на жилетката, същата, с която бе облечен в оня фатален ден. Жълт лист все още беше там. Той го извади, разгъна го и отново прочете текста.

„28 септември 1895 Пони Бил п.к. 21 1 ап. 4

Сан Франциско, Калифорния.

Придружаващият телеграфен запис потвърждава нашата сделка по прехвърлянето на шоуто.

Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“

Стар замислено присви очи и сложи втория лист върху първия и зачете.

Страница 2

Договорът ще бъде сключен в офиса ми в Сан Франциско. След подписването на горе упоменатия договор и след получаване на съответната компенсация, Вие се задължавате да преотстъпите вашите права на „Стардаст Корпорейшън“, която остава единствен кредитор на шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“.

Стар се взираше с недоумение в листа. Дори Даян да го е намерила и прочела — а тя явно не бе, — тя не би могла да го разбере погрешно. Изкупувайки от Пони Бил всички дългове, той отново връщаше шоуто на стария полковник. Пони Бил бе вън от играта. Влагайки собствените си пари, той щеше да спаси закъсалото шоу.

Стар сви рамене, смачка жълтите листи на топка и ги хвърли зад гърба си. По дяволите, сделката си е сделка. Той ще изпълни задълженията си по договора и старият полковник ще си запази шоуто въпреки госпожица Даян Бюканън.

Стар отново бръкна във вътрешния джоб и извади черна кадифена кутийка. Отвори я и се вгледа в прекрасния диамантен годежен пръстен. Диамантът изглеждаше мрачен и безжизнен като душата на Стар. Нямаше искрица в този мрачен дом, която да събуди скрития му блясък.

Спомни си как, преди да го купи в онзи горещ септемврийски ден, дълго стоя на тротоара и с глупава усмивка го съзерцаваше. Диамантът блестеше на слънчевата светлина и неговите отблясъци сякаш го омагьосаха. С вълнение той си представи момента, когато ще й го подари. Реши да го направи в Сан Франциско, когато ще може да помоли лично дядо й за нейната ръка.

Стар стисна зъби, рязко затвори кадифената кутийка и я натика обратно във вътрешния джоб на жилетката. Защо да се измъчва повече? Всичко вече бе свършило. Та нали хукна да я гони в момента, когато се събуди. Всичко бе от ясно по-ясно. Спомни си как лицето му пребледня, щом чу думите на гаровия чиновник: „О да, хубавата чернокоса девойка. Хвана влака в седем за Сан Франциско.“

Заскрежените стъкла на френските прозорци затракаха под силния напор на северния вятър. Сякаш този студ го прониза право в сърцето. Стар подпря главата си с ръце и замислено се вгледа в пода.

Изведнъж скочи. Стига се е правил на влюбен глупак. Крайно време бе да се заеме с неотложните дела. Имаше среща и трябваше веднага да замине.

Стар излезе от библиотеката и се втурна по дългия коридор към спалнята. Отвори гардероба и бързо смъкна от горния рафт кафяв кожен куфар. Заедно с куфара от гардероба изпадна някаква дреха.

В краката му се разстла лъскава вечерна рокля. Цветът й извика у него спомена за две теменужени очи, чиято власт той не можеше да отхвърли. Стар пусна куфара, коленичи и вдигна роклята.

По дяволите! Всичко му напомняше за Даян!

Стар тръсна глава и зарови пръсти в меката тъкан на дрехата. Бившата му любовница го бе посъветвала да избере точно този модел. Огнената червенокоса Рита явно бе разочарована, когато й каза, че е лудо влюбен и ще се жени. Но тя съумя да преглътне всичко и да прояви разбиране, когато той я запита откъде може да купи някаква по-специална вечерна рокля за бъдещата си съпруга.

— Във Вирджиния Сити няма да намериш това, което търсиш. Но имаш късмет. Донесох си от Париж десетина рокли, повечето от които даже не съм обличала.

Когато той, без да се колебае, избра виолетовата, за да подхожда на очите на Даян, Рита отметна огнената си коса и каза:

— Аз пък си я бях купила заради тебе.

После добави с усмивка:

— И имах нещо друго предвид…

Стар се изправи, притисна шумолящата виолетова рокля към лицето си и вдъхна дълбоко. Нещо го сряза в гърдите. Той разтвори пръсти, дрехата се плъзна надолу и той я срита встрани.

Още когато се запознаха, той бе разбрал какво представлява Даян Бюканън. Разглезена красавица, на която всичко бързо й омръзва. Едно прекрасно създание, чието хоби бе да събира разбити сърца. Още една от многото саксийни хубавици, които търсеха мимолетно удоволствие и бързо се оттегляха, щом първоначалната тръпка преминеше.

Да върви по дяволите.

Стар придърпа кафявия кожен куфар и започна да стяга багажа си. Трябваше да хване влака.

 

 

Всичко свърши.

Утре беше първи ноември. Точно в полунощ срокът на ипотеката изтичаше. Човекът, изкупил всички дългове на Полковника, щеше да стане притежател на цялото му имущество.

Омразният Пони Бил!

Даян нервно крачеше из тъмната си стая в пансиона. Това беше най-черният ден в живота й. Още от сутринта всичко бе тръгнало наопаки. Както обикновено сутрешният брой на „Сан Франциско Кроникъл“ бе подпъхнат под вратата.

Тя бързо го вдигна с надеждата нещо в него да й подскаже откъде може евентуално да намери пари. Вместо това тя откри в светската хроника едно съобщение, което само засили чувството й за безнадеждност:

„… красавецът Бенджамин Стар, минен магнат от Невада, вчера тихомълком се е регистрирал в хотел «Палас».“

Вестникът сякаш опари пръстите на Даян, тя разтреперана го захвърли на пода и се закле да не мисли повече за него. Имаше си достатъчно други грижи. Много добре знаеше защо е дошъл тук! Дошъл е при другия злодей, Пони Бил!

Минути преди този шок полковникът загадъчно й бе съобщил, че ще отиде в Сан Франциско сам. И когато тя му каза, че иска да тръгне с него, той твърдо бе отказал.

На нея й оставаше да тъне в неизвестност и да крачи нервно напред-назад през целия ден.

Тя все още тънеше в неизвестност и крачеше нервно, когато най-накрая — малко преди четири следобед — полковникът задумка по вратата й. С разтуптяно сърце тя се завтече, отвори вратата и го погледна изпитателно. Той тържествено влезе в стаята, дори без да накуцва. В сините му очи проблясваха пламъчета, които тя отдавна не бе виждала. Имаше вид на стар, доволен котарак.

От самодоволния му вид тя разбра, че нещо се бе случило. Дали имаше искрица надежда? Нима са удължили срока на ипотеката? Притаила дъх, тя очакваше какво ще каже той.

Полковникът бавно прекоси мрачната стая и се отпусна в стола до прозореца. Даян нетърпеливо го последва.

— Е, и? — попита тя с ръце на кръста.

— Имам някои новини за теб — каза той накрая и театрално замълча. На Даян й идваше да го хване за раменете и да го раздруса.

— Кажи де, кажи — каза тя цялата разтреперана.

— Не ми давай зор, Даян.

— Никой ни ти дава зор — озъби му се тя, но той остана безмълвен. Внезапно тя избухна. — Изплюй камъчето, по дяволите!

С олимпийско спокойствие и ангелска усмивка той бръкна в джоба на сакото си, извади очилата и половин час ги намества на носа си. Чак тогава той с апломб извади от джоба си някакъв сгънат документ.

Очите на Даян хвърляха гневни, нетърпеливи отблясъци, докато полковникът се усмихваше под мустак. Най-накрая той разказа на своята изнервена докрай внучка какво всъщност се бе случило в Сан Франциско.

Адвокатът на някакъв „неизвестен доброжелател“ бе влязъл във връзка с личния адвокат на Полковника. Този човек, пожелал да остане в анонимност, бе откупил от Пони Бил всички налични дългове на шоуто и бе открил кредитна линия на тяхно име в „Юниън Пасифик Банк“. Освен това той се бе задължил да финансира закупуването на необходимия инвентар. Благодарение на този „ангел хранител“ шоуто бе спасено в последната секунда!

Зарадвана, но все още не вярваща, Даян подложи дядо си на кръстосан разпит. Защо този неизвестен благодетел е постъпил така? Какви са били мотивите му? Има ли някаква уловка? Какво трябваше да даде Полковника в замяна? Колко процента? И откъде можеше да бъде сигурен, че зад цялата работа не стои Пони Бил? Кой можеше да му гарантира, че това не бе някаква тъмна сделка, чиято крайна цел бе Полковника да загуби цялото шоу?

Даян не му даваше мира с въпросите си, но той имаше готов отговор за всеки от тях. Освен един. Полковникът не трябваше да жертва абсолютно нищо. Шоуто си оставаше изцяло негово. Единственото му задължение бе да спази сроковете по договора. Бе приел да изплати заема — и то при много изгодни условия, — но чак когато шоуто стъпи здраво на крака. Честно казано, той бе не по-малко изненадан от внучката си от това неочаквано развитие на събитията. Но за тях двамата личността на техния благодетел си оставаше пълна загадка.

— Кой знае, Даян? — рече Полковника. — Може би над мен наистина бди някакъв ангел хранител…

— Ей, вие двамата, тръгвайте веднага — стресна ги гласът на Рут Бюканън, която бе застанала на прага и нагласяше шапката си, — ако не побързаме, ще закъснеем.

— Тръгваме, скъпа — лъчезарно отвърна Полковника. Той сгъна договора, потупа го със задоволство, мушна го във вътрешния си джоб и се отправи към вратата.

Все още недоумяваща и леко намръщена, Даян го последва.

— Не може да бъде. Просто не мога да разбера защо… чие име стои под договора, Полковник?

— Само на адвоката, Даян — отвърна полковникът, без да се обръща, — и името на корпорацията.

— И как се казва корпорацията?

— „Звезден прах“.