Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Written in the Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нан Раян. Под знака на звездите

ИК „Бард“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Николова

Коректор: Мария Тодорова

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Червенокожия я прихвана през кръста и я понесе към стопанските постройки от другата страна на двора. Когато стигнаха там, той спря, ослуша се и подуши въздуха като животно.

После понесе Даян към един навес с полегат покрив. При входа отново спря и придърпа Даян пред себе си. С едната ръка още държеше устата й и я притисна към силното си, твърдо тяло.

Другата му ръка се спусна на кръста й. Даян усети, че дългите му пръсти опъват колана и замря от ужас. След секунда коланът се озова в ръката му. Болезнена тръпка премина през стройното тяло на Даян. После отпра единия й ръкав. Тя изкрещя. Но през пръстите му се процеди едва доловимо скимтене.

Свирепият звяр щеше да я изнасили! Да разкъса дрехите от тялото й и насила да я обладае тук, на лунна светлина. Мили Боже, що за животно бе това? Защо тук? Защо сега?

Тя бясно се заизвива. В очите й се четеше безмълвен ужас. Той смъкна отпрания ръкав по ръката й. Тя притисна разтреперани ръце към гърдите си от страх, че следващия му ход ще е да разпори горната част на роклята до кръста.

Тя се закашля, когато хладнокръвният индианец раздели пръстите си и бавно натъпка откъснатия ръкав в устата й и го закрепи, като го върза с колана. Изчака една секунда и тя си даде сметка, че проверява дали е запушил устата достатъчно добре. Останала без дъх Даян се опита да изкрещи. Единственият звук, който се процеди през тъканта, бе слабосилно скимтене.

Червенокожия отново се зае на работа. Влязоха в тъмната плевня. Той бе хванал двете й китки на гърба със силната си ръка и я водеше пред себе си. На прага се спряха. Даян предположи, че и той, също като нея, не вижда нищо и чака зрението му да се адаптира към тъмнината. Но въпреки че не се виждаше нищо, ясно се долавяше миризма на коне.

Разбра, че глупавият дивак се кани да открадне един от конете на фермера. Щеше й се да се изсмее на глупостта му. Сигурна бе, че в момента, в който понитата надушеха човешко присъствие щяха да вдигнат такъв шум, че големият фермер тутакси щеше да дотича, най-вероятно със заредена пушка в ръка.

Започна да брои наум. Бе сигурна, че най-много до пет секунди понитата щяха да надушат опасността. Когато стигна до десет и тишината си остана ненарушена, тя се изненада и се ядоса. А още повече се ядоса, когато индианецът я поведе в непрогледната тъмнина с увереността на човек, който вижда всичко.

Даян знаеше всичко за конете и недоумяваше как така той е в състояние мигом да открие и успокои един прекрасен жребец. Защото той направи точно това. Придърпа Даян към себе си и я притисна в унизително интимна прегръдка, докато безмълвно галеше и успокояваше коня, който тя почти не виждаше в тъмнината.

В рамките на няколко кратички минути индианецът намери всичко, което му беше нужно. С помощта на дълга кожена каишка той върза ръцете на Даян отпред. На един пирон намери окачен оглавник, на една греда имаше седло и оседла коня буквално за секунди. Взе още два чула и ги върза зад седлото. Взе ловджийски нож в калъф и го пъхна в бедрената си препаска. Метна през ръката си чифт меки кожени гамаши, взе чифт инкрустирани със сребро щори, една стара шапка „Стетсън“ и едно канче.

И през цялото време водеше Даян със себе си. Когато силните му ръце се обвиха около кръста й, тя разбра, че той е готов да тръгне. Вдигна я да седне странишком на седлото и веднага се метна зад нея. Тя усети как железните му ръце я обгръщат. Яхнала коня настрани, с вързани ръце, Даян нямаше никакъв избор, освен да се облегне на здравата гръд на Червенокожия. Точно така и направи, защото очакваше, че глупавият дивак веднага ще подкара коня в пълен галоп.

По някаква нечута и невидяна команда конят се раздвижи. Но жребецът не се втурна нито в галоп, нито дори в лек тръс. Пое на малки, елегантни стъпки и след миг бе вече на обляния от лунна светлина двор. Там индианецът леко го насочи към планините.

Даян се приготви за лудата скорост, с която най-вероятно щеше да подкара коня сега, притисна се още по-силно към индианеца, зарови глава в рамото му, прикова поглед в каишката на врата му и зачака. И скоро се ядоса отново.

Немият дивак никога не правеше това, което тя очакваше от него. Сега, когато вече бяха толкова далече от ранчото, че то дори не се виждаше, той все така бавно караше коня, сякаш е извел любимата си на романтична разходка с пони на лунна светлина.

И докато конят леко стъпваше по тревистата морава, която заобикаляше предпланините, омразата на Даян към Червенокожия растеше. Тя винаги се бе гордяла с умението си да разбира какво става в главата на мъжете. И рядко бе грешила. Беше още малка, когато разбра, че повечето мъже са просто пораснали момчета и далеч не са сложни и непредсказуеми. Не бе срещала още мъж, който да се държи другояче. Досега.

Но не биваше да забравя, нейният похитител всъщност не бе мъж. Той бе голям и опасен звяр и това, че бе избрал за себе си животински начин на живот, само доказваше неандерталските му инстинкти. Нямаше как да разбере какво става в главата на едно животно.

И докато се чудеше дали някога аборигенът ще се сети да извади парцала от устата й, силно се изненада, защото, сякаш не тя, а той бе прочел нейните мисли и вдигна дясната си ръка. Широката сребърна гривна проблесна на лунната светлина, той дръпна възела на колана и го остави да падне на раменете й. Тя усети пръстите му в устата си и бе отвратена. Но си отдъхна с облекчение, когато той измъкна мокрия парцал, който я задушаваше.

Тя дълго кашля, а нейният похитител седеше зад нея и я наблюдаваше с полупритворени очи. Тя почувства погледа му и вдигна вързаните си ръце пред лицето му, кимна и ги раздвижи, за да ги развърже.

Дивакът не се подчини. Не поклати глава, не кимна, нито пък даде някакъв друг знак, че е разбрал молбата й. И както често хората, когато се опитват да общуват с глух човек, Даян съвсем глупаво извика:

— Ръцете ми! — после отново ги тикна под носа му. — Ръцете ми, развържи ги, моля те!

Червенокожия постави пръст на каишката, която опасваше ръцете й, и ги свали обратно в скута й.

— Не, не! — запротестира тя. — Развържи ме! Настоявам да ми развържеш ръцете! — отново вдигна ръцете си пред лицето му. И той отново ги свали в скута й, а скулестото му лице бе безизразно на лунната светлина, а притворените очи — непроницаеми. — Веднага ми развържи ръцете, чуваш ли ме? — изкрещя тя. — Кожата ми протри китките и ти си виновен за това! Затова веднага ги развържи, защото… защото… — тя въздъхна примирена и отпусна глава. — Божичко, нищо ли не разбираш? Няма ли начин да ти кажа нещо? — тихо промърмори тя.

Червенокожия сви рамене и примижа, но Даян не забеляза това. Косата й се бе развързала преди часове и сега падаше от едната страна на изящното й лице. Когато усети ръката на индианеца на главата си, тя подскочи. Той внимателно я прибра от лицето й и я приглади зад ушите. Тя рязко извърна глава. Погледна го с присвити очи.

Тъмните му очи се взираха право напред в непрогледната тъма. В сенките на високите му скули сякаш витаеше магия. В ъгълчетата на устните му се криеше заплаха. Даян потрепери и сведе очи при мисълта за неизказаните заплахи, които въплъщаваше този дивак.

Примирена реши повече да не му крещи, да не прави фасони, нито пък да драска и рита. Не можеше да бъде сигурна кога ще прелее чашата. Щеше да внимава повече. Последното нещо, което искаше, бе да го вбеси. Беше усетила силата на гладките бронзови ръце и знаеше, че могат с лекота да отнемат живота й.

Разтрепери се. Изпитваше смъртен страх от този висок и слаб индианец с изящно лице и блестящи черни очи. И в същото време усещаше странно влечение към този мъж, който всъщност дори не беше мъж, а някакъв голям, красив звяр.

И за да не се докосва повече до него Даян се наведе напред и изправи гръбнак. Отсега нататък щеше да язди така, независимо колко път оставаше до крайната му цел.

— Навеждам се така… напред… защото не мога да понасям да се докосвам до теб — каза тя с приятен нисък глас, за да не може той да се досети за истинското значение на думите й.

Безстрастният поглед на индианеца се спря на лицето й за момент, после пак се насочи напред. Тя му се усмихна и продължи със същия сладък глас:

— Ти, мръсно животно. Ти, отвратителен звяр, повръща ми се от теб. Събуждаш всичко най-долно в мен и аз те мразя за това.

Очите на Червенокожия бяха приковани към лицето й. Даян се взря в тях и бе готова да се закълне, че той не разбира нищо. Изражението му не издаваше никаква мисъл.

И тя продължи да разкрива душата си:

— Виждаш ли, още в първия момент, когато те видях в онази клетка, ти ме уплаши и в същия момент ме възхити. Исках да те освободя не само за твое добро. И за мое — тя млъкна. Бе изумена от тази изповед пред себе си. За пръв път осъзна и изрече истинските си мотиви за освобождаването на пленника.

Изведнъж я обзе страх.

— Ще избягам от теб — бързо рече тя. — По-умна съм от теб. Ще намеря начин. Да, Звяр, обещавам ти, че ще намеря — замисли се и бързо добави: — Нали нямаш нищо против да те наричам „Звяр“?

Черните му очи отново се приковаха към хоризонта. Даян неспокойно си пое дъх, огледа неравния пейзаж наоколо и се почуди защо ли не насочи коня направо към планините. Той все още караше коня повече на север, отколкото на запад. Не след дълго заобиколиха гористо възвишение и зад него Даян съзря светлините на някакъв град току под стръмния склон на Първата верига. Съсредоточи се и се опита да си спомни кой би могъл да бъде този град.

Простираше се буквално в краката им. Сентръл Сити? Блакхок? Не, едва ли. Намираха се твърде далеч на север.

Когато Червенокожия подкара жребеца към светлините на града, името му изведнъж се пръкна в главата й. Боулдър! Пред тях лежеше китното планинско градче Боулдър. Даян отново се почувства окрилена от надежда. Дори и червенокожия да не смяташе да я отведе в града, той определено бе решил да нощува някъде наблизо. Тогава стига само да успееше да се измъкне и щеше да стигне до Боулдър съвсем лесно — светлините на Боулдър ставаха все по-ярки, все по-близки. Но когато видя, че дивакът заобикаля града надеждата й започна да се изпарява. И когато се увери, че дори няма да наближат селището, тя силно изкрещя. Знаеше, че това са само напразни усилия. Той не направи опит да я спре, остави я да крещи на воля. И когато накрая се умори и да се моли, тя го погледна и видя, че на лицето му е изписана все същата каменна гримаса.

Когато и последните светлини на Боулдър се скриха зад тях, утихнаха и крясъците на Даян. Единственият резултат бе, че я заболя гърлото и пресипна. Обезсърчено сви рамене. Продължиха да яздят мълчаливо, като сега маршрутът им започна да се насочва на запад. Движеха се в широка долина, заобиколена от две страни от високи гористи хълмове.

Продължиха да навлизат в широкия каньон на Първата верига на Колорадо и скоро лунната светлина изчезна. И с тъмнината Даян усети студа, който царства в планините и потрепери. Беше и уморена. От неудобната стойка гърбът й бе схванат и я болеше. Въпреки нежеланието й, мислите й сами се насочиха към удобството, което можеше да й донесе допира до топлите бронзови гърди на Червенокожия.

Не, по-скоро бе готова да умре. Тя стисна зъби, за да не тракат от студ и изправи отпуснатите си рамене. Ако на нея й беше студено, то на него му беше два пъти по-студено, защото беше гол. И ако тя бе уморена, то същото се отнасяше за него. А и тя твърдо можеше да язди не по-малко от всеки един мъж.

Или звяр.

След няколко мразовити часа езда в тъмнината те излязоха от каньона и отново ги обля лунна светлина. Но Даян не видя това. Тя отдавна бе заспала дълбоко.

Изобщо не разбра как още в каньона я налегна дрямка. Индианецът бе усетил това в момента, в който бе заспала. Без да променя хода на жребеца, той развърза китките й и я положи на сгъвката на дясната си ръка, като притисна главата й към рамото си.

И продължи да язди.

Изправен и същевременно отпуснат на седлото. Даян несъзнателно се сгуши в него. Тя тихо въздъхна насън, полуотворените й устни докоснаха плътта му.

Мимолетна усмивка смекчи суровите устни на Червенокожия и за миг озари тъмните му очи.