Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Част трета

Глава 45

Не оставаше почти никакво време.

Ако до фаталния 1 ноември не бъдеше събрана необходимата внушителна сума, то ипотекираното имущество на шоуто „Полковник Бък Бюканън в Дивия Запад“ щеше да стане притежание на човека, който бе изкупил всичките му дългове — Пони Бил.

Трябваше да стане чудо, за да може шоуто да тръгне следващата пролет.

Даян Бюканън не вярваше в чудеса. Тя бе убедена, че трябва да се води борба до последна капка кръв, за да се спаси изпадналото във финансова криза шоу. Все още не се бе предала. Тя нямаше да приеме поражението, докато не бъде използвана и последната възможност.

И така Даян се събуди в една от поредните дъждовни и мрачни октомврийски утрини в оукландския пансион. В полусънно състояние тя с болка си припомни златистите утрини на Невада и яркото слънце, което я будеше в прегръдките на Стар.

Даян придърпа тънкото одеяло до брадичката си. Тя стисна зъби, за да притъпи нестихващата болка от самотата и отчаянието. Бяха изминали четири седмици, откакто го бе напуснала. Сега нейните нощи, дни и седмици бяха изпълнени с мъка, каквато никога не бе предполагала, че ще преживее.

Тя ставаше и лягаше с мисълта за Стар.

Все още го обичаше. Обичаше го въпреки подлото му предателство. Щеше да го обича до последния си дъх. Толкова го обичаше, че упорито отказваше да предяви съдебен иск за отвличане. Обичта й бе така силна, че тя дори не каза на никого и запази в тайна истинската му самоличност. Тя щеше да отнесе тайната в гроба, заедно с безнадеждната си, неугасваща любов.

Даян стисна клепачи, разтърси глава върху тънката възглавница, като напразно се опитваше да прогони от съзнанието си образа на своя смугъл, красив мъчител. За кой ли път с болка си припомни, че за Бен Стар тя не бе означавала нищо. В противен случай отдавна да я беше потърсил.

Трябваше да си признае, че подсъзнателно бе очаквала той да го стори. Наивно се бе надявала той да се появи и да й каже, че е станало ужасно недоразумение, че я обича и че не може да живее без нея.

Но той не бе дошъл. И не идваше.

Бен Стар я беше изиграл, бе я използвал и подложил на унизително отмъщение. Беше се любил с нея. Беше я накарал да повярва, че е влюбен в нея. Бе спечелил пълното й доверие.

Всеки път, когато тя му е доверявала плачевното финансово състояние на дядо си, той хладнокръвно е кроял пъклени планове. Неведнъж бе споделяла с него, че полковникът ще бъде съкрушен, ако любимото му „Wild West Scow“ бъде отнето от Пони Бил. Трябваше да престане да мисли за глупавите си грешки. Трябваше да престане да мисли за Стар. Тя беше на мястото си — сред хората, които я обичат.

Даян си спомни деня, когато безпрепятствено пристигна в Сан Франциско. С нежност си припомни вълнението от срещата с полковника и старата Бюканън. Изблиците на любов и щастие бяха като мехлем за нараненото й сърце.

По-късно тя вече се бе отбила в болницата при Стари очи. Щом я видя, в помътнелите му от болестта очи проблесна живец.

Тя дълго бе държала ръката му в своята, чувствайки инстинктивно, че тайната, която споделяха, щеше да си остане завинаги между тях двамата.

Даян отвори очи и пред погледа й се разкри мрачната обстановка на стаята в пансиона: избелелите жълтеникави тапети, напукания таван и боядисаната в бяло желязна рамка на кревата.

Тя се надигна и приседна на ръба на леглото. С неимоверно усилие на волята насочи мислите си към предстоящата задача, а именно: как да измъкне Полковника от лапите на Пони Бил.

Час по-късно, облечена и широко усмихната, тя почука на вратата на дядо си. Рут Бюканън й отвори и посочи с глава самотната фигура отпусната в стола пред единствения прозорец. Възрастната жена мълчаливо вдигна рамене.

Даян кимна, изправи рамене и се приближи към дядо си. Той още не се бе облякъл. Върху пижамата си носеше избелял памучен халат. Дългите му бели коси не бяха вчесани. По обветреното му лице се четеше дълбока скръб.

— Какво ви става, мързеланковци такива? — Даян положи ръка върху рамото му, наведе се и целуна разрешената му побеляла глава. — Нямаме време, Полковник. Трябва да прекосим залива и да видим дали може…

— Има ли смисъл? — безжизнените сини очи на Полковника се вдигнаха за момент към нея, след което той отново се загледа втренчено през прозореца. — Разбирам кога съм победен.

Даян хвърли тревожен поглед към баба си, преглътна с мъка и падна на колене пред стола на дядо си. Преструвайки се на по-уверена, отколкото всъщност беше тя положи дланта си върху неговата сбръчкана старческа ръка и каза:

— Не ми се слушат такива глупости. За Бога, остават цели два дни, а ние още не сме обиколили всички банки в Сан Франциско.

Тя продължи да го убеждава, че днес може да им провърви, че той не бива да се отказва, че все още не са победени. Даян не спираше да говори с най-убедителния си тон — но нямаше никаква полза. Думите й не достигаха до него. Тя млъкна и тежко въздъхна.

— Няма смисъл, Даян — отвърна полковникът. — Опитваш се да спориш с един Бюканън.

— И какво от това? — каза тя. — Нали и ти правиш същото.

Полковникът я погледна в искрящите теменужени очи, засмя се и в крайна сметка се предаде.

— Тук вече ме хвана натясно, детето ми — усмихнат поклати глава той, — дай ми поне половин час.

Даян скочи на крака.

— Трийсет минути и нито секунда повече.

С лъчезарна усмивка тя проследи как Полковника се надига от стола. После го посочи с показалец и нареди:

— И да не чувам повече такива пораженчески приказки, Полковник. Нямам намерение да си губя скъпоценното време с някакъв хленчещ стар мърморко.

Тя го целуна по бузата и излезе.

 

 

Упоритата двойка прекара целия дъждовен ден в Сан Франциско в напразни опити да осигури нужния оборотен капитал. Отказаха им както при Крокър и Лийланд Станфорд, при семейство Лик, при сенатора Джордж Хърст, така и при останалите могъщи финансови институции в града. Отчаяни те тръгнаха да обикалят по-малките фирми.

Необичайното й предложение бе посрещано с поклащане на глава. Вратите се затръшваха под носа им. Никой не пожела да развърже кесиите си. Финансовите кръгове останаха слепи и глухи за протегнатата ръка на полковник Бък Бюканън.

Привечер Даян и полковникът с мъка се добраха до „Ембаркадеро“, качиха се на ферибота, прогизнали от ръмящия дъжд, и не промълвиха нито дума по целия път през залива обратно до Оукланд.

В мрачния коридор на пансиона Даян докосна дядо си по рамото, усмихна се и каза:

— Утре по същото време, нали, Полковник? Мисля си, че трябва да опитаме още… аз… тоест ние… — гласът й секна.

Полковникът плачеше и сълзите се стичаха от бледосините му очи. Той се подпря на стената и побелялата му глава клюмна.

Даян никога не бе виждала дядо си да плаче. Беше напълно объркана. Това не бе истина. Този легендарен и безстрашен стар войн не можеше да се разплаче като уплашено малко дете. Този внушителен беловлас мъж, на когото не само тя, но и всички останали се бяха осланяли. Човекът, който винаги се бе справял с трудностите. Той не можеше да бъде безпомощен и уплашен.

Но сега наистина беше.

Тя престана да се прави на самоуверена, обви шията му с ръце и го прегърна утешително.

— Съжалявам, Полковник — тихо промълви тя с болка в гласа си. — Наистина съжалявам.

Полковник Бък Бюканън кимна, потупа я по гърба и изправи глава. После бръкна за носната си кърпа и Даян се отдръпна, за да може той да избърше очите си.

Той заговори, сякаш нищо не се бе случило.

— Рут ще се тревожи. Хайде да се качваме горе.

Даян остана на мястото си.

— Ти върви, Полковник. Искам да се поразходя малко преди вечеря.

— Но навън още вали.

— Няма значение.

Той кимна с разбиране, въздъхна и бавно закуцука по стълбите. Очевидно кракът го болеше от влагата и от дългото обикаляне по улиците на Сан Франциско.

Даян прехапа устни, обърна се и забързано излезе. За момент се спря на входните стъпала, колебаейки се накъде да поеме.

Нямаше никакво значение. Беше й все едно. Където и да отидеше, това нямаше да промени нищо. Нито за нея, нито за някой друг.

Даян бавно слезе по дървените стълби и зави надясно. Без да бърза, тя закрачи по мокрия дъсчен тротоар. Не бе взела чадър и не я интересуваше, че ще се измокри. Тя изложи лицето си на ситния дъждец и почувства как я пронизват хиляди иглички. Усещането бе неочаквано приятно.

Петнадесет минути по-късно вече бе мокра до кости. Гъстата й черна коса се бе слегнала и мокрите кичури се спускаха по врата и раменете и. Спря се пред огромния склад, където под ключ се съхраняваше цялото имущество на Colonel Show.

Дъждът се процеждаше през стрехите на голямата дървена сграда. По грубите дъсчени стени бавно се стичаха дъждовни струйки. Сякаш самата сграда плачеше.

Даян набра шифъра на катинара и се озова в потъналия в тишина склад. Премигвайки в тъмнината, тя откачи от стената една керосинова лампа, запали я и затвори вратата след себе си.

Тя вдигна лампата високо и се промъкна между струпаното оборудване и сценични принадлежности. Камари от сглобяеми дъсчени пейки, голяма сгъната тента, гниещо от години навито въже. Многобройните трофеи на Полковника: стъклени витрини с медали, десетки пушки, пистолети и седла.

Едно от седлата липсваше.

Подареното от английската кралица седло със сребърни инкрустации бе продадено преди няколко седмици наред с други ценни сувенири, за да си платят сметката за пансиона.

Даян мина покрай украсената с огледала каляска и голямата глашатайска кола. Там бе и фургонът за птиците, кипрата двуколка, в която Кейт Тексас излизаше на арената, както и ритуалните одежди на индианците в трупата.

Даян внезапно се спря.

Голям, избелял от слънцето рекламен афиш за представлението лежеше на пода точно пред нея. Даян го вдигна и разгледа на светлината на лампата.

Отгоре, с дебели черни букви бе изписано: „Красавицата и звярът“. Под него бе изографисана сцена, в която полугол дивак с буйна черна коса и безумен поглед се мъчеше да се изтръгне от веригите, в които бе окован.

Споменът я изпълни с болка. Лампата трепна в ръката й. По избелелия афиш затанцуваха призрачни сенки и окованият дивак сякаш оживя. Брадичката й се разтрепери, горещи сълзи напираха в очите й. Сърцето й заби лудо и тя гледаше като омагьосана образа на окования индианец.

Като прочете надписа най-отдолу на афиша, от очите й неудържимо бликнаха сълзи.

„Червенокожият от Скалистите планини“